Беше на една от пътеките за бягане — късо подстриган мъж, немного по-висок от нея. Беше в добра форма и с жилав вид, който тя всъщност предпочиташе пред напомпания. Но не физиката на мъжа беше главното, което я накара да те забележи. Беше начинът, по който тичаше. Целеустремен, непреклонен, сякаш се бореше за олимпийско злато.

И сега отново беше там — на същата пътека далеч в края и с точно същия стил на бягане.

Темпото беше ненормално бързо. Ръцете на мъжа помпаха от двете му страни като мускулести бутала, а погледът му беше закован върху собствения му образ в огледалото. Потта течеше по загарялото му тяло; тънкият спортен потник вече беше мокър. Краката му удряха по лентата. Панг-панг-панг-панг.

Имаше нещо в цялата сцена, което привлече погледа ѝ, и тя се хвана, че се е разконцентрирала от собствените си упражнения за сила.

После — само за секунда — погледът на Ребека срещна този на мъжа в огледалото и тя усети, че потръпна.

Естествено, всичко можеше да е злощастно съвпадение.

Хамел просто по случайност да бе избрал тъкмо него за изкупителна жертва, за да може самият той да изчезне, без да остави и най-малката следа. Точно както изтъкна Мусад, той беше почти typecasted за ролята на fall-guy.

Макар, разбира се, да звучеше ужасно невероятно, тази теория не биваше да се отхвърля.

Но който и да стоеше зад всичко, не беше свитнал Анна Аргос само за да го накисне, в това беше сигурен. Игра или не, тя беше Джей Еф Кей, на него просто му бяха отделили ролята на Лий Харви Осуалд. A shitty nogood patsy.

Точно като него Анна е бягала, опитала се е да остави половината земно кълбо между себе си и тези, които са я преследвали.

През първите панически секунди в салона на хотела той беше доловил почерка на Играта. Всъщност беше сметнал, че тя беше друг Играч, изпратен да го търси.

Ами ако бе имал право поне наполовина?

Ако тя всъщност е била Играч, но също като него бе избрала да скочи от въртележката?

В такъв случай е била доста тъпа, че да не хвърли телефона.

Може би си е мислела, че е достатъчно да смени СИМ картата?

BIG mistake!

Той разтърка носа си, опитвайки се да спре развинтеното си въображение.

Но вместо това в главата му внезапно се появи нов образ. Как няколко от онези пустинни гарвани бавно кръжаха над безжизненото тяло на Анна. Описваха все по-тесни и по-тесни кръгове, докато най-смелият се престраши да кацне на пясъка до нея. Две нервни крачки, и после…

Той пое дълбоко въздух няколко пъти, след което помаха на една стюардеса, давайки ѝ знак да напълни чашата му.

Анна може и да беше квалифицирана архикучка, но никой не заслужаваше да свърши така. Който и да беше наел Хамел, за да очисти Анна, трябва наистина да я е мразел.

Но Хамел и работодателят му бяха направили грешка.

Бяха го оставили при арабските ченгета, вярвайки, че с него е свършено. Бяха оставили завършека на други, а трябваше да пратят Джак Руби38.

Вместо разстрел в пустинята или доживотна в Банкок Хилтън39 сега той седеше тук — в самолета на път към Швеция. Беше потънал в лайна до шията, но се беше измъкнал не съвсем чист, но във всеки случай жив.

Изтощен, изтормозен и изплют — но също така адски бесен!

— Как мина тренировката?

— Добре.

— Гладна ли си?

Тя кимна и по задължение целуна Мике по бузата. Би предпочела да бъде сама, да използва физическата умора след тренировката за една нощ непробуден сън. Но вече се беше изхитрила за една свободна вечер тази седмица.

Освен това той беше сготвил вечеря.

— А, сега се сещам. Някаква жена звъня преди известно време. Каза, че сте колежки.

— Нина Бранд? — измърмори Ребека, докато нареждаше чиниите.

