Нов откос удари задницата на автобуса и хората навън се разпръснаха като уплашени птици. Еди знаеше, че е само въпрос на време преди бандитите да уцелят двигателя или да се натъкнат на полицейска бариера. Далечният вой на сирени приближаваше все по-бързо. Видя надпис, на който пишеше VIA DEI FORI IMPERIALI, не че това му говореше нещо. Пътят беше широк за римските стандарти и прекалено открит за вкуса на Еди. Напред се разделяше близо до паркинг, претъпкан с туристически автобуси.

Еди зави наляво по улица с четири и пететажни сгради. Витрините на магазините предлагаха всичко от кожени изделия до електроника и екзотични животни. Но и тази улица бе прекалено широка за онова, което Еди планираше. Внезапно пред автобуса пробляснаха стопове и движението едва запълзя. Еди натисна клаксона и качи автобуса на тротоара, който не беше достатъчно широк. Докато фучеше напред, автобусът помиташе автоматите за паркиране и отместваше настрани колите пред себе си.

Минаха през изложената на тротоара стока на сувенирен магазин. Хиляди шарени картички се понесоха из въздуха. Дясното огледало бе откъснато, когато автобусът одраска стената на една сграда.

Еди изскочи на кръстовището отпред. Около него се чу свистене на спирачки, когато насочи автобуса към тясна уличка, която приличаше повече на канавка между сградите отколкото на път. Видя, че в нея влизаха коли, но нищо не излизаше. Хората на Ковач продължаваха да обстрелват автобуса. Еди видя, че от задницата му излизаше дим.

— Хайде, бебчо, още петдесет метра — промърмори той.

Двигателят се закашля в предсмъртен хрип. Еди се протегна към микрофона, когато пролуката между сградите започна да се стеснява.

— Стегнете се и се пригответе за удар — нареди той.

Усети, че двигателят ще издъхне всеки момент, затова намали. Автобусът влезе в тъмната уличка. Между него и сградите встрани имаше не повече от петнадесетина сантиметра. Лявото огледало също бе откъснато. Еди видя, че пътят се стеснява още повече напред, тъй като една кооперация стърчеше към улицата. Той натисна спирачката миг преди автобусът да се удари в нея. Катастрофата предизвика нова вълна от уплашени писъци на втория етаж, но те заглъхнаха бързо и Еди разбра, че няма ранени.

Под краката му бе закачен червен пожарогасител. Той го дръпна и го удари в предното стъкло. Прозорецът се напука, но не се счупи. Еди го заудря енергично и накрая отвори огромна дупка. Скочи през нея, приземи се елегантно и побягна. Погледна назад и видя гъст дим, който излизаше от задницата на автобуса. Хората на Ковач не можеха да се покатерят отгоре и щеше да им се наложи да се върнат назад и да заобиколят сградите, при положение че не бяха хванати в капан от останалите коли, навлезли в уличката.

Еди зави зад ъгъла и тръгна с нормалната небрежна походка на турист. Сля се с тълпата. След минута чу свирене на гуми и се метна в близкото такси. Фиатът закова объркано. Беше се отървал от преследвачите.

След минута метна няколко евро на шофьора и изскочи от таксито. Купи си предплатен мобифон от будка за цигари. Влезе в претъпкан бар, поръча си бира и набра номера на хотела. Персоналът все още дрънкаше възбудено за каскадата по балконите и му бяха нужни няколко минути да обясни, че бандити са нахлули в стаята му. Администраторът обеща да извика полицията и Еди му даде номера на телефона си. След петнадесет минути, когато бирата на Еди бе свършила, мобифонът иззвъня.

— Господин Куан?

Това беше псевдонимът, под който бяха наели апартамента.

— Да.

— Управителят влезе в стаята ви заедно с полицията. В апартамента ви има мъж с рана на главата — тъжно съобщи администраторът. — Полицаите искат да се върнете, за да вземат показания от вас. Имат безброй въпроси за случилото се и за инцидента, който стана наблизо.

— Разбира се, с удоволствие ще сътруднича на властите. Ще бъда при вас след около двадесет минути.

— Благодаря ви, господин Куан.

— Не, аз ви благодаря.

