Подготовката на новия план на Стен отне половин ден.

Все още смяташе, че го очаква неизбежна смърт, но поне нямаше да е начело на безсмислена, самоубийствена кавалерийска атака, размахвайки отварачка за консерви с дръжка от слонова кост.

— „Соуард“ контрол, тук транспортен кораб „Джулиет“. Вече в нормален космос, предавам координати… сега. Следвам търговска орбита Квебек Девет Седем. Очаквам инструкции за кацане. Край на връзката.

Ето как терорът пристигна на Първичен свят.

— „Джулиет“, тук „Соуард“ контрол. Получихме координатите. Предаваме данни за кацане… Моля, въведете данните и ни съобщете при напускане на вашата орбита Квебек Девет Седем. Край.

— „Соуард“, тук „Джулиет“. Изчакайте една… уф, май имам малък проблем с данните ви, контрол. Ще ни приземят в най-южния край на полето, нали?

— Точно така.

— Ще ви помоля за услуга, „Соуард“. Има ли някаква възможност да ни преместите по-близо? Карам цяла група хлапета, а те нямат търпение да огледат наоколо. А до терминала си е доста ходене. Може ли да ни уредите совалка?

— Тук „Соуард“. Няма проблем. Ще ви настаним точно до кулата. Изпращам новите данни. А за совалката… можем да уредим само платена. Да се свържем ли с превозвача?

— Тук „Джулиет“. Благодаря за разместването. И няма нужда от совалка. Дечицата не носят много джобни. От онези бедни ученици са.

— Прието. Може би бихме могли…

В този момент сигналът от „Джулиет“ прекъсна.

— „Джулиет“, тук „Соуард“ контрол. „Джулиет“, отговорете на повикването.

Статичен шум. Никакъв отговор. Диспечерът мигновено задейства аварийната програма.

— Говори кулата — рече той. — Имам приближаващ се кораб, с когото изгубих връзка в последния момент. По информация от пилота на борда карат деца. Останете в готовност.

Спасителните екипи се втурнаха към своите машини.

Диспечерът превключи на стандартната честота за авариен сигнал.

— „Джулиет“, тук…

— Кой говори? — нов глас от „Джулиет“.

— Тук „Соуард“ контрол. Идентифицирайте се. Това „Джулиет“ ли е?

Смях.

— Да. Да. Къде е копчето за видеосигнал? Ах, ето го. Започваме.

Екранът премигна, сетне показа нова, ужасяваща сцена. Това беше мостикът на „Джулиет“. Четири същества с пилотски екипи лежаха сред локви кръв. Пред самата камера се бе изправил мъж с изцъклени очи, облечен с мръсен, лекьосан комбинезон.

Зад него се виждаха двама също тъй отвратителни помощници. Всеки от тях държеше в ръцете си по едно гърчещо се дете, опрял нож в гърлото му.

— Видяхте ли каквото имаше за виждане? — попита облещеният мъж. — Сега. Искам да ми осигурите връзка с имперското телестудио. Веднага!

— Не мога да…

Мъжът даде знак и един от помощниците преряза гърлото на детето в ръцете си. Рукна кръв, чуха се писъци, малкото телце се свлече на пода.

— Вземи друго — нареди мъжът и помощникът сграбчи следващия юноша. — Видя ли това? Ние не си поплюваме. Казах да ни осигурите…

Диспечерът вече натискаше копчета.

— И гледай да побързаш — рече терористът. — Защото нямаме време за губене. Още няколко вратлета и…

Така започна драмата на „Джулиет“. Предаването продължи на живо от студиото на Кей Би Ен Ес О, но се излъчваше от временния планетен щаб.

Животът на Първичен свят замря, също както и оживената дейност на космопорта „Соуард“. Мъжът обяви исканията си.

— Трябва ми пряка връзка с Вечния император. Не някакъв жалък комуникатор. Лице в лице. Само той може да уреди въпроса. Да спре с нещата, които прави на семейството ми. И то по-скоро. Преди родата ми съвсем да се изкорени. Ако не настъпи промяна, кълна се, че ще пратя този кораб на пълна тяга право в шибания му дворец. Предайте го на Императора.

