Е, както и да е. Не можеше да се бави. Водещата точка зави и продължи към едно от празните пространства между лавиците. В края на тясната пътека се олюля бавно пред една от спускащите се стълби, водещи до горното ниво. Когато Хамиш приближи, блестящата точка политна нагоре като развързан балон.

Хамиш спря — стъпалата изглеждаха неудобни, — но после сви рамене и се заизкачва енергично, дори малко безразсъдно. Честно казано, забавляваше се невероятно.

След като се изкачи, се обърна, изчака няколко секунди точката да го настигне, дръпна се да й направи път и тя го поведе отново — сякаш бе истинска, а не виртуално творение. Илюзия, създадена от пластмасов диск върху лявото му око. За съжаление контакт-ИИ лещата беше само една и точката беше двуизмерна и бе малко трудно да определи точно местоположението й без псевдопаралакс. Въпреки това Хамиш я последва в малка ниша с прашни томове, много от които със сигурност бяха по-скъпи от къщата му.

Точката се трансформира в образа на рееща се човешка ръка в бяла ръкавица. Ръката се завъртя и с жест на фокусник посочи някаква пищна резба около книжен шкаф, изработен от тъмно дърво.

Дръпнете тази лоза към себе си, ако обичате. Би трябвало да се отвори.

После влезте много внимателно и ПОЧТИ затворете. Внимавайте да не се заключи.

Хамиш отчете, че ИИ-гласът му оставя начин да се измъкне. Така това не приличаше толкова на капан.

Ръката му се плъзна по виещите се лози, които се катереха по шкафа, и той се запита дали днес може да се изработи подобно изящно произведение на дърворезбата. Разбира се, зелотите на така наречения Век на аматьорите твърдяха, че всяко изкуство, занаят и умение от миналото днес могат да бъдат възпроизведени — при това не от машини, а от хора, на които това им е хоби.

Хамиш намираше това твърдение за болезнено, арогантно и дори отвращаващо.

Дръпна там, където му показваше реещата се ръка. Без никакво скърцане или съпротивление един лост се завъртя надолу на пантата си и с тихо изщракване целият шкаф се отвори няколко сантиметра. Въртеше се с лекота, макар че съдържаше тежки томове — свидетелство за скрити някъде модерни лагери. Хамиш се изправи пред тъмен проход.

Дясното му око не можеше да различи нищо в мрака. В лявото му обаче се виждаха слабо блещукащи очертания, които му казваха къде подът се среща със стените. Хамиш дръпна вратата след себе си… като почти я затвори, след което тихо се затътри напред; мислеше си за разказите на По.

Малко по-нататък има дървен панел, закрепен на стената на нивото на очите.

На два метра. Вече на един.

Поставете ръка там, където сочи моята.

Хамиш посегна и усети в пръстите си слаб нервен трепет. Макар че знаеше какво да очаква, го побиха тръпки, когато ръката му мина през призрачната бяла ръкавица без никакъв физически контакт. Формираните преди милиони години инстинкти трудно можеха да се преодолеят.

Хванете дръжката.

Сега бутнете леко панела наляво, докато не се появи отвор.

След кратка пауза последва предупреждение:

Можете да гледате, но без да издавате никакъв звук.

Хамиш избута настрани дървения панел, наведе глава и дори приклекна.

„На нивото на очите. Да бе! Може би за нормалните хора.“

От другата страна бе сумрачно, но дори дясното му око се адаптира бързо.

Видя друго украсено с ламперия помещение с каменен купол, също като на библиотеката. Десетки мраморни и бронзови фигури стояха в ниши по стените долу, а отгоре имаше втори етаж с колонада. Именно от това горно ниво той се взираше надолу покрай една скулптура — някаква индийска танцьорка или богиня със съблазнителна фигура, тесен кръст и само един чифт ръце.

