- Защити го от Далас, защото Репхайм ми принадлежи.

Тя махна към Репхайм, сякаш му подхвърли нещо. Така

и беше. Зелената светлина достигна тялото му и прекъсна каквото и да бе това, което Далас пращаше по него. Задъхан, той остана на земята свит на кълбо, сякаш искаше да попие каквото е останало от силата на земята.

Далас се обърна към Стиви Рей:

- Ти току-що каза, че това същество ти принадлежи.

Гласът на момчето беше като смърт. Репхайм притисна

тялото си към земята с надеждата тя да го излекува достатъчно, за да достигне Стиви Рей.

- Да, така е. Трудно ми е да го обясня и разбирам, че си ядосан' Но Репхайм ми принадлежи. - Погледът й се откъсна от Далас и погледна него. - А мисля, че колкото и странно да звучи, аз също му принадлежа.

- Не звучи странно, звучи извратено.

Преди Репхайм да успее да се изправи на крака, Далас насочи пръст към нея. Последва оглушителен пукот и Стиви Рей се озова в средата на ярка, зелена светлина. Веждите й бяха смръщени и тя клатеше глава:

-Опита се да ме нараниш? Ти наистина искаше да ме нараниш, Далас?

- Ти избра това същество пред мен! - изкрещя той.

- И правилно съм постъпила!

- Знаеш ли какво, ако това ти е правилното, не искам да имам нищо общо с него. Искам точно обратното!

Още щом произнесе тези думи, Далас извика, изпусна жицата и падна на колене, превивайки се.

- Далас, добре ли си?

Стиви Рей се доближи колебливо до него.

- Стой настрана от него - изръмжа Репхайм, като едва се изправи на крака.

Вместо да продължи към Далас, Стиви Рей се обърна към Репхайм и го подпря на рамото си.

Добре ли си? Изглеждаш ми малко изпържен.

- Изпържен? - противно на всичко, тя пак го накара да се усмихне. - Какво имаш предвид?

- Това - и тя му посочи едно от перата му, което беше поизгоряло. - Малко си хрупкав по краищата.

-Докосваш го! Сигурно се чукаш с него! По дяволите, радвам се, че ни прекъсна, преди да сме го направили. Не ща да съм втори след някакво чудовище!

- Далас, това е просто... започна Стиви Рей, но когато го погледна, думите й секнаха.

- Да, да. Вече не съм някакъв смотан новак.

Чисто нови червени татуировки с формата на удрящи камшици оформяха лицето на Далас. Репхайм си помисли, че притеснително много приличат на нишките на Мрака, с които белият бик го беше привързал. Очите му светеха в яркочервено, а тялото му някак бе наедряло, издуто от новата мощ, която беше придобил.

- О, Боже! - възкликна Стиви Рей. - Ти си се Променил!

И то по много начини!

- Далас, трябва да ме чуеш. Помниш ли Мрака? Видях го да се просмуква в теб. Моля те, опитай се да помислиш. Не позволявай да те превземе.

Да ме превземе? Мен? Как може да казваш това, докато стоиш до подобно същество? По дяволите, повече не смятам да слушам лъжите ти. И ще се постарая никой повече да не ти вярва.

Той изсъска последните си думи, изпълнени с омраза и гняв.

После се изправи и потърси отново жиците, от които извличаше сила преди малко. Стиви Рей придърпа Репхайм към себе си, отдръпна се назад, така че да излезе през вратата, и каза:

- Земя, затвори този изход, моля те.

- Не! - изкрещя Дал ас.

Репхайм видя как той се опита да сграбчи жицата и да я насочи към тях, но в този момент земята пред вратата се срути и затвори изхода, спасявайки ги от гнева на Мрака.

- Можеш ли да вървиш? попита Стиви Рей.

-Да, не съм толкова зле. Или поне вече не. Земята ми помогна да се оправя.

Той сведе поглед към нея. Тя стоеше, обгърната от ръцете му, малка, но горда и могъща.

- Добре тогава. Да се измъкваме оттук - каза тя и се забърза по коридора. - Има друг изход от кухнята. Той ще е вън за нула време, така че трябва да сме си тръгнали дотогава.

- Защо просто не затвори и другия изход?

Тя го погледна видимо подразнена:

Какво, и да го убия? О, не. Той не е толкова лош, Репхайм. Просто откачи, защото Мракът обърка мислите му, а и защото разбра за нас.

За нас...

