И той го отведе до депото.

Гледката на това място го отврати. Не само защото си спомни за случката на покрива и колко близо до смъртта бе Стиви Рей тогава. Мразеше това място, защото усещаше присъствието й в него и знаеше, че тя е в ръцете на друг.

Репхайм изтръгна решетката на входа и без колебание се спусна в мазето. Следвайки връзката си с нея, той се вмъкна в познатите тунели. Дишането му ставаше все по-учестено. Кръвта му препускаше във вените и подхранваше гнева и отчаянието му,

Когато най-после я намери, видя момчето, което я беше налегнало с очевидна страст. Какъв глупак. Репхайм би трябвало да го отхвърли от нея. Искаше му се. Гарванът-демон в него искаше да го грабне и да го заблъска в стената, докато го пребие и вече не представлява никаква заплаха.

Човекът в него искаше да заплаче.

Преизпълнен с чувства, които нито можеше да разбере, нито да контролира, той замръзна на място и гледаше с ужас и омраза, но също така и със страст и отчаяние. Докато гледаше как Стиви Рей се приготви да пие от кръвта на момчето, Репхайм осъзна две неща с абсолютна сигурност: първо, това, което правеше, можеше да развали Обвързването им, и второ: той не искаше това да се случи.

Без да осъзнава какво прави, той извика:

Не ни причинявай това, Стиви Рей!

Реакцията на момчето беше по-бърза. Той се изправи и избута голото й тяло зад себе си.

- Разкарай се оттук, гаден изрод!

Момчето зае позиция между него и Стиви Рей.

От гледката на някакъв хлапак, който защитаваше неговата Стиви Рей, го заля вълна от собственическа ярост:

- Изчезни, момче. Не ти е тук мястото!

Репхайм се наведе предпазливо и започна да пристъпва бавно към него.

- Какво по...? - извика Стиви Рей, като клатеше глава, и грабна тениската на Да лае от пода.

Стой зад мен, Стиви Рей. Няма да му позволя да се добере до теб.

Репхайм пристъпи към момчето, следвайки движението му назад, докато то дърпаше Стиви Рей със себе си. Видя как очите й се разшириха, щом най-после го зърна.

- Не! — изкрещя тя. — Не може да си тук!

Думите й го пронизаха.

- Но съм тук!

Гневът му беше отвъд точката на кипене. Момчето продължаваше да отстъпва, придържайки Стиви Рей зад себе си. Някакво блещукащо движение привлече погледа му и той се огледа.

От тавана се спускаше черната мъгла на Мрака.

Репхайм обърна вниманието си пак към Стиви Рей и момчето. Не искаше сега да мисли за Мрака. Не допускаше вероятността белият бик да се е завърнал, за да получи остатъка от дълга си.

- Стой там! - извика момчето.

Невероятно, но той махна с ръка, сякаш Репхайм беше някаква досадна птица, влетяла в нечий дом.

- Махни се веднага! Застанал си между мен и нещо, което ми принадлежи!

Репхайм мразеше чудовищния тон в гласа си, но не можеше да се спре. Проклетото момче изчерпваше търпението му.

- Репхайм, просто си върви. Аз съм добре. Далас не ми прави нищо лошо.

- Да си тръгна? Да те оставя? - думите избухнаха от него. - Как бих могъл?

Не би трябвало да си тук! - изкрещя Стиви Рей и изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Как бих могъл да не съм тук? Как може да вярваш, че няма да разбера какво се канеше да направиш?

- Махай се!

-Да избягам? Както ти избяга от мен? Не. Няма да го направя, Стиви Рей. Избрах да не постъпя така.

Момчето беше стигнало до стената. Докато прехвърляше погледа си между Репхайм и Стиви Рей, той опипваше зад себе си за нишки, които да се подават от дупката, издълбана там.

- Вие се познавате. Явно е вярно - каза момчето.

- Естествено, че се познаваме, глупако! - Репхайм изсъска отново, макар да мразеше чудовищния си глас,

- Откъде? - момчето изстреля въпроса си към Стиви Рей.

- Далас, мога да ти обясня

-Добре! - каза Репхайм, сякаш тя отговаряше на него, а не на момчето. Искам да ми обясниш какво се случи днес.

Репхайм - извика тя отчаяно, като местеше поглед тук към него, ту към Далас. - Сега не е моментът.

- Вие се познавате.

