— Много е красиво — промълвих аз.

— Да. Никога не съм обръщал голямо внимание на Дева Мария, но статуите й, осветени от свещи, изглеждат страхотно. Мислиш ли, че монахинята е права? Възможно ли е Дева Мария да е Никс и Никс да е Дева Мария?

— Нямам представа.

— Никс не ти ли говори?

— Разбира се, но не сме обсъждали темата за майката на Иисус.

— Следващия път я попитай.

— Може би ще го сторя.

Стояхме там, държахме се за ръце и гледахме как горещите жълти пламъци танцуват по блестящата статуя. Помислих си колко хубаво би било, ако моята богиня ме посети и по време, което не е изпълнено със стрес на живот и смърт, когато Хийт изръси:

— Чух, че Старк се е заклел да ти служи като воин.

Вгледах се изпитателно в него, опитвайки се да разбера

дали е ядосан, или ревнува, но в сините му очи видях само любопитство.

— Да.

— Говори се, че това е изключително специална връзка.

Да — повторих аз.

— Той е изкусният стрелец с лъка, нали?

— Да.

— Да го имаш на твоя страна е нещо като да те пази от Терминатора, а?

Това ме накара да се усмихна.

— Е, Старк не е едър като Арнолд Шварценегер, но мисля, че сравнението е уместно.

— И той ли те обича?

Въпросът му ме завари неподготвена и не знаех какво да кажа. Както правеше, откакто бяхме в началното училище, Хийт винаги знаеше точно какво да каже.

Кажи ми истината.

— Да, мисля, че Старк ме обича.

А ти него?

— Може би без желание отговорих аз, — но това не променя чувствата ми към теб.

— А това какво означава за теб и мен днес?

Беше странно, че думите му повториха въпроса на Афродита за отношенията между Калона и мен, определени от паметта на Ая. Почувствах се съкрушена, защото нямах отговор, и потърках дясното си слепоочие, което беше започнало да пулсира.

— Не знам.

Хийт не каза нищо. Само ме гледаше с онзи мил, тъжен, познат поглед, който говореше колко дълбоко го наранявам, по-красноречиво от десетина скандала с крясъци и викове.

Късаше ми сърцето.

— Хийт, съжалявам. Аз… — Гласът ми потрепери и започнах наново. — В момента не знам какво да правя за много неща.

— Аз пък знам. — Той седна на пейката и протегна ръце към мен. Ела тук.

Поклатих глава,

— Хийт, не мога…

— Не искам нищо от теб — прекъсна ме той. — Аз ще ти дам нещо. Ела.

Погледнах го озадачено, а Хийт въздъхна, хвана ръцете ми и нежно придърпа скованото ми, но несъпротивляващо се тяло на коленете и в обятията си. Прегърна ме и сложи брадичка на главата ми, както правеше, откакто стана осми клас. Притиснах лице до шията му и вдъхнах мириса му. Той ухаеше на детството ми… на дългите летни нощи, когато седяхме в двора, слушахме музика и разговаряхме… на купони след играта, където аз седях сгушена в прегръдките му, докато много момичета (и дори момчета) възторжено обсъждаха страхотните пасове, които е подал… на дълги целувки за лека нощ и страстта, която дойде с откриването на любовта. И изведнъж осъзнах, че докато вдъхвах познатия мирис и сигурността, се успокоявам. Въздъхнах и се сгуших в него.

— По-добре ли си? — промълви той.

— Да, Хийт. Наистина не знам…

— Недей! — Ръцете му ме стиснаха и после отново се отпуснаха. — В момента не се тревожи за мен, Ерик или новото момче. Спомни си за нас. Спомни си как се чувствахме през годините. Дойдох тук заради теб, Зи. Въпреки всичките глупости, които не разбирам, аз съм тук. Ние си принадлежим един на друг. Усещам го в кръвта си.

— Защо? Защо все още си тук и искаш да бъдеш с мен, въпреки че знаеш за Ерик и Старк?

Защото те обичам. Обичам те, откакто се помня, и ще те обичам до края на живота си.

Сълзи опариха очите ми и аз замигах усилено, за да не се разплача.

Но, Хийт, Старк няма да замине. И нямам представа какво да направя е Ерик.

— Знам.

Поех си дълбоко дъх,

— И в мен има връзка е Калона, която не мога да премахна.

— Но ти му отказа и го прогони.

— Да, но в душата ми са се запечатали спомени каква съм била в предишен живот, а тогава съм била с Калона.

