Гласът ѝ беше изненадващо мелодичен и почти го извади от равновесие. Shit, тая трябваше да работи в радиото, не да кисне тука.

— Ъъ… Е-Ерик, Ерик Андершон… — започна той.

Майка му, заради мекия радио глас за малко да забрави фалшивото си име.

— От „Ремонти Андершон“ — добави той бързо. — Имали сте проблеми с два запушени филтъра. Казаха, че било спешно…

— Посещението обявено ли е предварително?

— Ами надявам се… — кимна той и добави нещо, което трябваше да представлява невинна усмивка, опитвайки се да не поглежда към камерата, монтирана в стъклото вляво от жената.

— Един момент.

Той я видя да се завърта наляво и да пише нещо на клавиатурата.

— Можеш ли да се легитимираш, Ерик?

Той кимна отново, откачи фалшифицираната си карта от пластмасовата рамка, закрепена за гащеризона, и я остави в металната кутия, която се плъзна навън изпод стъклото.

Чу се бръмчене, после кутията се прибра обратно.

От говорителя се чу бързо тракане по клавиатура.

Той хвърли бърз поглед през рамо.

Бусът изглеждаше съвсем окей, почти но-добре, отколкото си беше представял.

Стикерите с надпис Ремонти Андершон можеше и да стоят малко по-изправени, но все тая…

Нямаха време за тънкости, а освен това едва се забелязваше, когато плъзгащата се врата беше отворена.

Джеф седеше до вратата, зад него се мяркаше Нора.

Двигателят продължаваше да работи.

Още тракане по клавишите.

Хайдеподяволите, Rainman. Show us your magic!

— Би ли погледнал в камерата, Ерик?

— Естествено.

Той намести очилата си и опита да изглежда отпуснат. Съдейки по отражението в бронираното стъкло, успяваше едва криво-ляво…

Ами ако имаха от ония програми, които разпознават лица?

Мамка му, изобщо не се беше замислял за това!

Фейк очилата за четене бяха напълно окей, колкото да не прилича на снимката по афишите, но no way цайсите да заблудят програмата…

Той отново погледна през рамо, после се обърна към камерата. Капка пот се отдели от тила му и се промъкна между плешките. После още една. Само след няколко секунди братовчедите на капките щяха да се появят по челото му…

Жената погледна нагоре.

— Така, Ерик…

Той отново се усмихна, нервна, насрана усмивка, нямаше нужда да проверява отражението, за да го установи.

— Ето пропуските ви. В имейла пише пет души общо. Момчетата от Сервизния отдел трябва да ви пуснат да влезете и да излезете и не искам да чувам, че сами сте отваряли врати, разбрано?

— Абсолютно — кимна той.

— Добре, продължете надолу по хълма и следвайте табелите до Сервизния отдел. Придържайте се вдясно, ще го видите. Не забравяйте да оставите пропуските обратно, когато си тръгвате…

— О-окей, благодаря!

Кутията под прозореца спря, той прибра личната си карта и петте плочици, означени с Посетител, преди да се обърне и да тръгне към буса.

В мига, в който влезе в колата, портата започна да се отваря.

Хаселквист включи на скорост и те потеглиха бавно през върха на хълма и надолу по склона от другата страна. Пътят се врязваше стръмно в планината и гората скоро се скри от поглед.

— Бре, взе че проработи… — Хаселквистът звучеше малко по-доволен.

— Ами, Кента, приятелят ми Рейн… искам да кажа Рехиман е цар в тая работа със сигурността. Отне му само десет минути да намери слабостите в системата им. Обикновен, некриптиран имейл между Крепостта и караулното. Всичко, което Рехиман трябваше да направи, беше да разбере адресите и да създаде клониран акаунт, който изглежда сякаш идва от Крепостта…

— И хоп, посещението ни се оказа обявено, да, схванахме още първия път, като ни разказа. Но още не сме приключили. Най-трудното предстои…

HP отвори уста, за да среже Свъсенквист, но се отказа в последния миг. Той продължаваше да държи излишния посетителски пропуск на Манге в ръка. След като се взира в него няколко секунди, го остави бавно да се плъзне в джоба му.

— Ето я табелата.

Нора посочи вдясно.

— Shit, какво място…

Те стигнаха дъното на падината и излязоха на голям и равен чакълест терен. Право срещу тях се намираше двуетажна постройка и нещо, което вероятно представляваше гараж. Зад и над сградите се извисяваха скални стени поне на трийсет метра право нагоре.

— Има само един изход… — промърмори Хаселквистът и погледна в огледалото.

Паркираха от дясната страна на сградата до една индустриална врата с правилната табела.

Една от гаражните порти в зданието отсреща беше открехната и на HP му се стори, че мерна нещо вътре, което приличаше на тъмен минибус. Сърцето му започваше да бие все по-силно.

Някъде излая куче и шумът отекна из малката падина, преди да изчезне в мрака на лятната нощ.

Успокой се, по дяволите, HP, и се придържай към плана…

Пое си дълбоко дъх, пъхна ръка в джоба и опита дръжката на електрическия пистолет.

— Окачете си респираторните маски около врата. Всичко трябва да изглежда автентично — каза Нора. — Джеф, готов ли си?

— Да, готов съм — отвърна брат ѝ.

— Добре тогава, да тръгваме. Този път аз ще говоря…

Тя кимна кратко на HP. След което отвори вратата.

— И така, както всички знаете, утре е големият ден. Боговете на стихиите са с кралската двойка, времето ще е ясно, което означава, че ще се придържаме към план А: открита каляска, вместо „Шугласвагнен“76, както бяхме препоръчали. Но PR отдела иска двамата млади да са близо до гражданите и да не седят зад стъкла и рамки…

Рунеберг сви рамене.

— От друга страна, на практика ще прекарат остатъка от живота си именно зад стъкла и рамки, така че можем да им осигурим този последен малък залък свобода…

Той натисна дистанционното и смени изображението.

— Ще имаме бегачи точно както при предишната сватба. Шест броя, трима от всяка страна на каляската. Два отбора, като всеки ще избяга половината от разстоянието.

Той посочи снимката, на която шестима костюмирани охранители притичваха отстрани на кралската карета.

— Както виждате, с годините ставам по-красив.

Той насочи лазерната показалка към лесно разпознаваемата фигура най-отпред вдясно. Из стаята се разнесе лек смях. Очевидно на снимката Рунеберг беше напът да каже нещо по радиото, защото беше направил любопитна гримаса.

— Ще разположим три ескортни автомобила зад втория конен отряд. Две за backup в случай на евакуация и един ван за бегачите точно като предния път. Въпроси дотук?

Никой от тридесетимата охранители в стаята не каза нищо.

— Добре, тогава мисля за кратко да дам думата на кралския отговорник по сигурността. Той има да каже някои неща и препоръчвам всички да слушат внимателно.

Рунеберг направи жест към Таге Самер, който седеше на стол малко встрани. Рсбека го беше видяла още когато влязоха в конферентната зала, но въпреки това сърцето ѝ заби малко по-силно, когато той се изправи и закопча сакото си.

Мъжът от другата страна на малкото гише запрелиства листата пред себе си.

— Смяна на филтър — каза той по малката си радиостанция, — чул ли си нещо за това, край?

Радиостанцията изпука.

— Не — отвърна гласът от другата страна.

— Провери ли дневния график, край?

— Йеп, няма нищо. Системата също не алармира, край.

Настъпи кратко мълчание.

Мъжът сви рамене и се ухили на Нора.

— Съжалявам, но не мога да ви допусна, без да подсигуря зелена светлина от шефа…

— Разбирам — каза тя. — Можем, естествено, да обърнем и да се прибираме, но звучеше като че е спешно, когато ни се обадиха…

Тя се престори, че проверява часовника си.

— А и вече се забавихме. Ако се получи прегряване…

Мъжът отново се засмя.

HP му се издразни едва две секунди, след като влязоха в малкия офис: трениран, зализана назад коса, мазнярска усмивка, кокалести скули. Твърде голям красавец за такова място…