<?>

Разбраха я.

— Тор, намирате се в животоподдържаща тръба. Спасителите ви откриха сред останките преди двайсет минути, но бе нужно известно време, докато ви измъкнат. След около три минути, най-много четири, ще ви качат на медицински хеликоптер. Ще съобщим на лекарите, че сте в съзнание. Вероятно ще вкарат комуникационен шунт, след като стигнете болницата.

Три бързи почуквания.

<Не>

Гласът стана мек и увещаващ.

— Хайде, Тор, бъдете добра и оставете професионалистите да си свършат работата. Кризата приключи и аматьорите трябва да се отдръпнем, нали така? Освен това ще получите най-добрите грижи. Вие сте герой! Осуетихте заговора на атентаторите и спасихте живота на двеста пътници. Само да чуете какво тръби „Медиякорп“ за своя „невероятен кореспондент от мястото на събитието“. Дори преместиха повишаването ви с няколко дни по-напред.

— Сега всички гледат към вас, Тор — завърши гласът без никаква следа от колебание. Но пък и несъмнено точно сега отделните членове на групата бяха единодушни.

Ирония — другата компенсация, открита от Пандора на дъното на прословутата кутия. Понякога иронията може да е по-утешителна и от надеждата.

Тор не беше в състояние да се изкиска, затова зъбът й се плъзна диагонално надолу и обратно нагоре.

<!>

Гласът като че ли я разбра и се съгласи.

— Да. Между другото, вероятно ще пожелаете да научите новините. Чукнете от вътрешната страна, ако искате подробности за състоянието ви. И отвън за резюме на събитията.

Тор чукна прочувствено по външната повърхност на долния си кучешки зъб.

— Дадено. Ето как стоят нещата. Оказва се, че част от замисъла е било да се предизвика зрелищна катастрофа с цепелини. Основната цел обаче е била отвличане на вниманието. Заговорниците са се надявали да сблъскат „Дух“ с товарен цепелин и да предизвикат огромна експлозия, като по този начин не само да затворят пристанището за месеци, но и да създадат смъртоносна огнена топка, която да привлече вниманието на службите за сигурност, насочвайки за известно време всички очи и сензори към нея и понижавайки бдителността другаде. След това смятали да атакуват Изследователския център на Военноморските сили със свръхлеки самолети. Подобно на инцидента в О’Хеър, но с някои гадни изменения. Все още не разполагаме с подробности. Някои от тях продължават да са засекретени. На пръв поглед обаче всичко изглежда доста зловещо. Както и да е, оказа се, че благодарение на усилията ни сме изхвърлили почти половината натрупани газове преждевременно и некоординирано. Няколко от най-големите клетки се изпразниха и създадоха празнини в облака. Затова когато врагът дръпна спусъка, нямаше една обща детонация. Само спорадични пламъци. Така скелетът на дирижабъла остана непокътнат и влекачът успя да го спусне на по-малко от сто метра над земята. Повечето спасителни тръби си свършиха работата. Почти всички пътници се отърваха живи и здрави, Тор. И пристанището за цепелини е непокътнато.

Опитът да си представи чутото изискваше известни усилия. Тор беше свикнала с толкова много модерни средства за визуализиране, че обикновените думи и въображение й се струваха груби и недодялани. Карикатурно изображение на огромния „Дух“ с горяща горна част, наклонен силно надолу, докато неустрашимият „Умберто Нобиле“ отчаяно го дърпа към относително безопасно място. И тънки тръби от активна пластмаса, които се заизвиваха надолу, осигурявайки път за бягство на семействата туристи и другите пътници.

Реалното събитие сигурно е било невероятна гледка.

Въпросите се заблъскаха в ума й. Какво е станало с останалите пътници?

Каква част са били ранени или убити?

Ами хората долу, на минаващата наблизо магистрала?

Имало ли е атака срещу конференцията за Артефакта?

Цял куп въпроси. Но докато докторите не инсталираха шунт, нямаше начин да изпраща нещо повече от ужасните почуквания с еднозначното да или не. Плюс няколко препинателни знаци. При нормални обстоятелства очилата и двата импланта в зъбите й позволяваха да преминава бързо през менюта или да пише на виртуален екран. Но сега не можеше нито да вижда, нито да подава субвокални съобщения.