Вместо да ми зададе хиляди въпроси или да ме отблъсне от себе си, Хийт уви ръце около мен.

— Всичко ще бъде наред. Ти ще намериш решение.

— Не виждам как. Не знам какво да правя дори с теб.

— Няма какво да правиш с мен. Аз съм с теб. Това е. — Той

млъкна и после, сякаш искаше да изкара думите от устата си, бързо добави: — Ако трябва да те споделя с вампирите, ще го сторя. ’

Наведох се и го погледнах в очите.

Хийт, ти си твърде ревнив, за да повярвам, че нямаш нищо против да съм с друг.

Не съм казал, че нямам нищо против. Това определено не ми харесва. Но не искам да бъда без теб, Зоуи.

— Странно.

Той хвана брадичката ми, когато опитах да се извърна от него.

— Да, странно е. Но истината е, че докато сме Обвързани, аз имам с теб нещо, което никой друг няма. Аз мога да ти дам нещо, което никой от онези големи, лоши кандидати за Дракула, не може да докосне. Мога да ти дам нещо, което дори безсмъртните не могат да докоснат.

Втренчих се в него. В очите му блестяха сълзи. Хийт изглеждаше толкова много по-възрастен от своите осемнайсет години, че се уплаших.

— Не искам да те натъжавам казах аз и не желая да обърквам живота ти.

— Тогава престани да ме отпращаш. Ние си принадлежим един на друг.

Съзнавам, че не постъпих правилно, но вместо да отговоря и да започна да споря, че между нас няма да излезе нищо, аз се сврях в прегръдките му и му позволих да ме държи. Да, това беше егоистично от моя страна, но аз се изгубих в Хийт и миналото си. Начинът, по който той ме държеше в обятията си, ме караше да се чувствам идеално. Хийт не се опита да прави любов с мен. Не ме опипваше и не се търкаше в мен. Не опита да се натиска. Дори не предложи да се пореже и да ми даде да пия от кръвта му, което автоматично щеше да отприщи страст между нас и да ни разгорещи неконтролируемо. Той ме държеше нежно и ми шепнеше колко много ме обича. Повтаряше, че всичко ще бъде наред. Усещах ударите на сърцето му и гъстата примамлива кръв там, толкова топла и близо, но в момента се нуждаех много повече от нещо познато, нашето общо минало и силата на разбирането му.

И тогава Хийт Лък, ученическата ми любов, ми стана консорт.

Стиви Рей се почувства пълна тъпачка, когато трясна вратата на манастира и излезе в студената нощ. Не беше ядосана на Зоуи, нито на супер милата, макар и малко заблудена монахиня. Не се ядосваше на никого освен на себе си.

— По дяволите! Неприятно ми е, че пак обърквам нещата! - изкрещя тя. Не искаше да става така, но имаше чувството, че копае в купчина фъшкии, която става все по-дълбока, кол кото и бързо да ри не.

Зоуи не беше глупава. Тя разбра, че нещо не е наред. Това беше очевидно, но как да й каже? Трябваше да й обясни толкова много неща. Той беше труден и сложен за обяснение. А Стиви Рей не беше си и помисляла, че ще стане така. Особено с гарвана-демон. По дяволите! Преди да го открие полумъртъв, и през ум не й бе минавало, че това е възможно. Ако някой й го беше казал, Стиви Рей щеше да се изсмее и да каже: „Не, това няма как да се случи!“

Оказваше се обаче, че е възможно, защото се случи. Той се случи.

Докато Стиви Рей обикаляше притихналия двор на манастира и търсеше досадния Ерик, който можеше да открие тази й най-нова и ужасна тайна и да сложи прът в колелото, Стиви Рей се запита как можа да се забърка в такава страшна каша. Защо го спаси? Защо не извика Далас и останалите да го довършат?

Гарванът-демон дори сам поиска това, преди да изгуби съзнание.

Но той заговори. Гласът му беше абсолютно човешки. И сърце не й даде да го убие.

— Ерик! — Къде беше той, по дяволите? — Ерик! Ела тук! — Стиви Рей прекрати душевната си борба и се развика в нощта. Нощ? Тя присви очи, погледна на изток и видя, че мракът там бе започнал да се превръща в цвета на зряла синя слива. — Ерик! Време е да докладваш! — изкрещя Стиви Рей за трети път, а после спря и се втренчи в тихия двор на манастира.