— Използването на отрова на борда на „Златна зора“, след като хората му са работили в стара фабрика за биологични оръжия, не е съвпадение. Просто подхвърлям идея, но възможно ли е всички те да са се заразили от нещо, останало от японците?

— Нямаше да убие екипажа по същото време — отвърна Кабрило. — Помислих си за това веднага след като Ерик спомена поделение 731. Но не, трябва да е било нещо, което те са създали тук.

— Смяташ ли, че е разумно да се мотаем наоколо без защитни костюми и скафандри?

— Няма проблеми — уверено отговори Хуан.

— Човече, бих се зарадвал на хирургична маска и чифт гумени ръкавици — промърмори Линк.

— Изпробвай йога техниките на Линда и дишай през очите.

Двамата мъже светнаха фенерите си и огледаха всеки сантиметър от сградата. На пода нямаше дори опаковка от дъвка.

— Няма нищо — призна Хуан.

— Не бързай толкова.

Линк заоглежда задната стена на склада. Почука по една от стоманените подпорни греди. После сложи ръка на металната обшивка. Беше гореща, но не нажежена. Само по себе си това не доказваше нищо, тъй като слънцето може би не огряваше пряко мястото, но все пак бе окуражителен знак.

— Какво откри? — попита Хуан.

— Просто идея. Ела тук.

Той се завъртя и тръгна към вратата, като броеше крачките си.

— Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто — каза Линк, когато стигна до отсрещната стена. — Тридесет сантиметра на крачка, значи дотук сградата е дълга тридесет метра.

— Чудесно — изсумтя Хуан без ентусиазъм.

— Ела с мен, Тома Неверни — каза Линк и го изведе навън.

Тръгна покрай външната стена, като отново броеше всяка крачка.

— Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто, сто и една.

— Ти нарочно си скъси крачката — каза Хуан.

— Докосни стената — отвърна Линк, знаейки какво щеше да открие председателят.

Хуан бързо отдръпна пръстите си. Металът бе изгарящо горещ. Той погледна въпросително.

— Колоните, които видяхме от другата страна на стената, не са подпорни. Металът е прекалено тънък.

— Сигурен ли си?

— Обучението на тюлените, приятелю. Учат ни как се строят сградите, за да знаем как да ги взривим. Това тук е фалшива стена, а зад нея има метър празнина.

— За какво, по дяволите?

— Хайде да разберем.

Върнаха се в горещия склад. Линк извади сгъваем нож от раницата си. Забучи острието в металната обшивка, като проряза тънката стомана сякаш бе хартия. Направи огромна цепнатина до пода. После започна да реже енергично, а Хуан настръхна от противния звук.

— „Емерсън 7“ — каза Линк, като вдигна гордо ножа, по чието острие нямаше и следа. — Прочетох за него преди няколко години и не повярвах на рекламата. Но сега вярвам.

Той срита съдрания метал и влезе в тайната стаичка. Лъчът на фенера му разкри…

— Нищо. Празно е. Също като останалата част от проклетото място — каза Линк разочаровано.

— Мамка му.

Тръгнаха заедно из тясното помещение, като внимателно оглеждаха всеки сантиметър. Жегата беше непоносима.

Внезапно нещо привлече вниманието на Линк. Той се наведе и леко прокара пръсти по боядисания цимент. Ухили се широко и вдигна очи към Кабрило.

— Какво откри?

— Този цимент е нов. Не целият под, а само тази част.

Хуан също го забеляза. Част от пода, дълга около три метра и широка колкото тайната стаичка, беше много по-гладка и не изглеждаше толкова вехта.

— Какво мислиш? — попита Хуан.

— Идеално място за стълбище към мазето. Размерът е подходящ.

— Хайде да проверим.

Хуан зарови из раницата и извади пластичния експлозив. Насочи взрива надолу и вкара детонатора. Погледна бързо Линк, за да се увери, че е готов, и активира детонатора.

Излетяха от тайното помещение и спринтираха към вратата на склада. Линк я отвори широко и изминаха около петдесет метра навън, преди да се обърнат назад.

Експлозията беше приглушен трясък, който разби прозорците на покрива и изпълни склада с гъст циментов прах.

