Бин разбираше, че много остава скрито от окото, непосредствено отвъд рифа. Беше видял подводните съоръжения от малката подводница, която го бе докарала тук преди три дни. Вълнови генератори за производство на електричество, сифони, които изсмукваха тинята по дъното и я пускаха по теченията да храни планктона, като по този начин се обогатяваха рибните полета и в същото време се печелеха въглеродни кредити. Долепил лице до малкия кръгъл илюминатор на подводницата, Бин беше зяпал огромните глобуси, оформени като футболни топки за великани, които се полюшваха на котвените си вериги — кошари, в които ята риба тон прекарваха целия си живот, угоявани за пазара. Истинска индустриална и икономическа инфраструктура… цялата под повърхността, скрита от очите, за да не смущава богатите обитатели, които живееха горе, в света на въздуха и светлината.

Проблясък на бял плат и сребрист метал… Бин трепна, понеже току-що оперираното му дясно око реагира прекалено бурно на рязкото отражение от двайсетметровия платноход, който се появи зад отсрещния край на По-нови Нюпорт. Платната от ослепително бяла неокоприна се издуваха, по палубата щъкаха хора и теглеха въжета. Далечен, но ясен вик долетя до него над неподвижната повърхност на лагуната.

— Две-шест, дърпай!

Гласове отговориха в хор и добре обученият екипаж бързо издигна главното платно. Макар че екипажът явно работеше здравата, едва ли някой би нарекъл това „труд“. Не и когато най-бедният гражданин на тази независима държава можеше да купи десетки хиляди такива като Пен Сян Бин, ако не и повече. Бин откри, че гледката го интригува по безброй причини.

„Винаги съм си мислил, че богаташите само се излежават и оставят слугите и роботите да им вършат цялата работа. Вярно, чувал съм за богати атлети и любители на силните изживявания. Но нямах представа, че толкова много ще предпочетат да се потят и напрягат… за забавление. Или че може да е толкова…“

Поклати глава. Не намираше подходящите думи. После се случи нещо, което все още го смущаваше. В долния ъгъл на дясното му око като по магия се появи тъмно петно, което се превърна в китаец, под когото имаше редица по-дребни фигури. И китаецът му даде едновременно и определението, и перфектно произношение.

Обсебващо.

Да. Думата, изглежда, подхождаше на онова, което се въртеше в главата му. Или по-скоро на онова, което бе преценил ИИ в окото му, след като беше проследил погледа му и бе прочел подсъзнателните сигнали в гърлото му, субвокалните думи, които беше оформил, без да ги изрича на глас.

Щеше да му е нужно време, за да свикне с това.

— Пен Сян Бин — каза глас зад него. — Вие си отпочинахте и камъкът-свят е зареден. Време е.

Беше същият глас като на машината пингвин, неговия постоянен спътник по време на шеметното пътуване, започнало преди по-малко от сто часа — първо бягство с плуване от жена му, детето и малкото им жилище насред водата, прехвърляне на борда на миниатюрната подводница, двудневно пътуване на борда на бърз крайбрежен пощенски кораб, летене с хидроплан до мястото на последната среща с друга подводница… и през цялото време съпровождан от черния, подобен на птица робот. Неговият водач, охранител или надзирател, който му говореше успокояващо за предстоящите му задължения като пазител на камъка-свят.

Едва в края на пътуването, след като стигна в По-нови Нюпорт на Пулупау, Бин се срещна с истинския собственик на гласа.

— Да, доктор Нгуен — отвърна той и кимна на слабия мъж с анамски черти и дълга черна коса, сплетена на елегантни плитки. — Идвам, сър.

Обърна се да вземе белезникавия овоид — камъка-свят — от ниската масичка, на която беше лежал цял час под лъчите на слънцето и бе попивал енергията му. Почивката беше добре дошла и за него. Внимателно, сякаш вдигаше бебе, Бин вдигна артефакта и последва Нгуен Кай през плъзгащите се врати от матово стъкло.

Помещението беше просторно и добре обзаведено, с меки мебели, които се нагаждаха според предпочитанията на използващия ги. Програмираните завеси бяха нагласени да се вълнуват успокояващо като повърхността на бистро поточе. Най-далечният прозорец беше оставен отворен. През него Бин зърна останалата част от По-нови Нюпорт — поне хектар лъскав многоетажен лукс, кацнал на масивни основи, здраво закотвени над мястото, където някога се бе издигал дворецът на кралете на Пулупау.

