Дойдоха посред нощ. Четири Гуантанамо37 горили, които точно както преди го изтръгнаха от койката и извиха ръцете му зад гърба. Този път не можа да окаже съпротива.

Той беше Ник Ортън, Томас Андерсен, Чарлз Хърман и толкова други имена, че едва си ги спомняше.

Въображаеми хора, които беше превръщал в реалност, поне докато му трябваха.

Така че защо не и Венсан Санклер?

Сложиха му качулката още в килията, но пазачите изглежда забелязаха апатията му и не си направиха труда да завържат краката му. Той се препъваше, докато го водеха надолу по някакво стълбище, а после по още едно.

Чувстваше тялото си пълно с олово.

Още стълби — залитна и пазачите бяха принудени да го хванат така, че да не падне. Но не спряха, за да го изправят на крака. Вместо това го хванаха под мишниците и го вдигнаха толкова високо, че единствено палците на краката му докосваха пода. Накрая стълбите свършиха.

Стаята, в която влязоха, беше по-голяма, толкова голяма, че напрегнатите стонове на пазачите отекваха сухо между стените. Наистина ли предния път бяха минали оттук?

Под качулката се просмука слаб мирис на бензин и изгорели газове и внезапно той се увери. Не го водеха към стаята за мъчения!

В следващия миг го повдигнаха и го сложиха на някаква седалка и тежка врата на кола се затвори зад него.

Свистене на гуми, рязък тласък и потеглиха.

HP опитваше трескаво да възприеме информацията с изтощения си мозък. Някой седеше вляво от него на задната седалка, тъй като усещаше слаба миризма на афтършейв — освен това трябваше да има и шофьор.

Следователно освен него в колата имаше поне още двама души — може би трима — но никой от тях не казваше и дума.

Накъдето и да се бяха запътили, шофьорът изглежда бързаше. Мощният двигател ревеше и движенията на автомобила бяха толкова резки, че тялото му се плъзгаше по кожената тапицерия на седалката.

После той забеляза, че шумът от пътя се промени, премина от гладък асфалт към чакъл. Няколко минути по-късно шумът заглъхна почти изцяло и колата започна да се накланя и да се плъзга по добре познат начин. Стомахът на HP схвана по-бързо от мозъка му и буцата в него, предизвикана от паниката, премина в гадене. Още клатене, последвано от свистене, когато пясъкът се заудря в прозорците.

Отиваха в пустинята!

— Ще видиш, че всичко ще се нареди, Бека. Искам да кажа, ти все пак не си направила грешка…

Седяха на дивана, Мике сложи ръка около раменете ѝ и тя се пребори с внезапен импулс да се откъсне. Да грабне първия възможен тежък предмет и да му разцепи главата.

Всичко ще се нареди, ще видиш… Само да получаваше по двайсетачка за всеки път през последната седмица, когато чуваше този коментар. Луде, Нина Бранд и цял куп други доброжелатели.

Наистина ли това беше най-доброто, което хората можеха да измислят, когато някой е затънал в лайна?

— Естествено, че не съм направила грешка — отсече тя, без да може да се спре. — Какво, да не би и ти да не вярваш, че са ни нападнали?

— Разбира се, че вярвам — отвърна той бързо, но тя все пак се възползва от възможността да се поизправи и да се отърси от ръката му. — Имах предвид просто, че сигурно скоро всичко ще отшуми…

Тя го прекъсна с изсумтяване.

— Не бих се обзаложила на това. Има предостатъчно хора, които биха искали да си изпатя и на които всъщност не им се налага да правят друго, освен да си траят и да не клатят лодката, за да се случи това. Глад, Малмѐн, Мудин и другите в дружината…

— Не забравяй асистента на Глад…

— Берглунд, не, той не!

Тя прехапа език, но беше твърде късно.

— Защо не? В смисъл че изглежда съвсем естествено Глад да кара асистента си да се справя с подобни неприятни инциденти, нали?

— Сигурно — измърмори тя и сви рамене.

