Сигурна, че няма как нещо да не се оплеска, Мей Лин надникна нервно над завесата, докато се закопчаваше. И естествено, докато излизаше навън в твърдата колосана униформа, един от продавачите я забеляза и тръгна към нея.

— Хей, не ви видях…

Точно в този момент, докато сърцето на Мей Лин биеше бясно, в другия край на магазина се чу трясък. Едър мъж с прегърбени рамене, явно чистачът, отстъпваше от един манекен, като стенеше и използваше парцала си, за да се защити от куклата, която ломотеше, размахваше пластмасовите си ръце и мяташе по него пуловери, акти-панталони и е-чувствителни туники. Всички от персонала забързаха натам… и малкият аутист промърмори:

— Майка си смени дрехите. А сега и лицето.

Задърпа Мей Лин към задната врата, в сляпото местенце между магазина и уличката, и й направи знак да се наведе. Извади нещо като писалка, хвана я с лявата си ръка за врата, задържа главата й с необичайна сила и нанесе бързи щрихи по бузите и челото й. Когато я пусна, Мей Лин въздъхна със смесица от гняв и наранена гордост.

— Как смееш… — започна тя, но млъкна, когато се зърна в огледалото на съблекалнята.

Момчето беше нарисувало само десетина щрихи, които изглеждаха шантаво и клоунски — ако ги гледаш направо. Но кой гледа другите по такъв начин, особено на улицата? Когато Мей Лин отклони съвсем малко поглед, ефектът бе потресаващ. Сега изглеждаше най-малко с двайсет години по-стара, с хлътнали бузи и много по-ниско чело… издадена брадичка, малък нос и очи, които изглеждаха по-събрани.

— Лицевото разпознаване няма да познае. — Момчето кимна одобрително и й протегна ръка. — А сега… към сигурно място за майки.

След още час промъкване из сгради, по мостчета, през складове, работилници и университетски аудитории се озоваха пред място, което Мей Лин винаги си бе мечтала да посети някой ден и да види чудото със собствените си очи.

— Ве… великолепно е — въздъхна тя и премести Сяо Ен така, че и той да може да види. Бебето спря да нервничи и зяпна заедно с нея чудния портал към друг свят, чиито граници бяха единствено тези на въображението.

„Шанхайската вселена на Дисни и Краля на маймуните“ се извисяваше право пред тях, от другата страна на широкия площад. Изкуствената планина беше цялата в пещери с увеселителни влакчета и крепости, с приказни животни и невъзможни джунгли, винаги забулени във великолепни благоуханни мъгли. Тук човек можеше да види фантастични неща, които иначе се срещаха единствено в шантавите нива на виртуалното пространство — при това съвсем истински! Съчетание от приумици и убедителност, постижимо единствено чрез невероятно смесване на изкуство, наука, инженерен гений и астрономически суми.

На преден план, само на сто метра пред тях, се издигаха прочутите гостоприемни порти на блещукащия Виридиум, с гигантски холомеханични символи, които се надуваха и перчеха театрално. Снежанка, Покахонтас и прекрасната принцеса Чанге. Ето го и стария мъдър Сюандзан, придружаван в епичното си пътешествие на запад от пакостливия Джу Бадзие и братята му, трите малки прасенца. Летящ слон с пляскащи уши кръжеше радостно, увлечен в танц с приказен кон-дракон. Отдолу момчето Ма Лиан размахваше магическата си четка и караше най-обикновени рисунки да оживеят!

А всеобщият любимец Сун Вукон, самият Крал на маймуните, си играеше на гоненица с Кинг Конг по една кула, украсена с колкото пъстроцветни, толкова и невъзможно дълги вимпели.

Всички тези познати фигури се бяха подредили по високите бойници. Но най-голямата от всички, централната фигура над портата, беше дружелюбна, с огромни черни уши и обезоръжаваща усмивка, а от двете й страни стояха активни скулптури на мечтателите, които си бяха представили всички тези неща и бяха дарили мечтите си на света — Чичо Уолт и Учения Ву. Двамата — единият облечен в старомоден западен костюм, а другия в роби от династията Мин — сякаш гледаха право към Мей Лин и я приканваха с усмивки и отворени обятия да отиде при тях.

