Зърна партньора си на ръба на кратера — управляваше роботи, които отделяха и опаковаха в пяна само най-ценните части за дългото пътуване към Земята на борда на слънчев платноход. Гавин беше помолил да работи колкото се може по-далеч от „страховитите неща“ — мухлясалия хабитат в сърцето на астероида, в който някога бе имало годен за дишане въздух и течна вода.

— Знам, че трябва да проучим всичко това — каза й той. — Само ми дай известно време да свикна с идеята.

Как би могла да откаже на разумната молба, отправена без никакъв сарказъм? И тъй, тя потисна собственото си желание да захвърли всичко и да се втурне към онези рушащи се тунели, да рови из изкорубени херметични врати и срутени помещения, за да разкопае тайната, която лежеше погребана тук най-малко от петдесет милиона години.

„Можем да станем най-прочутите осквернители на гробници от времето на Хайнрих Шлиман и Хауард Картър.“ Реши, че за подобна слава си заслужава да почака мъничко.

Някои от роботите имаха трудности с разчистването на рухнал строителен кран, така че Тор се понесе с плавни подскоци към тях — разчиташе на маймунските си инстинкти, за да се хваща с изкуствените си ръце за изкривените греди, докато не стигна до удобно за наблюдения място. Слабата гравитация на астероида дърпаше механичните й крака надолу и настрани. Тор се задържа за крана с един от хващачите си, които й служеха по-добре от обикновените стъпала.

— Робот К, иди на дванайсет метра наляво и насочи лъча си надолу четирийсет и на изток шейсет. Робот Р, иди на петдесет метра в тази посока — тя посочи — и освети надолу четирийсет и пет и на запад трийсет.

Нужни бяха няколко минути с радар, лидар30 и стереоскопична визуализация, за да картира проблема — бъркотия развалини със съкровище от другата страна. Тук имаше не само сонди бебета, но и контролно устройство, което ги е създавало! Беше истинска находка, погребана под плетеницата кабели и отломки.

Тук органичният човешки мозък, развил се в първобитните шубраци, изглеждаше особено полезен. Чрез трикове с паралелна обработка на изображения, които можеха да се проследят назад до еоцена, Тор намери най-лекия път през развалините по-бързо, отколкото би го направил основният компютър на „Уорън Кимбъл“.

— Тръгнете по този маршрут… — Тя го отбеляза на картата за роботите. — Започнете да режете тук… тук… и…

Ослепително сияние изпълни кухината и хвърли рязко очертани сенки от металните греди. Болка прониза Тор и тя се сви: визьорът й потъмня със закъснение. Органичните очи сигурно щяха да ослепеят. Дори нейните импланти имаха проблем с компенсирането.

В края на полезрението й светна диагноза, от която по гърба й полазиха ледени тръпки. Кохерентни монохроматични отражения. Мощен лазер.

„Лазер? Кой стреля, по дяволите…?“

Потисна страха си. Първата й мисъл бе, че някой от роботите се е повредил. Започна да изрича общата команда за изключване… и тогава прозвуча сигнал за бойна тревога!

„Значи е оръжие“ — коментира някакво спокойно кътче от съзнанието й.

Ослепителната светлина изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, и остави всичко в почти непрогледен мрак; единствено далечното слънце осветяваше ръба на кратера.

— Гавин! — извика тя. — Внимавай за…

Прекъсна я рязък вик.

— Тор! Нападат ме!

Тор преглътна сухо и каза:

— Гавин… дай подробности!

Разтуптяното й сърце беше част от оригиналната екипировка. Човешка органика 1.0, препускащо като полудяло. По-бързо и от отговора на партньора й.

— Аз… намирам се в една цепнатина в скалата. Онова, което е останало от мен. Тор, отрязаха ми ръката!

Те? Идеше й да закрещи. Кой… или какво… са „те“?

Вместо да запищи от паника, Тор успя някак да се овладее и да заговори като командир.

— Скафандърът ти здрав ли е? Ядрото ти… — Беше приклекнала на място, където преди малко имаше плътна сянка, и се молеше гредата все още да се намира между тялото й и стрелеца.

