Не е ли странно, че отново сме съюзници, дете мое? -попита Неферет, когато двете влязоха в сградата.

- Никога няма да бъдем съюзници, а аз не съм ти дете отвърна Афродита, без да поглежда към нея и без да забавя ход.

Входният коридор водеше към огромен каменен амфитеатър.

Очите на Афродита бяха мигновено привлечени от красив стъклопис, на който беше изобразена Никс в центъра на пентаграм, а изящните й ръце, вдигнати нагоре, държаха полумесец.

- Много е красиво, нали? започна Неферет с приятелски тон. - Най-прекрасните творения на изкуството винаги са били дело на вампири.

- Вампирите имат пари. А с пари могат да се купят много хубави неща, независимо дали са дело на хора или не - отвърна Афродита, без да поглежда бившата Висша Жрица. - А ти няма как да знаеш със сигурност дали вампири са направили този стъклопис. Ясно. че си стара, но не чак толкова.

Афродита не обърна внимание на снизходителния смях на Неферет и премести поглед към центъра на залата. В началото не осъзна какво точно вижда, но в момента, в който го разбра, сякаш нещо я прободе.

Седем каменни трона на издигната платформа образуваха нешо като вътрешен етаж. На тях стояха членовете на Съвета, но не те привлякоха вниманието на Афродита. Зоуи лежеше на подиума пред троновете като труп на погребение. Там беше и Старк, застанал на колене до нея. Беше се обърнал така, че Афродита виждаше лицето му. Не издаваше нито звук, но по бузите му се стичаха сълзи и мокреха блузата му. До него стоеше Дарий и казваше нещо на брюнетката на първия трон, но Афродита не можеше да чуе добре думите му. Деймиън, Джак и Близначките се бяха скупчили един в друг като стадо овце и плачеха, но шумният им рев и подсмърчане бяха толкова различни от безмълвната трагедия на Старк, както океанът се различава от ромоленето на ручея.

Афродита веднага се насочи към тях, но Неферет я хвана за китката. И това най-после я накара да се обърне и да погледне в очите бившия си ментор.

- Трябва да ме пуснеш - каза спокойно Афродита.

Неферет вдигна вежда:

- Не се ли научи най-после как да се противопоставяш на майчината фигура?

Афродита остави гнева си да се разгори тихо в нея:

- Ти не си ничия майка. А и отдавна се научих да се противопоставям на разни кучки.

Неферет се намръщи и пусна ръката й.

- Никога не съм харесвала недодялания ти изказ.

- Не съм недодялана, а наричам нещата с истинските им имена. Има огромна разлика. А и да не мислиш, че ми дреме особено какво харесваш и какво не?

Неферет си пое дъх да отвърне, но Афродита я прекъсна:

- И въобще, какво, по дяволите, правиш тук?

Неферет примига от изумление:

- Тук съм, защото има ранен новак.

О. пак ли тези простотии? Тук си, защото така ще се домогнеш до нещо, което искаш. Такава си ти, независимо дали те го знаят или не - каза Афродита и посочи с брадичка членовете на Съвета.

- Внимавай, Афродита. Може да съм ти необходима съвсем скоро.

Афродита изгледа Неферет продължително и с ужас забеляла, че очите й вече не бяха в познатото изумруденозе-лено, а някак потъмняха. Това червено ли е, което свети отвътре'.'’ В момента, в който тази мисъл мина през ума й, Неферет примига. Очите й се проясниха и възвърнаха предишния си цвят.

Афродита си пое дъх и настръхна, но гласът й беше равен и саркастичен:

- Няма проблем. Ще проверя как мога да се справя и без твоята ‘помощ’.

Неферет тръгна надолу по стълбите, но на средата спря и направи жест с ръка към Афродита:

- Искам да помоля Съвета да допусне присъствието на това човешко момиче, което претендира да е Пророчица на Никс.

Афродита пристъпи напред и погледна членовете на Съвета последователно в очите.

- Не претендирам да съм Пророчицата на Никс. а наистина съм такава. Самата Богиня ми даде тази роля. Истината е, че не съм имала избор, защото ако имах, нямаше да приема. - Тя замълча за миг, защото някои от членовете на Съвета ахнаха от възмущение. - Не ви казвам нищо, което Никс вече да не знае.