Ребека се отпусна обратно на дивана и бързо втренчи поглед в телевизора.

— Мисля да си направя чаша чай, ти искаш ли? — каза значително по-меко след няколко минути мълчание.

— Ммм — отвърна той.

На път към кухнята тя грабна незабелязано мобилния си телефон от масата в коридора.

Друсаха се с колата към петнайсетина минути и най-накрая парчетата от пъзела застанаха по местата си.

Нямаше да има повече разпити.

Точно както твърдеше Азиз, той беше осъден за убийство, пристигнал с фалшив паспорт и свързан с престъплението по всякакъв начин. Никой не вярваше в невинността му — дори той самият.

Покрай всичкия блясък беше забравил, че страната всъщност е диктатура. Горката беззащитна жена от запада — отвлечена и убита навън в пустинята. Това можеше да доведе до загуба и на туристи, и на big finance. Да струва милиони долари лош PR и пропуснати бизнес сделки. Значително по-добре беше да го потулят и да се преструват, че никога не се е случило. Оставаше само да се отърват и от последната брънка и буквално да заровят историята там, където беше започнала.

В пясъка…

Той усети панически плач да се надига от гърдите му и прехапа долната си устна, за да му попречи да се изплъзне навън.

Внезапно колата спря намясто и той чу предната врата да се затваря след шофьора.

Крайна станция — всички да слязат!

Fuckfuckfuckfuckfuckfuck!

Всъщност не трябваше да я интересува.

So what, ако някой говореше глупости за нея? Сигурно се беше случвало много пъти преди, разликата беше, че сега тя имаше възможност да следи какво се казва.

Повечето сигурно дори не я познаваха, нямаха си представа коя беше тя или какво беше направила. Но ако грешеше?

Ако в действителност това бяха хора от участъка, колеги, които поздравяваше по коридорите или с които дори работеше?

Разбира се, трябваше да тегли една на всичко, да забрави за интернет страницата и да остави идиотите да си дрънкат каквото искат. И въпреки това не можеше да се откъсне.

Постоянно си измисляше нова работа в спалнята, за да може да буди компютъра от спящия режим и да проверява дали е писано нещо ново.

Ровеше се в кочината, чоплеше раната и се измъчваше с всяка подробност, всеки отделен коментар, докато стомахът ѝ не стана на железен възел и тя едва дишаше въздуха в апартамента.

Умишлено тропаше силно с чайника, за да опита да заглуши мислите си, но тази тактика вече не работеше. Тя беше решила да не разказва на Мике за страницата. Глупостите бяха едно, но освен това тя се страхуваше, че могат да се появят и други слухове. Такива, които са верни… На хартия всичко беше толкова хубаво.

Повишение, собствен екип и грижовен приятел. Къща, куче и кола чакаха зад ъгъла. Всички стари проблеми, които я бяха измъчвали толкова години и стягаха гръдния ѝ кош като с ремък, най-накрая бяха останали в историята. Грешката не беше нейна, тя вече нямаше причина да се измъчва. Би трябвало всичко да е просто. Същинска детска игра…

Тогава защо не оправеше нещата?

Наистина ли беше толкова трудно да бъде щастлива?

Докато водата за чая завираше, погледна набързо към всекидневната.

Мике все още беше съсредоточен в телевизора.

Тя извади телефона.

И натисна „изпрати“.

— Вие сте човек с късмет, г-н Петершон — засмя се гладко обръснатият Мусад от съседната седалка. Английският му беше перфектен почти колкото този на Анна Аргос.

Мозъкът на HP заби и докато се рестартираше, той изпусна част от встъпителните думи на Мусад.

— … ясен отпечатък по запалката и освен това достатъчно следи от кожа за извличане на митохондриална ДНК. Интерпол се обадиха тази сутрин: и двете съвпадат с тези на Бруно Хамел, френски канадец с, меко казано, интересна репутация…

Полицаят направи достатъчно дълга пауза, че синапсите на HP да свържат работеща линия.