— Току-що потвърдих двупосочен канал с „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Намират се само на три светлинни минути от нас.

Е, най-сетне малко късмет! Изведнъж Тор се почувства не така самотна.

Но пък… Дори с термоядрено-йонните си двигатели големият добре въоръжен крайцер трябваше да маневрира седмици, за да синхронизира орбитите и да се добере до тях. Въпреки това екипажът може би щеше да е в състояние да помогне по друг начин. Провери отново кодирането и се обърна към „Уорън Кимбъл“:

— Може ли „Ибн Батута“ да използва сензорите си?

— Корабът има отлични системи, Тор. Според последните сведения насочваха сензорите си в посоката, от която дойде лъчът — район с каменни отломки, обикалящи този астероид на приблизително пет километра оттук, с размери двайсет километра на север на четирийсет по посоката на въртене. Ще им трябват няколко минути за прецизно насочване на уредите. Освен това има и забавяне във времето. Моля, запазете търпение.

— Кажи им да не използват активен радар — каза Тор. — По-добре засега СФУК да не научава за тях.

— Предадох молбата ви. Може би ще стигне до тях навреме, за да я изпълнят. Моля, запазете търпение.

Този път Тор не отговори, а загледа бавно въртящите се звезди. Земята и Слънцето не се виждаха, но можеше да различи Марс, който сияеше в светла охра в съзвездие Змиеносец, без изобщо да примигва. И Тор осъзна нещо неприятно — че е по-добре да започне да взема предвид десетчасовото „денонощие“ на астероида.

„На север по посоката на въртене… — замисли се тя. — Приблизително натам…“ Не можеше да зърне нищо от „района с каменни отломки“, които вероятно се състояха от въглеродни материали, които поглъщаха светлината. Добро място за скривалище. Много по-добро от нейното. Бързо изчисление потвърди страховете й.

„С тази скорост на въртене гредата няма да ме защитава още дълго.“

Огледа се и видя няколко по-добри убежища, сред които и пропастта, където лежаха мъртвородените кораби бебета. За съжаление щяха да й трябват твърде много секунди, за да се прехвърли с подскоци и прелитания до някое от тях. А през това време щеше да е на прицел.

„Защо му е на един СФУК да стреля по нас?“

Бойните устройства си оставаха загадка. Повечето бяха замрели след Нощта на лазерите. През всичките години оттогава, докато човечеството правеше първите си предпазливи крачки извън родния си свят и започна да проучва края на Астероидния пояс. Тор помнеше само двайсетина случая, когато древните машини бяха засичани да използват смъртоносните си лъчи… най-вече за да унищожат някой блестящ кристал или съседа си, но от време на време стреляха и по земни кораби с убийствена точност и без видима причина.

Въоръжените кораби, изпратени да проучат района, така и не откриха стрелците. Въпреки огромните награди, предлагани за всеки заловен жив или мъртъв СФУК, те винаги изчезваха (или се покриваха добре) много преди пристигането на хората.

„Накрая решихме, че трябва да са останали от последната битка, бушувала в Слънчевата система в далечното минало. Оцелелите, сключили дяволска сделка с междузвездните кристали. Бойна машина се съгласява да помогне на една фракция кристални фомити, като елиминира конкуренцията. От своя страна фракцията връща услугата, след като овладее местната цивилизация. За оказаната помощ СФУК може да си спечели важна роля в новия режим.“

Биолозите твърдяха, че виждат ясни паралели с начина, по който някои заболявания вършат смъртоносната си работа с помощта на вируси и бактерии, които им проправят пътя. Един екзосоциолог се обзаложи, че Последната война на машините, разразила се в Слънчевата система преди десетки милиони години, вероятно е била предизвикана от пристигането на кристалните капсули. Че те вероятно са заразили някои от по-старите механични сонди и са ги прилъгали с убедителни предложения за безсмъртие и размножаване. Тази теория можеше да обясни и Нощта на лазерите.

