Или пък бяха отчаяни и готови да блъфират, да се престорят, че са държавни служители.
И Мин я поведе покрай будката за билети право към широкия виридиумен портал, точно под сянката на учения Ву Ченген, написал класическата национална приключенска история „Пътуване към Запада“. Макар да бяха минали пет столетия, по култура и въздействие творбата по нищо не отстъпваше на по-късните истории за говорещи патици, кучета и мишки.
Момчето внезапно спря, обърна се и се втурна към добре облечена двойка, която тъкмо излизаше от парка с момиченце, което носеше симпатичен, макар и малко ретро изглеждащ копринен костюм, копиран от класиката „Луната моряк“. Устата й беше изцапана — смучеше врата на жертва сладкиш от специалното увеселение „Вампири до втръсване“.
Очевидно уморено и разглезено в епоха, която предпочиташе момичетата пред момчетата, детето зяпна подозрително, със захарна „кръв“, стичаща се по брадичката му, как И Мин се тропоса пред семейството, като бъбреше дружелюбно. Думите му изглеждаха абсолютно безсмислени, поне за Мей Лин и родителите. За момент обаче изненадата им бе толкова голяма, че му позволиха да хване ръцете им и да ги потупа, докато продължаваше да дърдори.
Момичето първо дойде на себе си, изръмжа му и му показа червените си зъби.
„Какво прави той? — зачуди се Мей Лин. — Да не би да е решил, че положението е безнадеждно? Нима е решил да ме изостави тук и да си избере някой друг, когото да развежда из града?“
Преследвачите вече бяха по средата на площада. Мей Лин започна да се оглежда за пътища за бягство. Не виждаше нищо обещаващо, особено както беше с бебето. Може би надолу по ескалатора към станцията на метрото…
Двамата туристи рязко дръпнаха ръцете си и бащата, подбуден от писъците на момичето, избута И Мин, който просто се разсмя, завъртя се три пъти и изтича обратно при Мей Лин.
— Майко. Ръка.
Докато богатото семейство се отдалечаваше забързано, момчето започна да драска по китката на Мей Лин със същата писалка, с която бе изрисувало лицето й преди половин час. Отначало не се виждаше някакъв мотив, просто бърза серия точки, които малко щипеха и боляха. Всички точици попадаха в квадрат със страни около три сантиметра.
„О, нима е възможно? — изуми се тя. — Нима човек е в състояние да направи това?“
Мъжете вече бяха съвсем близо И Мин пусна ръката й и започна да рисува по своята китка. Дясната — Мей Лин едва сега си даде сметка, че момчето е левичар. Спомняше си, че е чувала някъде, че тази черта се среща по-често при аутистите. Същото можеше да се каже и за неравните зъби, кожата и странната походка. Макар че те вече не й се струваха смущаващи или отблъскващи.
„Виждала съм и по-лоши неща в старческия дом.“
— По-добре да… — почна тя, въпреки че се съмняваше, че това ще проработи.
— Да, майко, сега.
Обърнаха се и тръгнаха колкото се може по-бързо и същевременно небрежно, сякаш бяха детегледачка с дете и бебе, към портала, който автоматично проверяваше за билети. Билети във формата на временни кодирани татуировки.
Мей Лин се погрижи лявата й ръка да е открита, макар че така и не видя сканиращия лъч. За нейна огромна изненада не се появи никаква охрана или роботи. Вместо това прозвуча глас, идващ сякаш от Рая:
— Добре дошли отново, госпожо Чу и скъпа малка Луи. Не ви отне много време да се преоблечете и да се върнете от хотела си. Разбира се, ВИП пропускът ви още е валиден. Робофайтонът ви очаква на Авенюто на пандите, от ваше ляво. Ако господин Чу дойде по-късно, с най-голямо удоволствие и по възможно най-бързия начин ще го доведем при вас.
Двамата с И Мин забързано прекосиха границата, отбелязана от плочки, светещи в имперско жълто. Имаха почти цяла комфортна минута преднина преди преследвачите им да стигнат до охраната. Там едрите мъже спряха и загледаха ядосано след тях: знаеха, че е безполезно да се мъчат да влязат без пропуск, още повече и въоръжени. Подобен опит най-вероятно щеше да вдигне по тревога скрита охрана, с която едва ли биха могли да се справят. Поне не и без куп разрешителни, подписани от няколко съдилища и от много влиятелни хора. А дори и това можеше да не помогне.