Малко по-нататък покрай извивката на потопения атол имаше и други наколни селища, всяко със свой причудлив стил. Тилбург, Патрия, Галтово дере и няколко други с още по-трудни за запомняне имена. Едно от тях, цялото стомана и стъкло, беше отделено за възрастните аристократи, които се потапяха в комфорт и триви изживявания, преди да бъдат замразени за азотно пътуване във времето, за да бъдат поправени и съживени след стотина години, когато щяха отново да са млади в някакъв бъдещ технологичен рай.

Друго изкуствено островче с поликарбонано архитектура, имитираща палмови трупи и тръстикови покриви, беше заделено за кралската фамилия и шепа коренни жители на Пулупау. Несъмнено ставаше дума за някаква правна застраховка. В случай че някоя държава или консорциум реши да се усъмни в суверенната независимост на този архипелаг на богатството.

Чифлик в морето. Разбира се, Бин беше чувал за подобни места. В спектъра на човешкия просперитет тези проекти се намираха в противоположния край на крайбрежната къща, в която се бе заселил с Мей Лин в осеяната с боклуци Хуанпу. Тук и на няколко десетки други подобни места най-богатите фамилии бяха излели огромни средства, за да си купят свои собствени малки страни и да се спасят от всички задължения (най-вече данъци) към континенталните държави с тяхното многолюдно простолюдие и популизъм. Бин обаче виждаше някои общи черти между чифлиците в морето и крайбрежните къщи. Адаптация. Начин да извлечеш най-доброто от надигащото се море. Да превърнеш бедствието в предимство.

Трима технически експерти — грациозна филипинка, която никога не сваляше очилата си за виртуална реалност, островитянин, вероятно местен жител, който непрекъснато докосваше интерактивното си разпятие, и възрастен китайски господин, говорещ с тихия тон на учен — гледаха как Пен Сян Бин и Нгуен Кай внимателно поставят камъка-свят в ръчно изработената му ясла, заобиколена от инструменти и лъскави иилектронни дисплеи.

Овоидът вече започваше да оживява от докосването на Бин. Като пазител на камъка-свят, единствено той можеше да накара артефакта да създава сияйни образи, като цял свят или вселена, блестяща в подобната на яйце капсула с дължина по-малко от половин метър. Каквато и да бе причината за това специално умение, Бин беше благодарен за честта, тъй като покрай него имаше работа и можеше да участва в неща, далеч надхвърлящи нормалния му начин на живот. Все пак Мей Лин и бебето му липсваха.

Вече познатият Куриер на предпазливостта се спотайваше — или поне така изглеждаше — в неравните яйцевидни извивки сред виещите се облаци. Подобното му на цепка око се взираше навън, а ромбоидната уста свиваше четирите си устни в едно постоянно изражение на безпокойство или неодобрение.

Бин внимателно включи в единия край импровизираното устройство, което донякъде компенсираше повредената повърхност на артефакта и частично възстановяваше звуковия сигнал. Разбира се, нямаше никаква представа как работи механизмът — както нямаше представа и от останалите уреди в помещението. Опитваше се обаче да научи всички процедури, най-малкото за да бъде възприеман от останалите по-скоро като колега… а не като някакъв опитен образец.

Ако се съдеше по израженията им, това щеше да отнеме известно време. Доста време.

— Да продължим — рече д-р Нгуен. — Опитвахме се да научим за пристигането на камъка на Земята. Това са идеограмите, които искаме да изпробвате. — Дребният мъж постави пред Сян Бин лист е-хартия, върху която имаше знаци. Изглеждаха сложни и много стари, дори архаични.

За щастие на Бин вече не му се налагаше да държи овоида в ръце. Изглежда, беше достатъчно просто да стои близо до него. Той изпъна пръст (и леко се изплези от съсредоточаване) и изписа първия символ върху повърхността на камъка-свят. Мастилени щрихи сякаш следваха движенията на показалеца му. Получи се доста красиво. „Калиграфия… една от великите форми на китайското изкуство. Кой би могъл да си помисли, че имам усет за нея?“