Докато чакаха праха да се слегне, Хуан изпита смътно предчувствие, от което гърбът му настръхна. Завъртя се и внимателно огледа джунглата. Блясъкът на светлина върху отразителна повърхност бе единственото предупреждение, от което се нуждаеше. Бутна Линк настрани и се метна на земята в мига, когато куршуми от различни пушки изсвистяха във въздуха над мястото, където бяха преди част от секундата. Добре прикритите стрелци смениха на автоматичен откос и обсипаха паркинга, където смятаха, че са Линк и Кабрило.

Двамата мъже бяха безнадеждно изложени на куршумите и ако не намереха бързо прикритие, щяха да умрат през следващите няколко секунди. Втурнаха се обратно в склада.

Хуан стигна първи до мястото на взрива. Бетонът бе разбит, а в средата на пода имаше голям кратер, който миришеше на експлозив. Но количеството С–4, който бяха заложили, очевидно бе малко. Плочата бе прекалено дебела. Кабрило насочи лъча на фенера си над кратера и не видя нито едно място, където да са направили пълен пробив. Поражението го накара да се намръщи.

В металната стена на сградата се появиха дупки от куршуми. Хуан се завъртя, без дори да осъзнае, че вече бе извадил пистолета си. Стрелците стояха от двете страни на вратата. Той изстреля три куршума, но нито един от мъжете не помръдна.

Линк скочи покрай него и се приземи в центъра на кратера. Когато краката му се удариха в бетона, под него се отвори огромна дупка и той изчезна в земята. Теглото му се оказа достатъчно тежко да разбие плочата. Хуан се метна в тъмната дупка и усети, че ветрецът, който духаше от дълбочината, носеше студената миризма на смърт.

Юмрукът потъна дълбоко в корема на Макс и го накара да се свие, доколкото въжетата, които го държаха към стола, му позволяваха. Зелимир Ковач не бе използвал и половината от великанската си сила, а Хенли имаше чувството, че вътрешностите му са се втечнили. Той изстена от болката, от смазаната му уста излетя струя кръв.

Беше четвъртият пореден удар и не го очакваше. На очите му имаше превръзка и той можеше да разчита само на ритъма на мъчителя си, за да предвиди удара, а досега Ковач не бе установил определен ритъм. Ударите му бяха случайни и силни. Нанасяше ги от десет минути, но още не бе задал и един въпрос.

Лепенката върху очите на Макс внезапно бе откъсната заедно с част от дебелите му вежди. Стори му се, че заливат лицето му с киселина и не можа да удържи крясъка си.

Огледа се, като примигна през сълзи. Стаята беше гола и стерилна, с бели каменни стени и бетонен под. В краката на Макс имаше зловещ канал и маркуч, вързан към чешмата до металната врата. Тя беше отворена и навън се виждаха същите каменни стени и грозна бяла боя.

Ковач стоеше над Макс, облечен в панталон и фланелка без ръкави. Потта на сърбина и кръвта на Макс бяха направили лекета по памучната тениска. Двама пазачи в гащеризони стояха облегнати на стената с каменни физиономии. Ковач протегна ръка към единия и мъжът му подаде купчина листа.

— Според сина ти — започна Ковач — името ти е Макс Хенли. Работиш на търговски кораб като инженер. Вярно ли е?

— Върви по дяволите — отвърна Макс с тих, заплашителен тон.

Ковач стисна нервния възел на тила на Макс, изпращайки дива болка до всяка част от тялото му. Засили напрежението, докато инженерът задиша тежко.

— Вярна ли е информацията? — настоя сърбинът.

— Да, по дяволите — изръмжа Макс през зъби.

Ковач пусна тила му и заби юмрук в челюстта му.

— Това е заради лъжата. Имаше вграден в крака предавател. Това не е типично за корабните инженери.

— Компанията, което наех, за да си върна Кайл — промърмори Макс, като му се искаше да може да разтърка изтръпналото си лице. — Те го имплантираха. Част от мерките за безопасност.

Ковач го фрасна отново в лицето.

— Добър опит, но белегът е поне на шест месеца. Не беше лъжа. Хъксли бе имплантирала новия чип преди седем месеца.