— Да, но смъди! И ръката отлетя. Дори да успея да се разкарам оттук, резервната е боклук. Ще ми трябват седмици, за да отгледам нова…

— Няма значение! — прекъсна дрънканиците му Тор. Трябваше да го накара да се съсредоточи. — Имаш ли представа къде точно се намираш? Роботите ти могат ли да посочат мястото?

— Не. Три са на парчета. Пратих другите да се скрият. Може би „Уорън“…

Да му се не види. Думите му сепнаха Тор. Ако неприятелят беше свалил кораба…

— „Уорън Кимбъл“, състояние!

Последва дълга мъчителна пауза, може би три секунди. Тор започна да си представя как всичките й надежди рухват.

След това се разнесе глас, който така искаше да чуе.

— Не съм повреден, капитан Повлов. Агресорът се намираше от другата страна на астероида. В момента оттеглям всички сетивни системи, излъчватели и сервизни роботи освен онзи, който предава този сигнал. Той използва сгъваема антена.

— Добре! Активирай военните протоколи.

— Протоколите активирани. Системите за проследяване и оръжията в готовност. Определям курс към вас.

Тор щеше да прехапе долната си устна, ако имаше такава. Решението не беше от лесните.

— По-добре засега остани на място. Лъчът беше адски мощен. В момента двамата с Гавин сме в безопасност…

— О, я говори само за себе си! — намеси се младият й партньор. — Нямаше да го кажеш, ако на някое органо-момче му бяха клъцнали ръката!

— … но ще сме прецакани, ако корабът бъде повреден.

Това затвори устата на Гавин. Добре. Неговото местоположение бе много по-лошо от нейното. Не биваше да излъчва повече сигнали от необходимото.

— „Уорън“, имаш ли телеметрия от роботите, за да анализираш лъча?

— Разполагам с достатъчно данни за предварителна преценка, капитане. Ако се съди по мощността, продължителността и цвета, давам осемдесет и пет процента вероятност да сме били атакувани от СФУК.

— Мамка му!

В широкия Астероиден пояс, пълен с останки от стари извънземни машини, имаше само един останал функциониращ тип — Свързани с фракции унищожители на конкуренцията.

Преди повече от две десетилетия, по-малко от година след като Джералд Ливингстън откри първия космически фомит, дойде Нощта на лазерите, когато наблюдателите от Земята гледаха изумени как смъртоносни лъчи се кръстосват високо в небето. Същия ден стотици заровени кристали по цялата планета взривиха части от себе си, за да привлекат вниманието на хората и да бъдат изкопани. Всички тези отчаяни опити се случиха веднага щом световните медии предадоха официалната реклама на Хаванския артефакт, предлагаща на човечеството сделка за един вид безсмъртие.

Защо всичко това стана в един и същи съдбовен ден? Нужно бе известно време, за да съберат всички елементи от пъзела и да схванат какво се е случило — причината новината да предизвика такъв брутален ефект. „И явно още не е свършило.“

— „Уорън“ — каза тя. — Може да не е съвпадение, че бяхме атакувани малко след като си се оказал зад скалата.

Не последва незабавен отговор — на корабния мозък му отне време да обмисли тази възможност. Тор изпита краткото модерно задоволство, че човек може да измисли нещо по-бързо от един ИИ.

— Ако правилно схващам думите ви, капитане, според вас СФУК се страхува от мен. Повече, отколкото аз би трябвало да се страхувам от него?

— Това може да обясни защо е изчакал да се скриеш и едва тогава да стреля по Гавин и мен. Ако е решил, че си твърде силен, за да бъдеш предизвикан… е, в такъв случай май може да дойдеш да ни вземеш.

— И по-бързичко — промърмори Гавин. И преди Тор да успее да го сгълчи, отново потъна в радиомълчание.

— Освен ако машината не е възнамерявала да ни прилъже да стигнем точно до това заключение — предположи корабният мозък. — А може да има и друга причина засега да си остана на мястото.

Тихо прещракване подсказа на Тор, че „Уорън“ минава на сериозно кодиран сигнал.