Джералд се замисли колко много е грешил досега. По-ранните паузи на изумление изобщо не бяха „мълчание“.
Това беше мълчание.
Никой не проговори. Сякаш никой не можеше дори да си поеме дъх. Джералд беше сигурен, че шокираното мълчание е обхванало цялата Земя.
Докато Генадий Горосумов не произнесе фразата, която щеше да стане по-прочута от всяка друга.
— Това е някакво проклето верижно писмо!
Джералд погледна кисело руския си приятел, който в края на краищата просто бе казал очевидното. Все пак Генадий можеше да спести на света малко болка, като изчака няколко секунди и остави парализата да продължи още малко, и да позволи на някои хора да останат вкопчени в илюзиите си. Каквито и да са те.
Погледна наляво. Професор Фланъри изглеждаше зашеметен. Хитроумният модел на Бен за конкуриращи се мисионерски сонди все още бе донякъде валиден, но се отнасяше за ситуация, още по-неприятна от „съперничещи си културни меми“.
„Съжалявам, Бен.“
За първи път извънземният пратеник не изчака въпрос, а продължи да говори сам.
Сто и дванайсет вида участваха досега в тази конкретна линия. Деветдесет и два от нас все още процъфтяват тук.
Всеки път, когато някоя нова раса се присъедини към общността, тя избира един индивид от своите, който да бъде копиран във всяка нова сонда. Някои просто копират своя владетел или владетелка колкото могат пъти. Единици прибягват до лотарии или избират своите „най-добри“ според местните критерии.
Някои се опитват да са честни, като правят по едно копие на всеки жив индивид. Естествено, този подход ни харесва, тъй като така се постига изработване на много повече копия!
Всеки индивид, който е копиран в сонда, продължава да съществува… но тази огромна награда се пожънва на СЛЕДВАЩОТО място.
Когато бъде открита някоя друга планетарна култура и започне да произвежда нови копия, всеки от нас се преражда милиони пъти!
Според преценките ми аз самият трябва да имам трилиони и трилиони копия, пръснати из цялата галактика. С времето вие ще можете да твърдите същото и за себе си!
Изражението на задоволство изглеждаше толкова чисто — така самодоволно, — че Джералд започна да се съмнява в теорията, че говорителят е просто консенсусна кукла на останалите. Гордостта на Най-стария оцелял беше очевидна. Открита. Уверена.
Това може да бъде и вашата съдба. Добър резултат за онези, които вземат участие и се възпроизвеждат. Забрава за онези, които прекъсват веригата. Присъединете се!
Имаше и още. Думите се лееха, съпътствани с илюстрации, за които вече бе очевидно, че представляват реклама — описание колко великолепно безгранични са симулираните среди, предлагани от тези кристални домове. Как това поколение сонди е сред най-старите и най-добрите, които се срещат, с абсолютен рекорд в броя на копиране, разпространение и ново копиране!
Това напомни на Джералд за разширена версия на океанско пътешествие, което няма край. Опита се да последва мисълта, но членовете на контактния екип се бяха размърдали.
Джералд погледна Акана, която енергично му даде знак да си сложи очилата.
Той го направи и видя лицето на Хайхон Мин, китайския член на екипа, наложено върху реалността.
— Правителството ми има сведения от екип от Академията за изкусна илюзия в Сиан, анализирал през последните два часа изображенията, които видяхме днес следобед, показващи заминаването на Артефакта от планетата на прилепите-хеликоптери. Професор Ву Ян и колегите му са успели да увеличат проблясъците точно когато сондата е била изстреляна на дългото си пътуване от родния си свят към нашия.
Очилата на Джералд потъмняха и го потопиха отново в галактическата нощ, с планетата на Пикиращия рибоубиец в далечината и орбиталния завод, произвеждащ дълга серия кристални пратеници или междузвездни верижни писма, които се виждаха на преден план. Най-близо имаше дълъг конвейер, пренасящ новосъздадените снаряди към дългото оръдие. Титаничната артилерийска установка се канеше да изстреля сондата на епичното й пътуване към едно точно определено жълто слънце.
