Полетът на Кабрило и Линк до Филипините продължи малко повече от четиринадесет часа. Пътуването от столицата Манила до Тубигон, на остров Бохол в центъра на архипелага, който се състоеше от повече от седем хиляди острова, отне почти толкова дълго, макар разстоянието да не бе повече от петстотин километра.

Нямаха гарантиран транспорт на Бохол, затова първо отлетяха до близкия остров Сибу, където наеха солиден макар и не нов джип, и зачакаха ферибота. Той беше толкова вехт, че се накланяше наляво, макар нарочно да бе натоварен повече вдясно. Идеята за кратък сън бе унищожена от залепеното до тях ремарке, пълно с прасета, които страдаха от морска болест дори в тези тихи води. Вонята и квиченето им бяха достатъчни, за да събудят и мъртвите.

Два пъти по време на пътуването двигателите спряха да работят. Първият път продължи само няколко минути. Вторият — близо час, докато измъчен работник под зоркото око на ядосан инженер поправяше машините.

Тревогата дали ще оцелеят от пътуването разсея Кабрило от мрачните му мисли. Поне за известно време престана да се притеснява за съдбата на Макс. Но когато двигателите заработиха отново, мислите му се върнаха към приятеля му. Ироничното бе, че бащата на Хенли бе загинал във Филипините по време на Втората световна война.

Хуан знаеше, че Макс ще направи всичко възможно, за да защити и сина си, и Корпорацията. Притежаваше лоялност, с която и Свети Бернар би се гордял. Хуан само можеше да се надява, че ще се сдобият с достатъчно козове, за да осигурят свободата му. Не хранеше илюзии относно методите, с които Зелимир Ковач щеше да се опита да изтръгне информация. А ако Макс не издържеше и проговореше, животът му нямаше да продължи дълго. Тази мисъл упорито отказваше да напусне съзнанието му. В мига, когато светлините на Тубигон най-после се появиха, сателитният телефон на Кабрило иззвъня.

— Кабрило.

— Здрасти, Хуан, Линда е.

— Нещо ново?

— Нищо от Северънс, ако това имаш предвид.

— По дяволите. Да, това имах предвид.

Десет обаждания до лидера на „Отговорните“ и все още нищо. Хуан се бе представил за директор на охранителната компания, наета от Макс за спасяването на сина му. Беше говорил със секретарката достатъчно пъти, за да знае, че тя четеше любовни романи през обедната си почивка. Тя му се извиняваше всеки път, когато се обадеше, но продължаваше да го свързва с гласовата поща на шефа си. Хуан предложи на Северънс награда за връщането на Макс и когато това не предизвика реакция, започна да заплашва. Последното обаждане предупреди Северънс, че ако Макс не бъде освободен, Кабрило ще се заеме със семейството на лидера.

Заплахата беше нереална благодарение на Лангстън Овърхолт, но Северънс не знаеше това. Изглежда обаче не му пукаше.

— Какво има? — попита Кабрило.

— Кевин тъкмо приключи с Дона Скай. Тя не знае нищо.

— Сигурен ли е?

— Говорили цял час. Тя е просто актриса, привлечена в откачена секта. Прекалено известна е, за да бъде пряко замесена в нещо нередно. А и според клюкарските вестници Дона ще бъде заета със снимането на новия си филм поне през следващите четири месеца. Последното й гадже е на турне в Австралия с групата си, която според Мърфи е гола вода.

— Значи аз вероятно ще ги харесам — отбеляза Хуан, докато обмисляше информацията. — Ако Гил Мартел не е казал името й по време на разговора си със Северънс, значи трябва да е ставало дума за нещо друго. Би ли помолила Хали да провери записа още веднъж?

— Той подивя, когато му казах, че може да е сгрешил, и сам предложи да изслуша всичко отново.

— Кажи му, че ще получи допълнителна порция грог. Нещо друго?

— Еди се върна от Рим. Подслушваме яхтата на търговеца на оръжие, но засега няма нищо интересно.

Кабрило бе забравил напълно за мисията им.

— Добре. Дръж ме в течение. Ние с Линк сме на около три часа път от имението на „Отговорните“ във Филипините. Ще се чуем пак.

— Разбрано, председателю. Късмет.

Хуан затвори телефона.