- Богинята вярва в Афродита дори когато самата тя понякога не е сигурна в себе си - обясни Дарий.

Тя се засмя. Той не беше просто нейният огромен като планина, готин воин. Тя можеше да разчита на него, защото винаги виждаше най-доброто в нея.

- Дарий, защо се застъпваш за това човешко момиче? попита брюнетката на първия трон.

- Дуантия. застъпвам се за Пророчицата, - той натърти на титлата й - защото съм положил клетва да бъда неин воин.

- Неин воин? - Неферет не успя да сдържи шока в гласа си. - Но това означава...

- Означава, че не е възможно да съм просто човек, защото не може вампирски воин да се закълне пред човешко момиче - довърши вместо нея Афродита.

- Можеш да влезеш, Афродита, Пророчице на Никс. Съветът ще те приеме - обяви Дуантия.

Афродита слезе бързо по стълбите, като остави Неферет след себе си. Искаше й се да отиде директно при Зоуи, но интуицията й я накара да спре най-напред до брюнетката на име Дуантия. Поздрави я с юмрук пред сърцето и се поклони е уважение.

- Благодаря Ви, че ме допуснахте.

- При тези необичайни обстоятелства се налага да предприемаме и необичайни практики - каза висока и слаба жена с черни като нощта очи.

Афродита не беше напълно сигурна какво да й каже, така че просто кимна и застана до Зоуи. Подаде ръка на Дарий и го стисна силно, сякаш искаше да вземе малко от воинската му сила. А после погледна към приятелката си.

Не си го е въобразила. Всички татуировки на Зоуи бяха изчезнали! Единствено полумесецът стоеше на челото й, и то незапълнен. Беше толкова бледа! Изглеждаше като мъртва. Афродита веднага си забрани да мисли така. Зоуи не бе мъртва. Все още дишаше. Сърцето й биеше. Зоуи Не Беше Мъртва.

- Богинята разкрива ли ти нещо за нея, Пророчице? - попита високата слаба жена.

Афродита пусна ръката на Дарий и коленичи до Зоуи. Погледна Старк, който стоеше неподвижно, взрян в лицето на Зоуи, почти без да мига, потопен в безмълвната си скръб. Дали и Дарий ще изглежда така, ако нещо се случи с мен? Афродита отпрати тази мисъл и се фокусира върху Зоуи. Бавно протегна ръка и я сложи на рамото й.

Кожата й бе хладна на допир, сякаш вече беше мъртва. Афродита изчака нещо да се случи, но не получи и най-дребното усещане за видение или предчувствие.

С въздишка на разочарование тя поклати глава:

- Не. Не мога да кажа нищо. Аз не контролирам виденията си. Те просто идват, независимо дали ги искам или не, а истината е, че обикновено не ги искам.

- Не използваш всички дарове, които Никс ти е дала, Пророчице.

Афродита вдигна с изненада поглед от Зоуи към високата черноока жена, която грациозно пристъпваше към нея.

- Истинска Пророчица на Никс ли си или не? - попита тя.

- Истинска съм - отвърна Афродита без колебание.

Копринената роба на жената прошумоля, докато тя коленичи до Афродита.

- Аз съм Танатос. Знаеш ли какво значи името ми?

Афродита поклати глава и съжали, че Деймиън не стоеше по-близо до нея, за да й подскаже.

-Означава Смърт. Не съм председател на Съвета. Дуантия има тази чест, но аз имам уникалната привилегия да съм много близка с Богинята, защото дарбата, която гя ми даде преди много години, е да помагам на душите да преминават от този свят в следващия.

- Можете да говорите с духове?

Танатос се усмихна и напрегнатото й лице изглеждаше почти красиво.

- В някакъв смисъл, да. И заради гази си дарба разбирам нещо от видения.

- Наистина ли? Но виденията нямат нищо общо с говоренето с духове.

- Така ли мислиш? А от кой свят идват виденията ти? Не, може би по-точно трябва да попитам ти в кой свят се намираш, когато ги получаваш?

Афродита се замисли колко пъти е получавала видения за смърт и как вижда нещата от гледната точка на умиращия. Пое си дълбоко дъх и изведнъж осъзна отговора:

Виденията ми идват от Отвъдното.