Еди набра друг номер и каза бързо:

— Тайни, трябва ми план за полет вън от страната. Ще дойда колкото се може по-бързо.

Не изчака отговора на пилота, прекъсна връзката и набра отново. Докато слушаше сигнала, си помисли, че Ковач по никакъв начин не би останал в града или в Италия, така че нямаше смисъл и той да седи тук и да чака ченгетата да го приберат.

— Ало.

— Председателю, Еди е. Ковач отвлече Макс.

Хуан отговори след секунда.

— Ами сина му?

— Мисля, че малкото леке е с бандитите.

— Чакай малко — каза Кабрило и се замисли.

Беше сам в каютата си. Бюрото му беше затрупано с документи. Той натисна бутона за интеркома за комуникационната станция в оперативния център.

— Да, председателю — веднага отговори нощният дежурен.

— Какво е положението с радиочипа на Макс Хенли?

Всички членове на Корпорацията имаха хирургически имплантиран в крака микрочип, който изпращаше сигнал към комуникационните сателити, обикалящи земята. Задвижвано от нервната система, устройството позволяваше на Хуан да узнае местонахождението на всеки член от екипа по всяко време.

— Не получавам сигнал. Чакай. Ето. Компютърът казва, че предавателят му е спрял да работи преди единадесет минути на около четири километра от хотела, където бе отседнал със сина си. Предавателят на Еди работи чудесно. Виждам го на около километър от Колизеума.

— Благодаря ти — каза Хуан, прекъсна връзката и заговори по телефона на бюрото си, свръхмодерен апарат, маскиран като бакелитов телефон от тридесетте години. — Предавателят на Макс не работи.

— И аз така си помислих — отвърна Еди.

— Така са ви открили в Рим, нали? Кайл Хенли е получил чип, докато е бил в Гърция. И те са проверили Макс, в случай че и ние сме постъпили по същия начин.

— Вероятно са го изтръгнали от крака на Макс в колата, с която са избягали от хотела.

— Да, но дори най-добрите чипове ти дават само приблизителното местонахождение. Не са така мощни като глобалните позиционни системи — отбеляза Хуан.

— Точно затова си мисля, че Кайл Хенли им е помогнал. Когато ни устроиха засада в асансьора на хотела, отведоха мен и Макс обратно в апартамента. Кайл не изглеждаше силно дрогиран. Мисля, че се е съвзел още по време на полета ни от Крит и се е преструвал през останалата част от пътя. Оставихме го сам в едната спалня за няколко минути, докато говорихме с доктор Дженър. Смятахме, че е в безсъзнание. Но ако е бил буден, сигурно е звъннал на Ковач или някой друг от групата и им е дал името на хотела и номера на апартамента.

— Значи Ковач ви е проследил до Рим с чипа, а Кайл го е завел до точното място.

— Това е единственото, което звучи логично.

— Просто разсъждавам, но какво ще кажеш за Дженър? Той може да ни е предал на „Отговорните“.

— Възможно е — съгласи се Еди. — Но според мен той ги мрази изключително силно. Освен това не видя как Ковач го халоса с пистолета си. Не, Дженър определено е на наша страна.

— Както ти казах, просто разсъждавам. — Знаеш ли, Хуан, те поеха страхотен риск, за да си върнат хлапето. Няма никаква логика, ако Кайл е просто обикновен член от най-долните нива.

— Значи е замесен по някакъв начин в онова, което планират.

— Или поне е чул прекалено много в имението — добави Еди.

— Отвлекли са го, за да са в пълна безопасност.

— Ако страдат от подобна параноя, със сигурност няма да допуснат Линда в онзи лагер.

— Аз вече отмених мисията й. Научихме, че Ковач е бил на борда на „Златна зора“ и най-вероятно той е извършил масовото убийство. Линда ще се занимава с Кевин Никсън, докато успее да се свърже с Дона Скай.

Еди се замисли за момент, после отговори:

— Прекарах с Ковач само една минута, преди да избягам, но мисля, че видях злото у него. Прилича на Борис Карлоф10, но с по-налудничави очи. А, тъкмо се сетих нещо. Ковач каза, че Северънс му е наредил изрично да не убива Дженър. Не схващам логиката, но защо биха оставили Дженър в хотела, а отвлекли Макс?