- Всички са мъртви - каза Стиви Рей, макар да й се струваше странно, че гласът й прозвуча спокойно.

- Джони Бий, Елиът, Монтоя и аз ще се отървем от тях -каза Далас и я стисна за рамото.

- Ще дойда с вас - каза Стиви Рей. - Трябва да отворя земята, за да ги погребем. Няма да го правим тук. Не искам да стоят тук, където ще живеем.

- Добре, както прецениш - каза той и докосна лицето й нежно.

Ето, сложете ги в тези спални чували каза Крамиша и си проправи път до телата в кухнята.

- Благодаря, Крамиша - отвърна Стиви Рей и веднага взе чувалите от ръцете й, за да ги разкопчае.

Някакъв шум привлече вниманието им към входа, където стояха Венера, Софи и Шанън Комптън с пребледнели лица. Софи подсмърчаше, но от очите й не се стичаха сълзи.

Идете в хамъра всички - каза им Стиви Рей - и ни чакайте там. Ще се върнем в училището, няма да оставаме да спим тук тази нощ. Става ли?

Трите момичета кимнаха и както се държаха за ръце, изчезнаха в тунела.

- Определено ще имат нужда от помощ тази вечер - каза Крамиша.

- А ти нямаш ли? - попита Стиви Рей.

Не. Аз съм била доброволка в спешното отделение на „Св. Джон“, Виждала съм какво ли не.

На Стиви Рей й се искаше и тя да имаше подобен опит. Притисна устни и се опита да не мисли за това, което прави, докато закопчаваше циповете на спалните чували върху мъртвите. Последва момчетата, които понесоха телата и пъшкаха под тежестта им. Като излязоха навън, тя ги поведе към тъмна част зад железопътните релси. Стиви Рей коленичи и докосна с ръце земята:

Отвори се и пусни тези деца да се завърнат при теб.

Земята потрепна като козината на животно и се разтвори дълбок, тесен отвор.

Хайде, момчета, сложете ги вътре - каза тя.

Те последваха заповедта й мълчаливо и без колебание. Когато и последното тяло изчезна, Стиви Рей се обърна към богинята:

- Никс, знам, че тези хлапета са взели някои грешни решения, но не мисля, че вината е изцяло тяхна. Те са мои новаци и като тяхна Висша Жрица те моля да им покажеш нежност и да им позволиш да познаят покоя, който не успяха да получат тук. — После тя махна с ръка пред себе си. - Затвори се, моля те.

Земята се подчини на нареждането.

Когато се изправи, Стиви Рей се чувстваше поне на сто години. Далас се опита да я докосне, но тя се върна с бърза крачка към депото.

- Далас, ще погледнете ли с Джони Бий дали наоколо не е останало още някое от тези хлапета? Искам да са сигурни, че не са желани повече тук. Аз отивам в кухнята, ще се видим там после, става ли?

-Ти решаваш, момиче - каза Далас и двамата с Джони Бий се отдалечиха.

- Останалите можете да изчакате в хамъра каза им тя.

Всички мълчаливо се насочиха към паркинга.

Стиви Рей се върна в подгизналата от кръв кухня. Крами-ша бе все още там. Беше открила кутия с огромни чували за боклук и тъпчеше отпадъците в тях, като си мърмореше нещо. Стиви Рей не продума. Просто взе един чувал и се присъедини към нея. Когато поприключиха, Стиви Рей й каза:

- Добре, вече можеш да си вървиш. Ще направя някои работи, за да се отърва от тази кръв.

Крамиша хвърли поглед на зацапания под.

- Дори не е попила - каза тя.

- Знам, ще оправя това — отвърна Стиви Рей.

- Хей - погледна я Крамиша. - Може да си Висша Жрица и т.н., но не можеш да оправиш абсолютно всичко.

- Мисля, че една добра Висша Жрица би трябвало да може да оправи всичко.

Мисля, че една добра Висша Жрица не се самонаказва за неща, които са извън нейния контрол.

- От теб би станала чудесна Висша Жрица, Крамиша.

Крамиша изсумтя:

- Аз вече си имам длъжност. Не ми пробутвай повече га-дости. Едва понасям тези с поезията.

Стиви Рей се засмя, макар да не й беше до усмивки:

- Знаеш, че само от Никс зависи.

- Ами, значи с Никс ще трябва да си поговорим. Ще те чакам отвън.

