— Освен преките предимства — продължаваше човекът на подиума, — това ще се отрази добре и на връзките с обществото. Така обикновените хора ще имат чувството, че притежават потенциал да преминат в кастата на благородниците, и родителите ще окуражават децата си с надеждата, че могат да направят скок в положението си!
Хамиш стана, протегна се и се обърна да изкачи дванайсетте стъпала (благодарение на дългите си крака ги вземаше по две наведнъж) към неколцината мъже в ливреи на Г-У, които стояха до една маса със закуски. Взе си от въртящ се поднос шишче тянцинско свинско (несъмнено от истинско животно, а не от тъканна култура), взе си и чаша крушово вино.
— Разбира се — продължаваше докладчикът, — трябва на всяка цена да избягваме завръщането към принципа на примогенитурата, или унаследяването от първородните! Всяка наистина сериозна аристокрация ще подражава на някои благородни фамилии от пустинята — ще създава съвещателни структури на кланово ниво, което по ирония на съдбата е заемка от демокрацията…
Хамиш се ухили на служителите от охраната. Изглеждаха типични, като се започне от здравата физика и се стигне до големите им очила, за които заглушаването не важеше. Единият го погледна и кимна леко. Другият издаде тихи звуци, докато правеше виртуална справка с почукване на зъби и сумтене, без да мърда скръстените си на гърдите ръце.
По абсолютно нищо не личеше, че Хамиш представлява интерес за тях. Разбира се, можеше и да са добри актьори. Това обаче беше съмнително.
— Е, господин Брукман? — промърмори гласът в ухото му. — Ще е интересно. Обещавам.
Хамиш се поколеба. Накрая си взе още едно шишче и нехайно заслиза по пътеката. В действителност изборът му беше предрешен. Любопитството беше точно толкова втъкано в неговата ДНК, колкото и ликуващият песимизъм, изпъстрящ творбите му. „Бог не изкушава хората отвъд способността им да устоят — гласеше католическата доктрина, която би могъл да приведе в своя защита, ако това се окажеше изпитание. — Трябва да разбера какво става.“
— … Разбира се, аристократите от миналото са позволявали известно вливане на кръв от по-нископоставени. — Лазерното гребло на докладчика разбута илюстрациите, за да покаже изображения на мъже с ризници и жени с официално облекло. — Храбри пехотинци можели да се прочуят на бойното поле и да се изкатерят по социалната стълбица. Красиви жени се омъжвали за висшестоящи или заемали средно положение като метреси…
Хамиш седна на седалката от другата страна на пътеката, срещу старото си място. Докато дъвчеше, лявата му ръка се плъзна по тапицерията… и напипа някаква малка издутина в тъканта. Той я забута към края и тя се измъкна с лекота. На пипане приличаше на нагънато листче хартия.
— Чудесно — произнесе гласът до дясното му ухо. — А сега извадете лещата и си я сложете. Ако ви е трудно, направете го в тоалетната. Там няма охранителни камери.
Хамиш се намръщи. Под хартията напипваше очертанията на мек диск. „Мразя тези неща.“ Естествено, съвременните хлапета ги приемаха за даденост. Днес човек можеше да има идеално зрение, но въпреки това да пъха разни неща в очите си и да гледа света през изкуствени пластове. Разбира се, онези, които бяха планирали това нещо за Хамиш, би трябвало да са запознати с публично изразяваното му мнение относно тези играчки. Би трябвало да знаят също, че той използва контакт-ИИ от време на време. Когато се налага.
„Добре. Мога да го направя. И то без да ми се налага да се крия в кенефа, снизходителни глупаци такива.“
Като внимаваше да държи лявата си ръка скрита, Хамиш извади лещата от сгънатата хартийка. „Внимавай да не я изпуснеш. Дори швейцарците не поддържат подовете си достатъчно чисти за ииуер.“
Като се престори, че се е задавил с хапка свинско, Хамиш се наведе и прикри уста, за да се изкашля няколко пъти… и в същото време вдигна нагоре единия си клепач и нагласи малкия актипластичен диск в лявото си око. Направи го малко грубичко — беше изгубил тренинг. От месеци не беше използвал лещи. Примигна и окото му засмъдя, недоволно от неканения гост. Около минута, докато сълзите престанаха да текат, половината свят беше размазан. Междувременно докладчикът продължаваше да дудне.
