— Така е.

За миг Марл изпита нещо като симпатия към обречената шпионка, която се носеше право към тях, все още на километър височина. Но побърза да я прогони. Жената нямаше никакъв шанс.

— Още стрег? — предложи констабъл Паин.

— Виж, приятелю, време е да запомниш, че хората не могат да се наливат като вас със стрег и да запазват трезв ум.

— Килгър може.

— Килгър също не е човек.

— Това е вярно.

Паин допи чашата си — копие на малък сгъваем рог — и я прибра.

— Да идем ли да посрещнем нашия нов приятел?

Двете същества се измъкнаха от гравиколата, като внимаваха да не затворят вратите зад себе си — звукът от това можеше да се чуе надалече в нощта. Около тях, стаени в мрака, очакваха двайсет тежковъоръжени борски полицаи.

Над тях шпионинът натисна копчетата и скоростта й на падане се забави, докато маклийновият генератор бързо надвиваше гравитацията. Епохата на персоналните летящи раници все още не бе дошла, дори с антигравитационните възможности на маклийновата система. Но поне генераторът бе заменил разни модификации на опасни парашути.

Шпионинът се насочи към една от големите, тревисти поляни, предварително определена за зона за кацане в края на „системата за доставка М“. Под нея се намираше притихнала гора. Далече встрани — най-малко на пет километра, доколкото можеше да прецени — блещукаха светлините на неголяма ферма.

Точно според плана. И никакви следи от засада.

Може би — помисли си тя с тръпка на ужас — имперският шпионин на име Хохни въобще не я чака долу. Но това не беше проблем. Според инструкциите в такъв случай трябваше да се прикрие и да изчака един ден. В раницата разполагаше с достатъчно припаси, а комбинезонът щеше да запази телесната й топлина.

Дори и да не се появи след това, пак щеше да се справи. Ще зарови маклийновия генератор и комбинезона и ще се отправи към столицата. Беше запаметила още три алтернативни места за среща.

На двайсетина метра под нея над снега се показаха шубраци.

Тя втренчи поглед в снежната покривка, осъзнавайки, че отдолу може да се крият остри като бръснач камъни. Изведнъж си спомни предупреждението на диспечера и ръката й стисна машинално карабината на въжето, освобождавайки в последния момент прикачената за крака й раница.

Раницата с предавателя тупна от не повече от половин метър и шпионинът я последва.

Тя изпълни класическия прийом за убиване на инерцията — пръсти, колене, нос… Проряза я остра болка. Изпъшка, позволи си тих стон и остана да лежи неподвижно в снега.

— По дяволите! — изруга тихо Марл, докато полицаите заобикаляха шпионина. — Ако е счупила предавателя, ще я подложа на мъчения. Вече два ни се изплъзнаха така.

Да се изработи копие на някой от имперските свръхмощни предаватели не беше никак лесно и отнемаше ценно време. Време, през което агентът щеше да е вън от системата и да породи подозрения, които после трябваше да разсейва.

А Марл не се и съмняваше, че този агент също може да бъде опитомен. Или, ако не друго, подложен на мозъчно сканиране за кодови фрази, контакти, електронна „сигнализация“ и след това екзекутиран.

Само трима агенти на Вътрешна сигурност бяха избрали досега Патриотизма и Пътя за Тибърн — трима от двайсет и деветте, които Пойндекс бе пратил на Вълчите светове в отговор на съобщението на Хохни за предстоящото пристигане на Стен.

Останалите двайсет и шест живееха доста удобно на различни светове, в нещо, което не бе съвсем затвор, но свободата им бе ограничена. Но можеха да предават това, което им бъде наредено.

Марл и чрез нея Килгър, и чрез него Стен, всъщност управляваха цялата имперска шпионска мрежа на Вълчите светове.

Точно както беше планирал Алекс.

