— Разбира се — отговори Джулия.

— Добре. Помолете го да се обади на Овърхолт и да му разкаже цялата история. Не знам какво Ланг би могъл да направи в този момент, но искам ЦРУ да е наясно с положението. Марк и Линда ще докладват ли скоро?

— Не си взеха сателитен телефон, затова трябва да използват този на „Златно небе“ — отговори Ерик. — Линда каза, че ще ни звъннат след около три часа.

— Добре. Обясни й, че искам двамата с Марк да изчезнат от кораба дори ако им се наложи да откраднат спасителна лодка или да скочат през борда.

— Да, сър.

Хуан си помисли, че едва бе положил глава на възглавницата си, когато телефонът звънна.

— Кабрило.

Езикът му бе залепнал за небцето, а мъждивата вечерна светлина през прозорците раздразни очите му като силен прожектор.

— Шефе, Хали е. Мисля, че трябва да слезеш в оперативния център да видиш нещо.

— Какво има? — попита той, като спусна крака от леглото и стисна телефона между ухото и врата, за да постави протезата си.

— Мисля, че ни викат на изключително ниска честота.

— Тя не се ли използва от военните за разговори с подводниците?

— Вече не. Двата предавателя, които използваха, бяха демонтирани преди една-две години. Освен това те предаваха на седемдесет и шест херца, а този сигнал идва на сто и петнадесет.

— Какъв е източникът? — попита Хуан, като нахлузи панталона.

— Още не разполагаме с достатъчно данни, за да определим местоположението му. А заради естеството на предаването на ИНЧ може и никога да не го узнаем.

— Добре. Ще бъда при теб след няколко минути.

Той навлече каквото още намери, без да си направи труда да обува чорапи, и си изми зъбите набързо. Според часовника бе спал три часа. Струваха му се три минути.

Влизането в оперативния център винаги подобряваше настроението на Кабрило. Наслаждаваше се на елегантния дизайн, на тихото бръмчене на компютрите и на мисълта за цялата мощност, която бе контролирана оттук — не само революционните двигатели на „Орегон“, но и свирепата огнева мощ, която корабът можеше да изстреля за секунди. Хали го чакаше с чаша димящо кафе. Кабрило му благодари и отпи от горещата течност.

— Е, така е по-добре — каза той и остави чашата си до монитора на Хали. — Кажи с какво разполагаш.

— Както знаеш, компютърът сканира автоматично всички честоти. Когато улови нещо, предавано на ИНЧ, спира, за да запише сигнала. Уведоми ме веднага след като разпозна началото на думата. Ето какво бе изпратено до момента, когато дойдох тук.

Той завъртя плоския монитор леко, за да покаже на Кабрило изписаната на него дума: „Орегон“.

— Това ли е всичко? — разочаровано попита Хуан.

— Вълните на ИНЧ са изключително дълги, над четири хиляди километра. Дължината им позволява да обиколят земното кълбо и да проникнат дълбоко в океана. Предавателят превръща земята в гигантска антена. Недостатъкът е, че е нужно дълго време да изпратиш нещо и подводниците не могат да отговорят, защото нямат собствен предавател. Точно по тази причина военните изоставиха системата. Прекалено неефикасна е.

— Напомни ми защо подводниците не могат да носят предаватели.

— Само антената е дълга над петдесет километра. И макар сигналът да е само осем вата, ще използва повече електричество, отколкото реакторът на подводницата може да произведе. Най-сериозната причина е, че предавателят трябва да се намира в район с изключително ниска земна проводимост, за да се избегне поглъщането на радиовълните. В света има само няколко места, откъдето можеш да изпратиш съобщение по ИНЧ, а подводницата определено не е едно от тях. Прегледах дневниците — продължи Касим — и открих, че в десет часа снощи е имало друго съобщение по ИНЧ. Състоеше се само от случайно подбрани единици и нули. Мога да опитам да го дешифрирам, ако е код, но не съм голям оптимист.

Буквата Т се появи на екрана на Хали, последвана шестдесет секунди по-късно от О.