— … При някои африкански племена било задължително главатарите да си вземат жени от бедните родове. Евреите в средновековна Европа нямали поземлена или военна аристокрация и затова елитът им се основавал на постиженията в областта на знанията. Най-интелигентните млади равини, независимо от произхода си, се женели за дъщери на богаташи и това имало добре известни последствия. Както и отраженията в култури, в които се практикувал целибат сред свещениците…
Най-сетне Хамиш успя да се фокусира. На загадъчния непознат вече не му беше необходимо да заобикаля Ригълс и започна да пише в зрителното поле на лявото му око.
Моля станете — отново внимателно — и следвайте водещата точка.
Вече без никакво нежелание и резервации (и без това му беше дошло до гуша от досадната „евгеника“), Хамиш стана и тръгна към задния изход, като мина покрай онези от охраната, но този път без да ги погледне. Точно тогава в окото му се появи жълт кръг, който пулсираше, без да изглежда заплашително, и го подкани да тръгне по коридора отляво.
„Някои хора живеят непрекъснато потопени в тези… виртуални нива и «смесена реалност». Твърдят, че това им дава възможност да са по-продуктивни, да изживяват нещата по-пълно. Аз обаче се справям чудесно и без тези играчки. Покажете ми някой, живеещ потопен в света с безбройните нива, който да е постигнал повече от мен!“
В същото време се чудеше. Как успяваше малката контакт-ИИ леща да поддържа връзка, без да бъде засечена от охраната на имението?
„Възможно ли е да има достатъчно мощен ИИ, способен да контактува самостоятелно с мен?“
Реши да пробва. Докато минаваше покрай мъжката тоалетна, изведнъж зави към вратата. Евентуалната връзка би трябвало да се прекъсне или да се наруши от всичките тези стени и тръбите в тях, особено ако използваха слаб и таен радиолъч.
Добра идея — отбелязаха буквите. — По-добре пуснете една вода. Ще бъдете доста зает след малко.
Старомодната скромност беше друга причина да мрази тези проклети неща. Хамиш внимаваше да не поглежда надолу, докато пикаеше, тъй като нямаше начин да знае дали картината не се предава някъде от лещата. Вместо това се зае да изучава табелката със спецификации на писоара — поредният великолепен продукт на „Лайф-Лайнър“ ООД, обещаващ да възстанови 93% от фосфора и 85% от водата при всяко използване. Хамиш се намръщи скръбно. Във „Фосфокрация?“ същата тази екокомпания играеше ролята на главния злодей, с мъничка промяна на името. Беше част от световна конспирация на „Мерд Монополи“ да трупа богатство от измислена криза. Няколко необмислено подбрани думи и едно съдебно дело бяха глътнали всичките му печалби от „Фосфокрация?“ „Е, голяма работа.“
Погледна надолу само колкото да насочи струята към логото на компанията, точно над канала. След това си вдигна ципа, изми се и излезе. Жълтата водеща точка като че ли го чакаше на същото място.
— НАПРЕД, НАВРЕД — промърмори той в случай, че лещата не може да долавя субвокалните сигнали на такова разстояние от гърлото му. Отговор не последва, така че той просто последва точката по друг коридор, нагоре по широко стълбище, после пак по коридор, през вестибюл и в една от многото музейни библиотеки на имението Глаукъс-Уортингтън. Лавиците с книги се извисяваха на цели два етажа към изработените от дялан камък арки на тавана.
„Еха, бих могъл да прекарам цяла седмица тук!“
Почти очакваше лещата да изпише заглавията на всички чудеса в това помещение. Уви, това не стана. Все пак Хамиш разпозна една Гутенбергова библия в стъклена витрина, както и илюстриран латински превод на Гален, ранното издание на Куинер. Имаше и други загадъчни чудеса. За разлика от обществените музеи, тук нямаше надписи на ниво реалност върху хартия или пластмаса. Явно човек можеше да разглежда тези съкровища единствено в компанията на някой фукащ се член на фамилията.