Беше сформирана група за спасяване на заложниците, която стоеше в очакване да получи нареждане за щурм на „Джулиет“. Имперският флот, патрулиращ в околностите, затвори подстъпите към Първичен свят. Бяха поставени в пълна бойна готовност всички системи на ПВО, готови да открият огън, в случай че „Джулиет“ се насочи към Императорския дворец.

Разбира се, не можеше да става и дума за среща на Вечния император с хората от борда на „Джулиет“. Никой не скланя глава пред терора.

Парламентьори се заловиха за работа, опитвайки се да накарат похитителите да се предадат. Но похитителите не отговаряха — единствената им реакция бе да повторят наглите си искания или от време на време да пратят по някоя заплаха.

Медиите бяха във вихъра си. История, която имаше в себе си всичко. Побъркани терористи. Хлапета в кадър, за пръв път, откакто бяха заловили детската филмова звезда Шърли Рич в легло с орангутан. Психолози коментираха събитията. Експерти се опитваха да определят от кой свят са пристигнали похитителите. Бойни кораби фучаха напред-назад в небето. Тайни сили маневрираха далече от камерите на репортерите, за да не бъдат показани в програмите. Служители на застрахователната компания „Лойд“ обясняваха какво може да се е случило с „Джулиет“, откакто бе изчезнал от имперска служба по време на Таанската война. Специализирани екипи за борба с тероризма бяха готови да изгубят живота си.

Но най-хубавото от всичко бе, че ставаше на живо.

Единственото повикване, което достигна „Аойфи“, докато наближаваше Първичен свят, бе автоматизирано, записано предварително и очевидно доста остаряло. Берхал Уолдман дори не си направи труда да го погледне, а го прехвърли към стандартизираната кодова размяна. Всички бяха твърде заети.

„Аойфи“ започна самостоятелен заход за кацане.

Никой не го забеляза, дори в малкото селце в далечния край на тясната долина. Онзи изверг на борда на „Джулиет“ току-що бе заклал още едно дете.

В космоса разрушителят може да изглежда миниатюрен, сравнен с огромни бойни машини като „Виктори“, или кацнал на огромна макадамова площадка, където окото не е в състояние да сравнява и мащабира. Но кулата, край която се приземи, приличаше на детска играчка. Пръстите на Уолдман пробягаха по клавиатурата и „Аойфи“ остана да виси ниско над земята, задържан от маклийновите генератори. Нямаше никакъв смисъл да оставят петметров отпечатък в красивата градина отдолу. Не само по естетични причини, но и за да не пораждат ненужни въпроси.

В кулата не се забелязваше никакво движение.

Оръдията на „Аойфи“ се завъртяха бавно, направлявани от ръката на Хойо.

Корабната платформа се плъзна надолу и Стен излезе. Носеше боен скафандър и беше въоръжен с уилигън, но лицевото му стъкло бе вдигнато.

Уолдман сметна постъпката му за безумие — отвън можеха да чакат агенти на Вътрешна сигурност. Но Стен не можа да измисли друг начин, за да съобщи на съществата, че идва, за да ги спаси, а не нападне.

Почти доближи вратата, когато тя се отвори.

На прага стояха Сен и Мар.

— Мой млади капитане, ако ми позволите да отбележа, пристигате в истински бароков стил.

— Да бе, бароков. Да се махаме оттук, преди някой да ни барокира задниците. По-късно ще си разменяме остроумия.

Хайнис също подаде глава.

— Доста се забави.

— Съжалявам. Трябваше да спра, за да си вържа връзките на обувките.

Зад Хайнис имаше още едно същество — човек. Строен. Гологлав. На средна възраст. Облечен по мода поне отпреди десет години. Стен предположи, че това е мъжът на Хайнис. Странен избор от нейна страна, поне по негово мнение.

Не е твоя работа, идиот. Както често казваш на другите. Действай.

Сен, Хайнис и Сам’л хукнаха към кораба. Мар се поколеба за миг, наведе се и взе малко, разноцветно камъче.

— Може да не остане друго, при което да се върна.

След това и той се качи на борда на „Аойфи“ и Стен затвори люка зад себе си.

— Издигаме ли се, сър? — попита Уолдман, когато Стен се появи на мостика.

— Почакай малко.

Той погледна екрана, на който се виждаше мостикът на „Джулиет“. Пред камерата нямаше никой — нито терорист, нито заложник.