Репхайм искаше да остане така и да се наслаждава на думата, която ги свързваше, но нямаше как. Не разполагаха с достатъчно време за такива неща.

- Не, Стиви Рей. Мракът не просто обърка мислите му. Далас избра неговата страна.

Той очакваше, че тя ще спори, но не стана така.

-Да, чух го какво каза отвърна тя и наведе тъжно глава.

Изкачиха се тихо по стълбата и тъкмо минаваха през мазето, когато дочуха някакъв звук през открехнатата врата. Тъкмо си помисли, че му звучи познато, когато Стиви Рей ахна:

- Той взе колата!

Тя изтича навън, а Репхайм я следваше по петите.

- Отврат! Какво ще правим сега? - извика Стиви Рей.

Репхайм погледна хоризонта, на който мракът вече отстъпваше място на зората.

- Трябва да се върнеш в тунелите.

- Не мога, Ленобия и останалите ще са тук много скоро, като видят, че не съм се прибрала до изгрев слънце.

- Аз ще си тръгна - каза той. Ще се върна в музея. Тогава ти ще можеш да останеш в тунелите и приятелите ти да те намерят. Ще бъдеш в безопасност.

- Ами ако Далас иде право в Дома на нощта? Ще им разкаже за нас.

Репхайм се поколеба само за миг.

- Тогава направи каквото трябва. Знаеш къде ще бъда.

Той се обърна и се накани да си тръгне.

- Вземи ме с теб.

Думите й го накараха да замръзне. Не се обърна към нея.

- Много скоро слънцето ще изгрее.

Нали си излекуван вече?

-Да.

И си достатъчно силен, за да летиш и да ме носиш? -Да.

- Тогава ме вземи с теб в музея. Надявам се, че там има мазе.

- Ами приятелите ти, останалите новаци?

- Ще се обадя на Крамиша и ще й кажа, че Далас си е загубил ума, че съм в безопасност, но не в тунелите, и че ще й обясня всичко утре.

_ Когато разберат за мен, ще изглежда, сякаш си избрала мен пред тях.

- Това, което избирам, е малко време да помисля как да

се оправя с гадостта, която Далас смята да ми сервира. -След миг продължи с по-мек тон. - Освен ако не искаш да идвам с теб. Можеш да си тръгнеш и да не ти се налага да се разправяш с това, което предстои. ^

- Аз твой консорт ли съм или не? - попита Репхайм, преди да може да се спре.

- Да, ти си мой консорт.

Не осъзнаваше, че е притаил дъх, докато не изпусна силна въздишка на облекчение. После разтвори ръце и ги протегна към нея.

- Тогава би трябвало да дойдеш с мен. Ще се погрижа да си необезпокоявана, докато е ден.

- Благодаря ти - отвърна тя и се намести в ръцете му.

Той я притисна здраво към себе си и полетя в утринното

небе.

Стиви Рей беше права. В имението имаше мазе. Беше с каменни стени и пръстен под, но изглеждаше неочаквано удобно и сухо. С въздишка на облекчение тя се настани на пода, облегна се на каменната стена и извади телефона си. Репхайм остана там, не особено сигурен какво да прави, докато тя се обаждаше на Крамиша.

Далас се побърка... сигурно заради електричеството _Му се е размътил мозъкът...изрита ме от колата на Зи по пътя към Дома на нощта... не, добре съм... сигурно ще се върна утре вечер.

Репхайм се чувстваше като натрапник, затова излезе и я остави да поговори с приятелката си насаме. Върна се на мястото, където бе направил импровизираното си гнездо, и закрачи нервно.

Беше уморен. Въпреки че вече бе напълно излекуван, надбягването с изгрева и носенето на Стиви Рей изчерпаха силите му. Би трябвало да си легне и да поспи, докато не се стъмни. Стиви Рей не би напуснала мазето преди залез.

Тя не би могла да го направи.

През деня е твърде уязвима. Това важи и за останалите червени, така че Далас няма да е заплаха за нея дотогава. Но ако някой човек й налети?

Бавно, той събра одеяла и картонени опаковки, които беше натрупал, и започна да ги носи до мазето. Когато направи последния си тур, навън бе съвсем светло. Стиви Рей беше приключила с телефонния си разговор и се бе свила в ъгъла. Той я зави с одеяло и се настани до нея. Не толкова близо, че да се докосват, но не и толкова далече, така че първото нещо, което види, като се събуди, да е той. Застана между нея и вратата. Ако някой се опита да влезе, трябваше да преодолее първо него, преди да стигне до нея.