— Цялата история с Дона Скай е безполезна? — попита Линк.

Облечен в черно, той приличаше на огромна сянка, седнала до Кабрило.

— Да. Не знае нищо.

— Е, бездруго не хранехме големи надежди. Жена като нея не може да изведе кучето си на разходка, без папараците да я последват.

— Линда каза същото — отвърна Хуан мрачно. — Трябваше да осъзная това.

— Ловим се за сламки от самото начало. Няма нужда да побесняваш сега. Ще видим накъде ще ни отведе разузнаването. Задънена улица или не, трябва да проверим всичко.

— Знам — съгласи се Хуан. — Просто…

— … този път става дума за задника на Макс — довърши Линк вместо него. — И се тревожиш.

Кабрило се насили да се усмихне.

— Меко казано.

— Слушай, човече, това е най-добрата ни следа засега. Тук е имало четиристотин „Отговорни“. Сега всичките са мъртви най-вероятно за да не разкажат какво са правили на острова. Ще открием онова, което ни е нужно, и ще си върнем Макс и сина му.

Хуан беше благодарен за думите му, но не се почувства по-добре. Това щеше да стане само след като Макс се върнеше на борда на „Орегон“, а Том Северънс и Зелимир Ковач бъдеха заковани към вратата на външен клозет.

Фериботът влезе в пристанището и се удари в дървения кей. След десет минути Линк запали двигателя на джипа и потегли по кея. Двамата с Хуан отвориха прозорците си бързо, за да разкарат вонята на прасета, просмукала се в джипа.

— Дотук добре — каза Хуан, като сложи крак на таблото.

Нави крачола си, свали изкуствения си крак, развърза войнишката си обувка и я свали заедно с чорапа. В петата на крака имаше малка дупчица. Той вкара малка отвертка в нея и я завъртя обратно на часовниковата стрелка. Вграденият в протезата механизъм отваряше прасеца, в който бяха прибрани два пистолета „Кел-Тек“.

Въпреки малкия си размер „Кел-Тек“ стреляше с триста и осемдесет калиброви куршуми. За тази мисия оръжейникът на „Орегон“ бе напълнил куршумите с живак. Когато куршумът се удареше в месо, живакът избухваше и раздираше тъканите наоколо. Удар в средата на тялото бе смъртоносен и дори леко докосване в рамото или бедрото можеше да откъсне крайник. Кабрило подаде единия пистолет на Линк и пъхна другия в колана на панталона си.

В протезата се криеха и малък блок пластични експлозиви и два детонатора, нагласени на пет минути. През годините Хуан беше открил, че когато металните детектори по летищата започнеха да пищят над протезата му и той навиеше крачол, за да покаже крака си, го пускаха да мине, като му се усмихваха със съжаление. Макар досега да не се бяха натъквали на издирващи бомби кучета, той беше готов и за подобен случай. Носеше малко шишенце с нитроглицеринови таблетки с обяснението, че сърцето му не е добре.

Пътят, който излизаше от града и водеше към хълмовете, не бе виждал нов асфалт от десетилетия. „Отговорните“ бяха пребивавали на отсрещния край на острова. Хуан и Кабрило взеха разстоянието за около час. Слънцето се издигна над хоризонта и разкри дъждовната гора и джунглата, които ограждаха пътя като изумруден тунел. Малкото селца, които подминаха, се състояха от няколко покрити със слама колиби и тенекиени бараки. С изключение на японската окупация през Втората световна война животът на острова не се бе променил от хиляда години.

Когато стигнаха на седем километра от целта си, Линк отби от пътя в гъст храсталак, където скриха джипа. Нямаха представа дали „Отговорните“ бяха оставили пазачи в имението и не искаха да рискуват напразно. Двамата с Кабрило отделиха няколко минути, за да довършат камуфлажа на джипа и да заличат следите от гумите. Макар да знаеха къде е скрит, не можеха да го видят от пътя. Хуан направи купчинка от малки камъчета, за да отбележи местоположението му.

Метнаха на гърба си пълните с оборудване раници и тръгнаха през джунглата. Слънцето изчезна, заменено от зеленикав блясък, който едва проникваше през гъстите корони на високите дървета. Цветът напомни на Кабрило за лунния басейн на „Орегон“ нощем, когато бяха включени светлините под корпуса.