Взирайки се покрай възбуждащия й пъп, Хамиш видя на първия етаж двайсетина души, събрани около една-единствена настолна лампа в средата. Сенките им се разделяха радиално като венчелистчета на някакво тъмно цвете, пресичаха пода и се катереха по стените, рисувайки изкривени и издължени човешки силуети между статуите. Разговорът бе твърде тих, за да може да го чува ясно, макар че бързо разпозна ястребовите черти на Тенскватава, домакина Рупърт Глаукъс-Уортингтън, както и неколцина други височайши особи. Лицата им бяха бледи и едва различими, но очите им проблясваха на меката и едновременно с това рязка светлина.

„Аз пък си мислех, че са се събрали да уговорят подробностите около съюза — каза си Хамиш. — Да обсъдят важни въпроси за разпределянето на властта и какви политики да се следват. А вместо това тук се провежда нещо като церемония.

Да не би да съм свидетел на таен ритуал за посвещение на илюминатите?“

Обзе го възбуда. „Мислех, че подобни неща са само слухове или романтични преувеличения, скалъпени от колегите ми научни фантасти. Означава ли това, че олигархията наистина си има някакво вътрешно, изпълняващо определени ритуали ядро? В което сега са поканили и Пророка?

Но не и мен?“

Овладя накърнените си чувства и се отдаде на любопитството. „Как е възможно източниците ми да са ме насочили в толкова погрешна посока?“

Само че… Бързо преразгледа това свое първо впечатление. Не изглеждаше да има някакъв модел, хората около масата не бяха подредени по строго определен начин. Не се виждаха никакви символи. Нямаше ритмично припяване. А само тревожен шепот.

Един от събралите се, собственикът на този огромен палат, повиши глас в отговор на някакъв въпрос. В тона му се долавяше раздразнено безпокойство; той махна с ръка и посочи към масата. И Хамиш успя да долови отделни фрази.

— … в семейството ми от три столетия…

И после:

— … започна внезапно, снощи…

И накрая:

— … никога не е правил нищо такова!

Хамиш внезапно се сети. Глаукъс-Уортингтън говореше за предмета на масата. Онова, което отначало бе взел за обикновена — макар и малко слаба — настолна лампа, се оказа нещо съвсем друго. Заоблено парче стъкло, горе-долу с размерите на човешка глава и — както осъзна с трепет — оформено именно като такава. Предметът сякаш светеше отвътре.

Контакт-ИИ лещата, покриваща лявата му зеница, заработи в отговор на интереса му и направи някакво магьосничество с увеличаване и избистряне на образа. На Хамиш за момент му призля от разликата в картината между двете очи и се наложи да затвори дясното. Но дори така му бяха нужни няколко мига да разбере какво представляват проблясъците и сложните отражения.

„Това е кристален череп. Една от онези шантави находки, по които хората полудяват и за които има филми, по-глупави и от моите. Но повечето черепи се оказаха съвременни фалшификати.“

Разбира се, „повечето“ не беше същото като „всички“. Археолозите наистина бяха признали, че някои изглеждат наистина древни, но въпреки това си остават просто произведения на изкуството — естествени парчета кварц, внимателно дялани и търкани от старите майстори, без да имат абсолютно никакви загадъчни свойства. Но пък някои от странните находки никога не бяха показвани на широката общественост, нито бяха подлагани на изследване с модерна техника. И това продължаваше да подхранва всякакви спекулации около тях.

„О, да! Един от черепите се пазел в Швейцария, в частна колекция!“

Не си бе направил труда да научи нещо повече по въпроса. Древните окултни артефакти никога не го бяха вдъхновявали. Изобщо не можеха да се сравняват с опасните научни открития и Нещата-които-човек-никога-не-е-бивало-да-научава. Въпреки това винаги имаше нещо примамливо в произведенията на писатели и сценаристи като Джоан Сойер и Ари Стоун-Беър, които забъркваха истории с мистерии и чудеса около странни предмети от загадъчното минало.

Някой — Тенскватава — посегна към прозрачния череп и го побутна с пръст. Завъртя го, докато ухилената уста и очните кухини почти се обърнаха към Хамиш, погледнаха го налудничаво развеселено…

… и точно тогава внезапно блесна ослепителен лъч, който го прониза право през контакт-ИИ лещата и го засипа като с шрапнели с припокриващи се образи…