И като си мърмореше нещо под нос, Крамиша тръгна през тунела към изхода и остави Стиви Рей сама.

- Земя, ела при мен отново, моля те каза тя и се обърна с гръб към входа на кухнята.

Когато почувства топлината, която струеше към нея, Стиви Рей протегна ръце и се загледа в окървавения под.

- Като всяко живо нещо, кръвта също се връща при теб. Моля те да приемеш кръвта на тези деца, които не трябваше да умират.

Изведнъж по пода на кухнята се появиха множество пукнатини и цялата алена течност попи в тях. Когато всичко свърши, Стиви Рей усети, че коленете й омекват, и седна на току-що почистения под. И се разплака.

Така я завари Далас. С наведена глава, лицето й покрито с длани, да изплаква мъката, вината и сърцето си. Тя не го чу да влиза. Просто усети ръката му на рамото си, като седна до нея на пода, после я придърпа в скута си и започна да гали нежно косата й, докато я люлееше като момиченце.

Когато плачът й угасна постепенно. Стиви Рей забърса лицето си с ръкав и отпусна глава на рамото му.

- Другите ни чакат отвън. Трябва да тръгваме - каза тя, макар да й бе трудно да се помръдне.

- Не, имаме достатъчно време. Изпратих ги да се прибират с хамъра.

- И Крамиша ли?

Да. Но гя недоволстваше, че трябва да седи у Джони Бий.

За своя изненада Стиви Рей се засмя:

- Обзалагам се, че той не се е оплаквал.

- Не. Мисля, че те се харесват.

- Така ли мислиш?

Тя се отпусна назад и го погледна в очите. Той й се усмихна.

- Да. И явно ставам все по-добър в това да познавам, ко-гато двама души се харесват.

- О, нима. И кого имаш предвид?

- Мен и теб, момиче — каза той и се наведе да я целуне.

Започна нежно, но Стиви Рей не го остави така. Тя не

можеше да обясни точно какво се случи, но каквото и да беше, чувстваше се като запален пламък, излизащ извън контрол. Може би имаше нещо общо с това, че преди малко едва не умря и сега й се искаше да усети любов и топло докосване, за да се почувства отново жива. А може би безсилието, което тлееше в нея, откакто Репхайм й заговори за пръв път, сега избухна в пламъци. И просто Далас беше най-близо. Каквато и да бе причината, Стиви Рей се нуждаеше от Далас, за да потуши пожара в нея.

Тя дръпна тениската му и му прошепна да я свали. С доволно сумтене той я съблече по най-бързия начин. През това време Стиви Рей свали своята блуза и започна да събува ботушите и да разкопчава колана си. Тя усети погледа му и вдигна очи към него, за да види как цялото му лице изразяваше въпрос.

- Искам да го направя с теб, Далас - каза тя задъхано. -Сега.

- Сигурна ли си?

- Напълно кимна тя.

Добре, веднага отвърна той и протегна ръка към нея.

Когато голите им тела се докоснаха, Стиви Рей щеше да експлодира. Точно от това имаше нужда. Кожата й беше свръхчувствителна и където и да я докоснеше Далас, сякаш я изгаряше, но докосването й доставяше удоволствие, защото имаше нужда от него. Имаше нужда да е докосвана, обичана и притежавана, отново и отново, докато отмие от себе си всичко - Никол, мъртвите хлапета, страхът за Зоуи и Репхайм. Преди всичко Репхайм.

Докосването на Далас отпращаше мислите за него. Стиви Рей беше наясно, че все още е Обвързана с него и не би могла да го забрави. Но само в този миг, заради нежната топлина на докосването до приятната, нормална, човешка кожа на Далас, Репхайм изглеждаше някак далечен. Сякаш той си тръгва от нея и я оставя на спокойствие.

- Можеш да пиеш от мен, ако искаш - прошепна Далас на ухото й. Наистина. Аз също го искам.

Той беше върху нея и намести тежестта си така, че вената на врата му да се притисне към устните й. Тя целуна кожата му, докосна я с език и усети пулса и древния ритъм на кръвта му. Стиви Рей посегна и сложи нокът на мястото, където досега беше езикът й. Търсеше точното място, където да пробие кожата. Далас изстена в очакване на това, което щеше да последва. Би могла да му достави удоволствие и да получи такова от него в същото време. Така стояха нещата между партньорите, така трябваше да бъде. Ще стане бързо, лесно, ще бъде истински хубаво.