— По-лошо е от ваденето на зъб — изсумтя Хуан. — Кой освен нас има антени ИНЧ?

— Единствено руснаците. Използват ги само за връзка с подводниците в много дълбоки води и на далечно разстояние.

— Значи ако нашите са били демонтирани, трябва да са руснаците. Чудя се дали това има нещо общо с подслушването на Кериков.

— Ще знаем след минута — отвърна Хали, после добави. — Е, след десет или петнадесет минути.

Зачакаха търпеливо, приковали погледи в монитора, където се появяваше по една буква в минута. Засега разполагаха с „Орегон тук“. След няколко минути, Хуан се вторачи втрещено в екрана. Цялото съобщение гласеше: „«Орегон», тук е Макс.“

— Какво има? — попита Хали.

— Макс е. Хитрото копеле. Открил е начин да се свърже с нас по ИНЧ.

Хали внезапно изруга. Отвори друго прозорче на компютъра и измъкна от архива записа от подслушвателя, който бяха инсталирали в кабинета на Гил Мартел. Защо не го видях веднага? — изсумтя той, ядосан на самия себе си.

— Какво не виждам? — попита Хуан.

— Четвъртата група думи. Активиране на ИНЧ. „Отговорните“ си имат собствен предавател.

— За какво, по дяволите? — озадачи се Хуан, после си отговори сам. — Ако пускат отровата на пътнически кораби, предавателят ще им позволи да синхронизират атаката по целия свят.

Кабрило трудно издържаше бавното пристигане на съобщението на Макс, а и умираше за сън.

— Хали, това ще отнеме часове. Връщам се в каютата. Събуди ме, когато получиш всичко. Искам да определиш и къде се намира предавателят. Това е задача номер едно. Накарай Ерик да ти помогне.

Той се завъртя към компютъра и добави сякаш Макс Хенли можеше да го чуе.

— Не знам как успяваш, приятелю, но си голяма работа.

Това беше най-старият номер в света и бе свършил чудесна работа. Макс откри скалата секунди след като избяга от подземния бункер. Скочи от мотора и го бутна в бездната. Беше прекалено тъмно, за да види къде бе паднал, но знаеше, че Ковач ще претърси околността и ще открие машината.

После се върна до входа на бункера и сред суматохата, предизвикана от издирващите групи, които се отправяха навън, и медицинския персонал, който се суетеше около ранените монтьори, дръзко влезе вътре. Връщането на местопрестъплението щеше да е последното, което Ковач очакваше. Следователно бункерът щеше да е последното място, което да си помисли да претърси.

В подземието имаше предостатъчно места да се скрие. Макс се чувстваше по-самоуверен, облечен като монтьор, затова отвори някои от вратите, покрай които бе минал по време на бягството си. Много от стаите бяха обзаведени като общежития с много легла, оградени със завеси, и огромни общи бани. Макс прецени, че в подземието можеха да се поберат няколкостотин души, макар в момента да имаше само неколцина. Огледа котлоните на печките и разбра, че никога не бяха използвани. Гигантските фризери бяха претъпкани с храна, а един масивен склад бе изпълнен от пода до тавана с палети бутилирана вода и консерви.

Реши, че бункерът е нещо като скривалище от времето на Студената война. Можеше да функционира самостоятелно и имаше достатъчно храна, вода, електричество и място за хора, които да се подслонят тук, докато последиците от бедствието отшумят. Фактът, че всичко бе ново и построено от „Отговорните“, го накара да си помисли, че точно те щяха да предизвикат бедствието. Припомни си ужасите, които Хуан и екипът бяха открили на борда на „Златна зора“, и потръпна.

Взе си две шишета вода и отвори консерва с праскови, които изяде лакомо, като сладкият сироп се стичаше по насинената му брадичка. Уви найлонов чаршаф около торса си, макар да знаеше, че съвременните лекари не превързваха напукани ребра. Стегнатият найлон облекчи болките му, а храната и водата го заредиха с енергия.