Една картина показваше пламъци, бълващи от дупка в горната част на великолепния кораб. Друга показваше как носът на цепелина започва да се накланя стръмно надолу, докато влекачът дърпаше с все сили въжето, за да приземи летящото чудовище. „Духът на Хула Виста“ се съпротивляваше като жребец, дърпаше се и се опитваше да набере височина.
За момент Тор се сви от страх. „Господи, какво направихме?“
Внезапно й хрумна нещо. С Уорън бяха направили всичко това, разчитайки изцяло на информация, която беше дошла отвън. От груповия ум на любители на цепелини и учени аматьори, които твърдяха, че голямото количество допълнителен водород трябва да отиде някъде и трябва да е съхранено в някои от хелиевите клетки.
Но онази хелиева клетка, която разряза Уорън, се бе оказала съвсем наред.
И сега, насред целия хаос, тя започна да си задава въпроси. Каква беше тази умна тълпа? Възможно ли бе групата да е лице на хитри заговорници, които използваха нея за свършването на мръсната работа? Като й подхвърлят невярна информация, за да постигнат точно този резултат?
Съмнението премина през ума й за секунда. И изчезна. Умната тълпа беше отворена и достъпна. Ако нещо в нея намирисваше, вече щеше да се е образувала друга тълпа, която да нададе вой до небето и да изобличи лъжите. Както и да е, ако хелиевите клетки си бяха наред, най-лошото, което можеха да направят с Уорън, бе да предизвикат раздрусващо, но безопасно кацане на цепелина върху влекача му.
Което си беше новина. Но не особено вълнуваща. И тази мисъл само засили решимостта й.
Тор рязко изправи служителя и го забута нагоре към кърмата по вече наклонената пътека.
— Бързо! — Нейният глас също беше станал писклив от хелия. — Трябва да направим още нещо!
Уорън направи смел опит да се подчини, но на Тор й се наложи да го поддържа, тъй като пътеката постепенно ставаше все по-стръмна. Когато той се приготви да разреже друга зелена клетка близо до кърмата, Тор го задържа за лакътя.
Преди Уорън да нанесе удара си, Тор видя през очилата си как по широката горна част на цепелина зейнаха още три дупки и забълваха облаци газ, които се понесоха на вълни нагоре — прозрачни, но силно пречупващи слънчевите лъчи.
Нима компанията най-сетне се беше размърдала? Или атентаторите бяха направили своя ход? Или първото изхвърляне беше задействало някакво компенсиращо освобождаване на газ от автоматични клапи?
Гласът в ухото й явно си задаваше същите въпроси:
— Освободеното количество е твърде малко, за да се избегне най-лошият сценарий. Но може би ще е достатъчно за ограничаване на трагедията и осуетяване на плановете им. Зависи от една доста мрачна възможност, за която никой не се сети. Ами ако вместо водород някои от хелиевите клетки са били напълнени с КИСЛОРОД? Направихме опити с подобен полимер с програмирана пропускателна способност и установихме, че процесът за попълване на горивото може да е бил задействан именно с тази цел. В такъв случай комбинацията под налягане…
Кислород?
— Стой! — извика Тор точно когато Уорън заби острието в зелената клетка и направи дълъг разрез.
Тази вълна газ не беше прохладна като хелия. За сметка на това миришеше страхотно. Едно леко вдишване изпълни Тор с неочаквана и подозрителна еуфория.
„Опа!“
В същия миг очилата й предложиха картина от птичи поглед: как новите облаци изхвърлен водород докоснаха умиращите пламъци над измъчения „Дух на Хула Виста“.
Подобно на недълговечни слънца, пречупващите светлината мехури се запалиха един след друг. Гърмежи разтърсиха дирижабъла от носа до кърмата и Тор и Уорън паднаха.
„Това ли е?“ Нейният личен и специален Край на света? Странно, но най-ясното нещо, което изпитваше, бе професионална завист. Някой там долу щеше да направи наистина запомнящи се исторически снимки. Може би от класата на онези от катастрофата с „Хинденбург“.
Това бе критичният момент. Планът на заговорниците се проваляше и те трябваше да действат. И то бързо, с добре премерена верижна експлозия вътре в огромното туловище на цепелина…
Докато дивото подмятане накара Тор да гледа на нещата фаталистично, целият този ободрителен кислород като че ли имаше обратен ефект върху Уорън, който скочи, пъхна се в разреза и се втурна през зелената клетка, за да атакува гигантската водородна колона зад нея, без да обръща внимание на умната тълпа, която му викаше да спре.
Тор се опита да се включи в призивите, но откри, че гърлото й не функционира.
„Ама че репортер“ — помисли си тя; намираше иронична утеха в едно-единствено нещо — че очилата й продължават да предават в Мрежата.
Картина на живо, заснета от отчаян герой против собствената му воля.
Уорън изглеждаше замаян от кислорода и адреналина, но не дотолкова опиянен, че да не осъзнава какви ще са последствията. Намръщи се със смесица от страх и екзалтация, докато замахваше с резеца към полимерната мембрана — тънката преграда, разделяща двата газа, които бяха прочути с желанието си да се съчетаят.
Сетивата се възстановяваха едно по едно, подобно на парчета от счупена ваза.
Отначало имаше само някакви мъгливи образи. Кошмарни представи, че те преследват или преследваш нещо опасно сред пейзаж от горящо стъкло. Поне така умът й изобразяваше натрупалата се на купчини агония. Съжаление. Физическа болка. Провал. Още болка. Срам. И още агония.
Мътилката най-сетне започна да се прояснява, но идването в съзнание само влоши положението. Всичко беше черно, с изключение на отделни алени проблясъци. И те явно изригваха направо от болката — спорадична реакция на измъчена нервна система.
Ушите й също като че ли бяха безполезни. Нямаше истински звук освен някакво тихо досадно бръмчене, което упорито отказваше да затихне.
Като че ли само една връзка с външния свят все още работеше.
Гласът. Спомни си, че тормозеше сънищата й. Досада, на която не можеше да отвърне и която упорито не искаше да се махне. Само че сега най-сетне успя да разбере думите.
— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?
След кратка пауза съобщението се повтори.
И после отново.
Значи беше автоматично. Явно беше прекарала дълго време в безсъзнание.
— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?
Изкушението да не реагира беше почти неустоимо. Всяка заповед към мускулите да се раздвижат само засилваше стържещата, изгаряща болка. Явно урокът, който учеше в момента, бе пасивност. Трябваше просто да лежи или да страда още повече. Да лежи и да чака. Може би смъртта.
Освен това не беше сигурна, че груповият ум все още й харесва.
— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?
От друга страна, пасивността като че ли имаше един основен недостатък. Тя осигуряваше съюзник на болката.
Отегчението. Още един начин за мъчение. Особено за нея.
Майната му на всичко.
С мъчително усилие успя да раздвижи челюстта си и доближи двата леви кучешки зъба достатъчно, за да тракне с тях, след това още два пъти. Записът продължи няколко секунди — достатъчно дълго, за да я накара да се уплаши, че опитът й не е успял. Връзката й беше отрязана, тя бе изолирана, сама в тъмното.
Явно участниците в групата се бяха разотишли, за да се заемат със своите си неща. Работа, семейство, гледане на новини. След около двайсет секунди обаче гласът се завърна, жив и развълнуван.
— Тор! Радваме се, че сте будна.
Умът й бе размътен от тъпата болка и отначало й бе трудно да се съсредоточи. Все пак успя да опише с единия зъб кръг върху другия. Това бе универсалният символен код за въпросителен знак.