— Не, не се казваше така. Чакай, записах името в бележника до телефона. Каролина — извика той от хола няколко секунди по-късно. — Каролина Мудин. Звъняла е на мобилния ти, но явно не е бил включен. Каза, че трябва да говори за нещо с теб, но не пожела да каже за какво. Във всеки случай звучеше като нещо важно…

Освен малкия си куфар той носеше само две неща. Самолетен билет без име и документ, който получи от Мусад. LOC — Letter of cessation. Изглежда се очакваше да го покаже при проверката на паспорта в Арланда. Дори и противно на всички очаквания Играта да нямаше нищо общо с пустинното му приключение, те щяха да го надушат веднага, ако личният му номер бъдеше въведен в системата на полицията.

Не беше трудно да си представи продължението…

Ако искаше да запази поне някакъв шанс да се отърве, трябваше да влезе в страната, без да се появи в радара на Играта.

Това всъщност беше по-лесно, отколкото звучеше.

Не ставаше дума за филмови каскади като криене в тоалетната, изпълзяване през колесника или търчане по пистата. Всичко, което му трябваше, беше паспорт — малък червен правоъгълник със снимка, която що-годе приличаше на него.

Горе-долу като този, който стърчеше от задния джоб на пича три реда по-напред…

Той изскочи от седалката си секунди преди самолетът да спре при подвижния мост и пилотът да изгаси табелката за предпазните колани. Бързо измъкна куфара си от рафта за багаж и с ловка маневра се озова съвсем плътно до жертвата си, държейки багажа си на подходяща височина, така че да прикрие действията си. Точно както се надяваше, мъжът беше изцяло погълнат от телефона си. Седем часа без социални медии бяха дълго време за айфонърите…

Хубаво побутване с рамо, докато мъжът си ъпдейтваше статуса и @Арланда изведнъж се оказа @неизвестно място на пода между седалките…

Веднага щом онзи се наведе, за да спаси изтърваното си безценно, HP щипна паспорта от задния му джоб и се запъти с пълна скорост към изхода.

Няколко секунди по-късно беше отвън в подвижния мост и на път към терминал „Пристигащи“.

Според паспорта понастоящем се казваше Ларш Томи Гунке, родом от Линшьопинг. Пробва името няколко пъти, докато крачеше бързо към гишетата за проверка на документи.

„Ласе — Ласе Гунке, здрасти!“

Той хвърли бърз поглед към един от стенните часовници. Имаше три-четири минути, може би дори пет. Трябваше да му стигнат!

До кабинката стояха двама едри полицаи в тъмни униформи. Мъжете изглеждаха отегчени, но малка LOC-бланка и човек без паспорт със сигурност щяха да разведрят следобеда им.

HP се насочи към най-късата опашка, опитвайки се да изглежда невинно.

Нова проверка на часа.

Две минути вече бяха минали и както обикновено беше избрал грешната опашка. Редицата хора до него направо летеше, но той самият не помръдваше от мястото си.

А вече беше прекалено късно да смени опашките, от двете му страни имаше метални прегради, а пространството зад него се запълни с нови пътници.

Какво, по дяволите, отнемаше толкова време?

Изглежда вещица най-отпред имаше проблеми с паспорта, виждаше я как маха с ръце към служителя, сякаш се опитваше да обясни нещо.

Той внимателно се огледа през рамо. Зад него беше пълно с хора, но все още нямаше следа от истинския Ласе Г.

— Здравей, Ребека, извинявай, че малко закъснях. Мисля да взема кафе, ти искаш ли още едно?

— Да…

Ребека погледна към Каролина Мудин, която се суетеше с чашите при касата.

Мудин беше най-младата в групата със своите двайсет и пет години, които я правеха и цяло десетилетие по-млада от самата Ребека.

Момчешкият вид на Мудин и късата ѝ рошава коса я караха да изглежда дори по-млада, отколкото беше, което определено не беше плюс, ако човек се опитваше да затвърди мястото си в полицията. Възрастта продължаваше твърде често да важи пред качествата.

Но защо всъщност Мудин я беше помолила да дойде тук? Беше доста лаконична по телефона — каза просто, че иска да се срещнат.