Замисли се върху проблема. Информацията можеше да постъпва със скоростта на речта. А предаването й беше въпрос на тракане на два зъба.

Може би беше заради медикаментите, инжектирани от парамедиците, но Тор откри, че мисли все по-безпристрастно, сякаш разглеждаше положението си отстрани. Тази гледна точка й предложи решение — насочи я към един много по-стар начин на комуникиране.

Тя чукна бързо три пъти вътрешната страна на долния си кучешки зъб. След това по външната страна, но по-бавно. И отново три бързи почуквания отвътре.

— Какво беше това, Тор? Опитвате се да кажете нещо ли?

Тя изчака достатъчно време, след което повтори същата серия почуквания. Три бързи отвътре, три бавни отвън, три бързи отвътре. Наложи се да го направи няколко пъти, преди Гласът да се престраши да изкаже мнение.

— Тор, някои членове на групата и ИИ предполагат, че се опитвате да пратите съобщение със старата Морзова азбука. Три точки, три черти, три точки. SOS. Това е старият международен сигнал за тревога. Вярно ли е, Тор?

Тя бързо потвърди. Слава богу, че груповият ум бе разнороден. Събереш ли достатъчно голяма тълпа, можеш да си сигурен, че ще попаднеш на неколцина маниаци на тема стари технологии.

— Но ние вече знаем, че ви боли. Спасителите ви откриха. Не можете да постигнете нищо повече, като викате за помощ… освен ако…

Гласът отново замълча.

— Момент. Появи се една теория. Предположение. Днес много малко хора си правят труда да научат Морзовата азбука. Повечето обаче сме чували за нея. Особено онова съобщение, което използвахте. SOS. Три точки, три тирета, три точки. Непрекъснато се появява в старите филми. Това ли ни казвате, Тор? Искате ли да ви научим на Морзовата азбука?

Макар да не можеше да усети нищо отвън, дори клатенето на животоподдържащата кутия, докато я мъкнеха от димящите останки на дирижабъла, Тор бе залята от вълна на облекчение.

Да, чукна тя.

Категорично да.

— Добре. Слушайте внимателно. Започваме с буквата А…

Това поне й помогна да се разсее от тревогите и да се съсредоточи върху нещо без техническите патерици, на които разчитаха съвременните младежи. Мъчеше се да запомни простия код, който всяко умно хлапе беше научавало наизуст през онази първа ера на цепелини, телеграфи и кристални радиопредаватели и приемници, когато небето е било пусто, изпълнено единствено с невинни възможности. Когато най-умната тълпа е била маршируваща армия. Когато журналист е можел да гони новините, въоръжен единствено с бележник, фотоапарат със светкавица и интуицията си. Когато основната грижа на един гражданин е била да спечели достатъчно, за да сложи хляб на масата. Когато Кастата на професионалните закрилници се е състояла само от няколко патрулиращи ченгета.

В миналото, преди цял човешки живот, когато героите били високи и с квадратни челюсти както в художествените произведения, така и в реалността.

Времената се бяха променили. Сега съдбата можеше да почука всекиго по рамото, дори срамежливия и скромния. Теб, мен, съседа. И изведнъж всички започваха да зависят само от един човек. Който пък разчиташе на всички.

Тор се съсредоточи върху урока си. Долавяше смътно вибрациите на хеликоптера, който я отнасяше (да се надяваме) към място, където модерните чудотворци щяха да направят всичко по силите си, за да спасят — или възстановят — онова, което могат.

Професионалистите все още имаха своето приложение дори в набиращия сили Век на аматьорите. Благословено да е майсторството им. Може би с малко късмет и технологии Тор щеше дори да се върне към живота.

Точно сега обаче една мисъл я измъчваше най-силно. Отне й известно време да зададе въпроса, който не й даваше покой, тъй като трябваше да използва букви от края на азбуката. Но веднага щом стигнаха до тях, тя изписа съобщение, състоящо се от една-единствена дума.