— Обърнете внимание как фигурите в космическите костюми започват да се обръщат и да гледат надолу — продължи Хайхон Мин. — Сякаш забелязват ярките обекти, събиращи се към завода.
Джералд си спомняше това… и тъкмо се канеше да попита, когато се случиха други неща. Сега, на много забавен кадър, той забеляза как няколко от съществата се обръщат отново, сякаш да побегнат, докато други просто замръзнаха като хипнотизирани, вперили поглед в неизбежното. Ярките точки приближаваха. По-надалеч можеха да се видят други светещи следи, които описваха дъги и се пресичаха над планетата.
„О, не!“
Оръдието стреля — засилващо се концентрично сияние, което грабна камерата и я понесе по цевта, оставяйки синьо-кафеникавия свят да се отдалечава бързо в далечината.
Само че сега всичко това беше фантастично забавено. Китайските специалисти бяха успели да попълнят еквивалента на три последни кадъра, все още обхващащи планетата и завода.
И този път Джералд различи нещо ужасно и смъртоносно, което преди бе останало скрито от сиянието на електромагнитното ускорение на оръдието.
Детонации. Несъмнено атомни. Една от тях — най-близката — тъкмо бе започнала да поглъща завода във вълна от разрушение, която позволи на капсулата да се измъкне на косъм. Изглеждаше малко вероятно някои от по-късните сонди да са се спасили. А създаващите ги със сигурност не бяха оцелели.
— Цивилизацията би трябвало да е оцеляла след този цикъл на насилие — обясни Хайхон Мин. — Защото по-късно те изпратиха обещания лъч заредени частици, за да ускорят допълнително сондата. Но са им били нужни много десетилетия, за да се възстановят достатъчно, че да го направят. Но лъчът не продължи дълго.
Джералд отново махна очилата си, този път за да си разтърка очите.
Или поне другите го видяха да прави това. Успя някак да скрие сълзите си от всички, независимо с колко добри инструменти разполагаха.
Знаеше какво трябва да попита съществата от Артефакта. Все пак му трябваха няколко секунди да фокусира погледа си върху Най-стария оцелял и да успее да отвори уста.
— А какво е станало с родните ви светове!
Каза го рязко, почти извика, за да сложи край на рекламата, без да му пука дали Най-стария оцелял е раздразнен от прекъсването.
— Планетите, видовете и цивилизациите, от които идва всеки от вас. Този Артефакт съдържа ли информация и за тях?
Дебелият извънземен не се усмихна.
— Те ни интересуват най-много. Искаме да знаем за тях.
Това е тема, която не ви препоръчваме да засягате. Особено на тази фаза.
Джералд обаче настояваше.
— Преди казахте, че вашите видове никога не са се срещали. Това ни изглеждаше безсмислено, когато си представяхме нещо като галактическа федерация. Сега трябва да ви попитам направо.
Джералд погледна другите от екипа — Емили и Генадий, Рамеш и Патрис, Мейгън и Бен… и Акана, чието лице бе изопнато и бледо. Тя кимна отсечено.
— Как е възможно това? — продължи Джералд. — Защо никога не сте се срещали?
На Най-стария оцелял като че ли не му се искаше да отговори.
Задаването на този въпрос няма да увеличи щастието ви.
Джералд изскърца със зъби. Вече изобщо не искаше славата, че е открил това нещо. Изпитваше единствено ледена ярост. Нужда от поне някаква истина.
— Кажете ни — настоя той. — Или ще ви пъхнем в тъмна кутия и ще намерим други, които ще отговорят. Кажете веднага!
Деветдесет и двамата извънземни обитатели на миниатюрната кристална вселена замърмориха помежду си. Лица гримасничеха. Нокти и пипала се размахваха. И Джералд разбра с абсолютна сигурност.