Малко по-рано колега на Рюкор получи необичайна задача. Като специалист по наемане на военни, тя получи нареждане да организира кампания, насочена към разгромените Таански светове. В началото Рюкор сметна идеята за не особено перспективна, но бе достатъчно прагматична да си даде сметка, че военните винаги търсят попълнения сред своите победени и донякъде деморализирани врагове.

Колежката й обаче поясни, че се е разпоредила кампанията да се фокусира най-вече над възстановяването на старата таанска самурайска култура. Пътя към смъртта, който Императорът се бе заклел да изкорени след победата над Таан.

Все едно — помисли си Рюкор — да повярва, че гладът може да се излекува, стига да облечеш бедняците с униформи. Ала един по-задълбочен анализ на ситуацията разкриваше съвсем други намерения на Императора. Очевидно, той събираше нова армия, която възнамеряваше да използва скоро. И тъй като не беше известен външен враг, за който е необходима толкова многочислена армия, вероятно тя щеше да се бори с врага отвътре. С други думи, с поданиците на Империята.

Тъй като Таанският път внушаваше ксенофобия, расово превъзходство и вярата, че милостта е проява на слабост и че силните имат всички права над слабите, тази новосъздаваща се армия щеше да е варварска по своя характер.

След по-нататъшни проучвания Рюкор се натъкна на сведения, че и други раси внезапно са станали фокус на интересите на имперските вербовчици.

Много интересно.

За щастие не беше никак трудно да се организира подобна кампания — особено за същество от типа на Рюкор, добре запознато с психологията на масите.

В началото Рюкор събра всички психолози и дори студенти по психология, които можеха да отговорят на няколко съвсем прости условия. Обичате ли да пътувате? Пречи ли ви да сте сам? Можете ли да излъжете, ако е необходимо, без да изпитвате чувство за вина? Можете ли да се захванете с работа, чиито резултати няма да са ви известни? Можете ли да изпълните задача, без да очаквате награда? И така нататък.

Колко жалко, че не разполагаше с батальони от специалисти по контрапропаганда, каквито със сигурност щеше да има на разположение, ако все още служеше при Императора.

Но антитоксинът на този убийствен психологически вирус се разпространяваше бързо от само себе си. Действаше, защото бе насочен към същината на имперската кампания — и съдържаше точно толкова истина, колкото да бъде неприятен.

Например един от доброволците на Рюкор се казваше Стенгърс. Получи чисто досие и бе пратен незабелязано на имперски свят, където пътешестваше открито в ролята си на студент по социология. Той посети Хет — бившата столица на Таан. По някаква случайност се озова там малко след пристигането на разузнавачите на имперския вербовчик и преди неговата поява.

Всичко, което Стенгърс стори, бе да зададе няколко въпроса, особено на онези млади таанци, които обмисляха да приемат имперската униформа.

Въпроси като: „Добре де, след като Императорът иска да встъпите в редовете на армията му и да възстановите честта на Таан, защо очаква от вас да служите толкова далече от дома? Трудно е да се печели слава в мрака, казва една ваша стара поговорка.“

Понякога бе малко по-прям: „Интересно. Казвате, че само от тази ферма осемнайсет таанци са се наели на служба? И нито един от тях не се е върнал след това? Двама са загинали? Колко печално, да умреш далече от дома, докато служиш на някого, който, изглежда, дори не забелязва жертвата ти.“

И дори още по-близо до кокала: „Ако Императорът наистина е загрижен за благоденствието на Таан, защо районът ви е толкова беден? С всички богатства на Империята защо вие треперите от студ пред огнищата? Защо светът, от който идвам, е много по-заможен от вашия и всеки дом се отоплява от АМ2? Не разбирам.“

Или дори брутално: „Ако Императорът отнема най-добрите сред вас и ги праща по периферията да гинат, как въобще таанците някога ще постигнат каквото и да било?“

Стенгърс и сподвижниците му сееха живи семена, съживяваха спомените за таанските бойни балади, съсредоточени около вярата, че Императорът и всички негови съюзници трябва да са червеи под обувките на таанците…