„Когато изглеждаше възможно Хаванският артефакт да спечели човечеството без съперници, всички останали фомити е трябвало да заложат всичко, за да привлекат вниманието ни — или като жертват части от себе си, за да изпратят сигналите изпод земята, или като излъчат от небето рискованите съобщения «ето ме и мен». Но тези СФУК устройства са дебнели епохи наред и са изчаквали момента да се сражават на страната на един или друг кристал. Да помогнат на една фракция да бъде чута… или да унищожат останалите и да не им позволят да излъчат рекламите си.“

Всичко това имаше смисъл от дарвинистка гледна точка… или поне така обясняваха големите светила, напомняйки на всички, че еволюцията си има своята свирепа логика.

„Но какво може да спечели този СФУК, като стреля по нас?“

Сети се за скоростта на въртене и си помисли, че в момента по-важен е един друг въпрос.

„Как да се измъкна оттук?“

Нямаше да е достатъчно само да се мести покрай старата греда, която бе тясна и перфорирана в другата посока. А Гавин вероятно бе в още по-лошо положение. „Трябва да направим нещо, и то бързо.“

— „Уорън“, „Ибн Батута“ сканира ли вече района?

— Да, Тор, с пасивни телескопи. Резултатите им не са категорични. Картографирали са скалите и пясъчните облаци и са открили няколко аномалии, които биха могли да се използват като скривалище от стрелеца. С активен кристал биха могли да засекат резонанса на обогатен метал…

— Или да се объркат от никела и желязото в астероидите. А и веднага щом пуснат активни лъчи, проклетото нещо ще разбере, че си имаме съюзник. Ще може да се премести много преди да получат обратния сигнал и да стрелят. Шест минути са адски много време.

— Не виждам недостатъци в разсъжденията ви. В такъв случай може би най-добрият избор си остава вече предложеният — да изляза от сянката и да ви прибера. Както казвате, машината може да се въздържи от сражение с противник с моите размери.

— Ами ако грешим? Ами ако проклетото нещо открие огън?

— В такъв случай ще вляза в битка.

— Първият изстрел няма да е твой. Нито дори вторият.

— Така е. Според изчисленията ми в най-лошия случай — и ако е отличен стрелец — СФУК може да извади от строя основното ми оръжие и да атакува главните двигатели. Аз обаче ще успея да маневрирам с помощните, така че двамата с Гавин да стигнете до мен. Дори да остана напълно безпомощен, вътрешното ми противорадиационно убежище би трябвало да ви запази в безопасност, докато не пристигне помощ.

— Зарежи това! — неочаквано се намеси друг глас. — Аз мога да се изключа за един-два месеца. Но Тор ще умре от глад или ще полудее за толкова време!

Тор се трогна от загрижеността на партньора си. Не се сещаше друг път да е реагирал по такъв начин.

— Благодаря, Гавин. Само не излъчвай. Това е заповед.

Гавин млъкна с прещракване… може би навреме, за да не позволи на врага да го локализира с абсолютна точност. Тор прецени възможностите си.

От една страна, „Ибн Батута“ можеше да се окаже мощен съюзник, стига да успееше да изненада неприятеля с къс радарен лъч и да установи местоположението му. То обаче щеше да е остаряло преди сигналът да се е върнал. Тоест на практика могъщите оръжия на кораба бяха безполезни.

От друга страна, „Уорън Кимбъл“ беше много по-близо, но пък бе много по-слаб противник. И му трябваха няколко минути, за да излезе от сянката на астероида, като през цялото време щеше да е уязвим за първия изстрел. Или първите няколко.

Провери наличността на роботите. Десетина все още бяха в горе-долу прилична форма, недалеч от нея. Или до Гавин.

„И накрая… аз също съм тук.“

Оформящият се в главата й план не й харесваше особено. Прекалено много й напомняше отчаяната мярка, която бе взела преди години на борда на обречения цепелин заедно с храбрия мъж, на когото бе кръстен корабът й.

„Но не виждам други възможности.

И избирането на момента е от жизнена важност.

Може би трябваше да си остана на Земята и да продължа да съм обикновена репортерка.“