Сяо Ен изгука от удоволствие и краката на Мей Лин сякаш сами я поведоха напред… само че огромният площад от бетон и иридесцентни плочки изглеждаше толкова застрашително открит за погледите на всички… Никое място на Земята не се намираше под наблюдението на повече камери от това.

Само че отново я задърпаха за ръката.

Този път И Мин не си направи труда да говори. Жестовете му бяха недвусмислени. Ако искаха да пресекат, трябваше да го направят бързо. И веднага.

Тревогата й се засили, докато вървяха право към портала. Изведнъж новите й дрехи и ИИ-измамният грим й се сториха абсолютно неадекватни, особено след като наоколо имаше толкова малко хора!

— Къде са всички? — зачуди се тя на глас, най-вече за да чуе как някой изговаря думи. — Вярно, че е работен ден. Но не трябва ли да има повече туристи, деца, гости…

И наистина, на площада имаше само няколкостотин души и от това той изглеждаше зловещ.

— Всички са вътре — обясни И Мин. — Над две трети от всички нормалхора. Дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона очи подават сигнали към дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона мозъчни полукълба, затворени в два пъти по-малко черепи. — Дъхът му свърши и трябваше да млъкне, за да вдиша. — Гледат текосмически камъни, които разтърсват всичко. Всички се интересуват от вечния живот. Дори коблитата искат да знаят.

Мей Лин схвана само част от думите му, но обяснението беше достатъчно. Целият — или почти целият — свят гледаше като омагьосан онова, което ставаше в Америка. Разговора с извънземните от Артефакта. Случваше се събитие, спечелило жадния интерес на целия свят — и то може би дори беше чудесно. На Мей Лин обаче й се искаше онзи Артефакт никога да не бе откриван и Сян Бин да беше оставил собственото си откритие на дъното на тинестия естуар.

— Толкова много камъни от каменисто небе — напевно каза момчето. Като че ли всеки път се опитваше да експериментира с различни рими, ритми и мелодии. Това сигурно бе един от онези непоносимо силни импулси, които предизвикваха заболяването у толкова много млади хора. Само че сега момчето изглеждаше тъжно и като че ли съчувстваше на изгубените минерални пратеници повече, отколкото щеше да им съчувства, ако бяха от плът и кръв.

— Погребаните в морето не могат да виждат! Хиляди, затрупани в земята, се опитват да извикат! Още повече в космоса едва проблясват. Други, затворени в подземия и гробове, се надяват на спасение. Толкова са тъжни. Толкова отчаяни! Но сами са избрали съдбата си. И сега вече е късно.

И Мин изглеждаше искрено развълнуван от тази трагедия.

— Чакай малко! — Мей Лин рязко спря. — Да изясним нещо. Да не искаш да кажеш, че има много светещи и говорещи камъни?

Сърцето й се изпълни с надежда. Ако това бе истина, може би никой вече нямаше така отчаяно да се опитва да открие съпруга й.

— Да. Много-бройни и без-бройни… Светло-блестящи и ярко-искрящи… Камъни-кристали, красиви опали… — Задърпа я и заподскача радостно пред нея. — Но само двойката говори!

„Само два говорят? — зачуди се Мей Лин, докато бързаше след него. — Онзи във Вашингтон… и на Бин? В такъв случай могъщите хора ще продължават да го издирват. Или ще използват мен, за да го намерят. Или пък ще го заплашат или уговорят да се предаде.

Но… откъде И Мин знае всичко това?“

Изпищяха спирачки. Озъртане през рамо потвърди най-лошите й страхове. Няколко черни микробуса се бяха появили на площада и бяха спрели до пешеходните бариери. От тях се изсипваха мъже. Един от тях я посочи и всички бързо закрачиха право към нея.

Вече нямаше смисъл да се преструва, че е детегледачка, разхождаща две деца в парка, така че заедно с И Мин почти затича към входа. „Какво ще правим, когато стигнем там?“ — запита се тя.

Въпреки малобройните посетители опашката за билети беше твърде дълга. Дори да можеше да си позволи скъпата такса, мъжете щяха да я настигнат много преди да успее да плати. Разбира се, стига охраната на комплекса да не я спреше, ако преследвачите й се развикаха. В края на краищата те трябваше да са от някаква държавна агенция. Как иначе биха могли да се държат така посред бял ден? И то в Китай?