Мей Лин изпита огромно задоволство, когато погледна през рамо отчаяните им физиономии, след което насочи вниманието си в другата посока, към каскадата чудеса. Пред тях имаше цял булевард с магазинчета, въртележки и приличащи на живи същества роботи, които се покланяха или танцуваха от удоволствие, когато погледнеш към тях. Малкият Сяо Ен моментално бе очарован, тя също. А И Мин все клатеше глава и мърмореше нещо от рода на: „Коблита… навсякъде коблита.“
Е, както и да е. Това определено беше много по-добро от носенето на някакви си очила, които просто рисуваха измислени нива върху обикновените градски улици. Дори най-новите игри с пълно потапяне в обстановката не можеха да се сравняват с чудесата пред нея. В това омагьосано място, където всяко цвете изглеждаше десет пъти по-голямо от нормалните си размери и дори градският смог се губеше сред ароматните мъгли, всички неприятни страни на реалния живот сякаш изчезваха и това се отнасяше дори за камъчетата, в които човек можеше да се препъне. И в същото време всичко около нея беше пропито с реалност. Направо един нов свят!
„При това с ВИП пропуск?“ Мей Лин се зачуди какво означава това. Стомахът й изръмжа — не беше хапвала нищо от сутринта. Е, надяваше се, че пропускът ще й свърши добра работа.
Тръгна след странния си млад водач през портала на чудесата — под грейналата доброжелателна усмивка на Мики Мао.
НЕЩА, ВЗЕМАНИ ЗА ДАДЕНОСТ
Ама че УНЕС.
Видяхте ли колко бързо се постига консенсус в Мрежата за прякорите на всеки един от деветдесет и двамата пришълци от Артефакта? Някои груби, други почтителни, като Дългия зъб, Кали и Голямата сепийка?
Не закъсня и дългият списък с въпроси към извънземните ни гости, изсипани от световната публика, жадуваща да задоволи безбройните си стремежи.
И — уау, не е ли странно, че почти всички тези въпроси се основават на две клишета? На страх или на копнеж?
Първото малко поотслабна, щом научихме, че извънземните нямат физическа сила и говорят доброжелателни неща. Така че сега повечето въпроси се отнасят за желанието ни да научим разни неща от нашите посетители, които според общоприетото мнение са мотивирани от алтруизъм.
Всъщност през последния век повечето от онези, които претърсваха небето, приемаха това за даденост. Как може някой да се развие истински, без да се откаже от егоизма си и да предпочете пълната щедрост? Но дали това схващане не е шовинистично и типично човешко?
Що за морални системи можем да очакваме, ако лъвовете бяха станали разумни? Или самотните и подозрителни тигри? Мечките са всеядни като нас, но навикът на мъжките да убиват малките изглежда дълбоко вкоренен. Сигурно мечешките моралисти по-късно ще гледат на тази вродена тенденция като на противен грях и ще се опитат да го изкоренят, проповядвайки въздържание. Или пък ще го обяснят и канонизират, ще създадат великолепна литература, която да рисува и оправдава своеобразната красота на навика по същия начин, по който и ние възпяваме много от собствените си натоварени с емоции характерни особености. Всеки, който се съмнява, че нетолерантните и дори убийствени навици могат да бъдат възпявани, да бъде така добър да се запознае с религиозните ритуали на древните ацтеки и детските жертвоприношения на картагенците. Щом ние можем да обясняваме и дори да възхваляваме бруталните поведения, дали високоразвитите извънземни също не са способни на подобни постижения на умствено жонгльорство? Особено ако еволюцията им ги е предразположила към това?
И въпреки всичко, макар че като цяло чистият алтруизъм отсъства в природата, това само по себе си не го прави нещо неуместно.
Теорията ни учи, че когато системите станат по-сложни, се появяват нови форми на порядък. Може би не е случайно, че най-сложното общество, създадено от най-сложния вид на Земята, е превърнало алтруизма от рядък феномен в идеал, към който трябва да се стремим.
И още нещо: уау, не е ли странно, че сега се съдим така сурово, основавайки се именно на тези нови и по-високи стандарти?
А ако екстраполираме едни по-високи нива на алтруизъм от нашите, дали няма да получим същества, които са по-развити от нас самите?