Репхайм забеляза промяната в гласа на момчето преди Стиви Рей. Тонът му беше станал злобен и студен. Мракът над тях се сипеше в радостно предчувствие.

- Добре, така е, познаваме се. Но мога да ти обясня. Виж,

той...

- През цялото време си била с него?

През цялото време? - намръщи се тя. Не, просто го намерих, когато беше много пострадал. Не знаех, че...

- През цялото това време се държах с теб, сякаш си някаква кралица! Сякаш си истинска Висша Жрица - извика той.

Тя изглеждаше шокирана и обидена:

- Аз съм истинска Висша Жрица. Но както се опитвам да ти кажа, намерих Репхайм, когато беше жестоко ранен, и просто не можех да го оставя да умре.

Като се възползва от предимството, че вниманието на момчето е напълно погълнато от Стиви Рей, Репхайм се приближи още малко.

Мракът над тях се сгъстяваше.

- Той за малко не те уби в магическия кръг! _

- Той беше този, който ме спаси! - изкрещя Стиви Рей. - Ако не беше дошъл да ми помогне, онзи бял бик щеше да ми види сметката.

Думите й не му направиха никакво впечатление.

- Ти си пазила това нещо в тайна. Лъгала си всички!

- По дяволите, Далас! Просто не знаех какво друго да

направя.

- Ти ме излъга, кучка такава! _u

- Не смей да ми говориш така! - извика Стиви Рей и го

зашлеви. Силно.

Далас залитна една крачка назад.

- Какво, по дяволите, ти е направил?

- Имаш предвид освен че два пъти спаси живота ми ли.

Нищо!

- Напълно е разбъркал главата ти! - извика Далас. Мракът продължаваше да се спуска като мъгла от тавана,

сякаш бе намерил пролука, и ставаше все по-осезаем. Обви

се около Далас, покри главата и раменете му, а постепенно и цялото му тяло. Изглеждаше като овързан от множество черни змии. Но те не разрязаха кожата му. Той дори не усещаше лъщящата тъма, която го покриваше.

- Съвсем добре съм си с главата. Нищо не ми е правил -каза Стиви Рей.

Изведнъж очите й се разшириха, сякаш едва сега забеляза Мрака. Отстъпи крачка назад, за да не я омърси това, което го обвиваше.

- Далас, слушай ме. Мисли. Познаваш ме. Това не е как-вото ти изглежда.

Репхайм видя ясно промяната, която настъпи в Далас. Отдръпването й от него я предизвика, заедно с влиянието на Мрака, който го обгръщаше.

Направил те е гадна кучка и лъжкиня! Трябва някой да ти набие малко акъл в главата, момиче!

Далас посегна, сякаш се кани да я удари.

Репхайм не се поколеба. Скочи и затвори пространството между тях, като го изблъска от Стиви Рей и застана пред нея.

- Не го наранявай! - извика тя и хвана ръката му, за да не направи нещо на момчето. Той просто е откачил. Не би ме наранил наистина.

- Мисля, че го подценяваш каза й той.

- Определено това й е грешката - ухили се самодоволно Далас.

Репхайм не разбра откъде дойде болката. Просто усети бялата й жега. Тялото му се разтресе. Гърбът му се прегъна в агония. Смътно, като през сив воал, той виждаше Далас, очите му светеха в неестествено яркочервено и държеше една от жиците, които се подаваха от стената.

- Репхайм! извика Стиви Рей.

Тя тръгна към него, но после се спря и се насочи към Далас.

Спри! Пусни го! - извика тя на момчето и дръпна ръката му.

Червените му очи я прободоха.

- Мисля да го изпържа. И тогава, какъвто и извратен кон троя да има върху теб, ще е приключил. Ние с теб можем да сме заедно и няма да кажа на никого какво се е случило тук, поне докато си с мен.

Репхайм осъзна, че Мракът вече не обгражда тялото на момчето. Той се беше просмукал в него. Това увеличаваше всички сили, които то притежаваше.

Осъзна също и без съмнение, че Далас възнамерява да го

убие.

- Земя, ела при мен, нуждая се от теб.

Той чу думите на Стиви Рей през замъгленото си съзнание, сякаш тя е свещ, която се опитваше да достигне до него през гъста мъгла. С огромни усилия той концентрира вниманието си върху нея. Погледите им се срещнаха и думите й достигнаха до него, изведнъж ясни, силни и категорични: