— Магнус.

Филип му подаде ръка.

— Много мило, че дойде, и благодаря за красивия венец.

HP кимна в отговор, докато се опитваше да си възвърне погребалното изражение, което Моника почти го бе накарала да изгуби.

— My… our pleasure! — поправи се той и погледна набързо Рилке с периферното си зрение.

Филип все още не беше пуснал ръката му, а освен това вдигна залозите, стискайки здраво HP за лакътя.

— Да, забелязах, че вие явно се чувствате добре заедно… — усмихна се той. — Приятелството е важно, почти толкова важно, колкото лоялността. Нали, Магнус?

В действителност тя не разбираше защо беше приела. Вечеря с непознат, като че си нямаше достатъчно грижи и без това? Но в Йон имаше нещо примамливо, нещо, което я накара поне за кратко да забрави за проблемите си.

Разбира се, трябваше да отмени цялата работа. Това щеше да е разумният начин да се справи със ситуацията. Но ѝ беше омръзнало да бъде разумна.

Беше ѝ омръзнало постоянно да бъде Регина Ретроди…

— Манге, Манге Сандстрьом? Това ти ли си?

Високият, загорял мъж изскочи от нищото, докато всички все още обикаляха наоколо с аперитивите си и се социализираха.

Ресторантът се намираше почти до Страндвеген и според Рилке Филип живееше най-горе в същата къща. Не можеше да определи дали леко възхитеният тон, който тя използваше, когато говореше за шефа им, или фактът, че ненадейно го бе зарязала, за да се смеси с бизнес познатите на Филип, го дразнеше повече.

А това, че беше принуден да се придържа към портокалов сок, докато другите лочеха от безплатния бар…

— Здрастиии…

Той стисна протегнатата ръка на мъжа и се опита да си даде вид, сякаш търсеше правилното име.

— Стофе. Кристофер Стенсон — помогна му мъжът, — беше два курса под мен в Техническия, но въпреки това идваше на повечето от лекциите ни…?

— Разбира се — измърмори HP. — Стофе, така беше. Радвам се да те видя!

Значи това беше прословутият Стофе. Пичът всъщност изглеждаше като mini me версия на шефа. Специално шит костюм на тънки райета, безупречна бяла риза и черна вратовръзка, вързана с перфектно подравнен double windsor. Дори очилата и късата фризура бяха подобни, но Стофе беше поне един и осемдесет и пет, което го правеше десетина сантиметра по-висок от идола му.

— Направо не повярвах, когато Филип ми каза, че Манге Сандстрьом е започнал работа при нас. Реших, че има друг със същото име, но сега те познах. Така де, не ме разбирай погрешно…

Той вдигна ръце пред себе си.

— … при цялото ми уважение към ArgosEye ти беше нещо като вундеркинд в Техническия. Трябва да си имал купища интригуващи предложения, така че не разбрах защо би искал да започнеш при нас от нулата… Искам да кажа човек като теб… да се озове в Пещерата от всички възможни места?

Стофе погледа HP така, сякаш очакваше адски добър отговор. Проблемът беше, че той нямаше такъв.

— Ами… ъъъ — започна той, докато отчаяно ровеше из мозъка си за подходяща реплика. — Стана така…

— Чухте ли? Ебаси, какъв ужас! Точно в Швеция да се случи…

Деян се зададе отляво с айфона си в готовност.

HP си отдъхна. Звънецът го спаси…

— За какво, по дяволите, говориш?

— Бомбата! Бомбите! Не ми казвайте, че не сте чули?

И HP и Стофе поклатиха глави в синхрон.

— Някакъв ненормалник се е взривил на парченца на „Дротнинггатан“ само преди половин час. Медиите са пощурели…

Той протегна напред телефона си, за да покаже какво имаше предвид.

Тя се къпа дълго. Малко по малко увеличаваше температурата и се въртеше бавно, за да разлее приятното топло усещане по цялото си тяло. Продължаваше да върти кранчето, докато кожата ѝ започна да пари и не издържаше повече.

След това си избръсна краката и покрай това подравни и някои други стратегически места.

Извади най-хубавото си бельо, облече си бяла риза и дънките, които стояха най-навътре в гардероба ѝ, защото бяха прекалено тесни за вкуса ѝ.

После си оправи прическата със сешоар, гримира се набързо пред огледалото в хола и направи крачка назад, за да разгледа резултата.

Едва се позна.

Достатъчно беше Филип да се изправи, за да заглъхне веднага шумът от разговори в частната зала за хранене. Имаше около стотина гости, ако HP беше пресметнал правилно, повечето от които вероятно бяха бизнес познати.

Никой от съпрузите Аргос не изглеждаше като човек, който имаше време да си създава истински приятели.

Business comes first.

— Както сигурно сте чули, тази вечер в града са се случили драматични събития — започна Филип. — Улиците в повечето посоки изглежда все още са блокирани, публичният транспорт е спрял изцяло, така че може да е трудно да се приберете. Но добрият ми приятел Барис тук…

Той посочи с ръка към собственика на ресторанта, който стоеше до стената.

— … обеща да остави бара отворен, докогато се налага.

Разнесе се доволен шепот и Филип го остави да продължи няколко секунди, преди да заговори отново.

— Но за тези от вас, които работят за мен, искам само да кажа, че искам да се срещна с тийм лидерите утре в десет сутринта. Осъзнавам, че е неделя и сте си заслужили да сте свободни, но за съжаление, събитията от вечерта променят малко някои неща…

Той вдигна чашата си.

— След като изяснихме това, с Моника искаме да благодарим на всички, че дойдохте днес, за да почетете обичната ни Анна. Тя, както всички знаете, беше много специален човек. ArgosEye беше нейната мечта, делото на живота ѝ и съм сигурен, че не би желала нищо друго повече от това да продължаваме да развиваме компанията в посоката, която тя зададе. Наздраве за Анна!

— Наздраве.

Вместо да викне такси, тя си облече сакото и закуца към павилиона за хотдог. Държаха отворено до късно и правеха отстъпки на полицаи и таксиджии, което означаваше, че там тя винаги можеше да намери транспорт и при едните, и при другите. Но тъкмо тази вечер, необичайно, пред павилиона стоеше само едно самотно такси. Шофьорът всъщност беше тръгнал да се прибира, но след малко женски увещания все пак се нави да я закара. Срещу уговорена сума и с изключен брояч — нещо, заради което по принцип би извадила значката си.

Шофьорът бе този, който ѝ разказа за бомбата. Атентатор самоубиец, неуспешен такъв, както изглеждаше.

Но все пак…

Да се случи точно в Стокхолм.

Откачена история!

Според шофьора в общи линии цялото Сити беше блокирано, а метрото беше спряно. Целият град гъмжеше от сини светлини и полицаи и те бяха принудени да направят съществено отклонение, за да стигнат докъдето искаше тя. Две бомби и до момента единственият смъртен случай беше самият атентатор, но преди да бъде изключена вероятността за други жертви, със сигурност щяха да бъдат ангажирани всички полицаи на разположение.

За секунда-две тя обмисли дали всъщност да помоли шофьора да я откара в полицейския участък вместо в Йостермалм. Но все още беше отстранена, така че колкото и горещо да ѝ се искаше да помогне, по всяка вероятност нямаше да ѝ позволят дори да стъпи вътре.

Бомбите не бяха неин проблем и тази вечер възнамеряваше да направи всичко възможно да забрави кашата, в която се бе превърнал животът ѝ. Да остави контрола на някого другиго.

Той се върна от тоалетната тъкмо за да види как Моника Грегершон се запътва към външната врата и се усети, че въздиша с облекчение. Беше я забелязал да го гледа на два пъти по време на вечерята и в погледа ѝ имаше нещо, което го караше да се чувства некомфортно. Сякаш се забиваше право през скъпия му Манге костюм и виждаше кой беше той наистина.