Преструвайки се, че тича към входа на книжарницата до хотела, Еди се метна вместо това наляво, върху капака на паркирана кола. Ускорението го плъзна по колата и го метна на пътя точно пред камион волво, който бе намерил малка пролука в задръстването и тъкмо ускоряваше. Шофьорът не видя полета на Еди и продължи да натиска газта. Еди разполагаше с не повече от секунда, за да се измъкне от пътя на огромния камион. Сви глава в опит да я предпази и остави волвото да мине над него. Горещината от двигателя го лъхна като отворена врата на пещ. Камионът внезапно спря и гумите изсвистяха по асфалта. Еди чу мотора отново. Очевидно се беше върнал между двете паркирани отпред коли.

Еди се измъкна изпод камиона. Открит двуетажен туристически автобус стоеше в отсрещното платно. Беше спрял, за да слязат няколко души. Еди беше близо до задницата му, но достатъчно далеч от шофьора, за да остане незабелязан. Той скочи рязко към автобуса, като се отритна от камиона и се вдигна на около тридесет сантиметра. Направи го още няколко пъти, пренебрегвайки стреснатите лица на пътниците в автобуса. Използва силата и ловкостта си, за да се изкачи на покрива на волвото. Метна се горе и щеше да спре да си поеме дъх, ако в същия миг на сантиметри от лицето му не се бе появила дупка от куршум.

Той вдигна очи нагоре. Ковач отново стоеше на балкона и се прицелваше внимателно. Тъй като надали щеше да привлече вниманието на пешеходците със заглушения си пистолет, можеше да си позволи достатъчно време да се прицели. Еди скочи на крака и се затича по покрива на камиона. Скочи към автобуса тъкмо когато той потегли. Прелетя над седалка с японски туристи и скочи на пътеката. Затича се към задницата на автобуса и видя, че дукатито го преследва. Беше се измъкнал от хотела, но определено още не бе избягал.

Мотоциклетистът, издокаран в черна кожа, се закова точно зад автобуса, без да прави опити да скрие факта, че го преследва. Еди не знаеше дали мъжът има радиостанция в шлема си. Ако той провеждаше подобна операция, щеше да се увери, че всички членове на екипа му са в постоянна връзка, а това означаваше, че типът на мотора скоро щеше да си има компания. А след като Ковач сигурно имаше подробен доклад за спасителния екип, отвлякъл Кайл Хенли, вероятно щеше да доведе огромен отряд, за да си върне момчето.

Автобусът навлезе в четирилентовия път и ускори, когато наближи Колизеума. Коли фучаха покрай него, свиреха клаксони и от време на време шофьорите жестикулираха неприлично. Дукатито не се отлепяше от него.

Еди разкърши пръсти, за да нормализира кръвообращението си, и се замисли как да се измъкне от кашата. Беше оставил мобифона си в апартамента. Налудничава идея се появи в главата му. Ако не чувстваше, че времето му изтича, нямаше да й обърне внимание, но започваше да се отчайва.

Витата стълба в задната част на автобуса заведе Еди до първия етаж. Облекчено видя, че туристите, тръгнали на обиколка из забележителностите, не бяха много. На горния етаж седяха само петнадесет души, а долу — още по-малко. Никой не му обърна внимание, когато тръгна по пътеката. На предната седалка седеше преводачка, която си пилеше ноктите в почивките между кратките експозета от туристическия сценарий. Като го видя да приближава, тя остави пилата и се усмихна широко. Съдейки по азиатските му черти, очевидно го бе помислила за част от групата и го попита нещо на японски.

Той не й обърна внимание. Шофьорът носеше бяла риза, черна вратовръзка и шапка по-подходяща за пилот. Еди изпита благодарност към него, задето беше слаб и дребен. Със светкавично движение сграбчи дясната му ръка и го издърпа от седалката. Наведе се надолу, когато мъжът прелетя над рамото му, после се изправи бързо. Шофьорът се удари във вратата на автобуса и падна на пода в безсъзнание.

Еди седна на мястото му и натисна газта. Екскурзоводката се разпищя, а пътниците отзад замръзнаха ужасени. Вторачен в огледалото за обратно виждане, Еди натисна спирачката.

Незабавно засвириха клаксони, а дукатито изскочи отзад и едва се размина с колата, която се удари в двуетажния автобус. Преводачката изскимтя пронизително. Моторът зае средното платно, възползвайки се от пролуката в движението. Еди го остави да стигне до половината дължина на автобуса, после натисна газта отново и отби наляво. Дукатито нямаше път за бягство. Ако си беше останало зад автобуса, можеше да се скрие отново зад него, но сега грешката бе непоправима. Предната гума се вдигна от асфалта, мощният двигател изпищя, а мотористът се наведе, за да увеличи скоростта.

Нямаше шанс. Автобусът го фрасна силно. Дукатито излетя и се удари в кола в лявото платно. Мотористът изхвърча и се приземи върху предното стъкло на следващата кола. Разби с глава прозореца й и Еди можеше само да се надява, че каската му е спасила живота. Катастрофата предизвика верижна реакция, която бързо погълна и четирите платна.

Еди спря автобуса и отвори вратата, блокирана от припадналия шофьор. Когато приливът на адреналин от последните няколко минути започна да намалява, той се сети как председателят винаги се шегуваше в подобни моменти. Но това не беше в стила на Еди.

— Съжалявам — извини се той на екскурзоводката и изскочи навън.

Погледна назад към катастрофата. Пътят беше блокиран от повредени коли. Шофьорите бяха излезли от тях, крещяха и жестикулираха както само италианците могат. Той тъкмо се канеше да завие в странична уличка, когато една кола се понесе напред като атакуващ танк. Двама мъже се метнаха настрани в мига, когато колите им бяха размазани в други две. Напредващата енергично кола почти не намали. Шофьорът й и пътникът до него не се виждаха зад надутите въздушни възглавници, но Еди знаеше, че се бяха устремили към него. Той скочи обратно в автобуса и леко удари шофьора зад ухото, за да го задържи в безсъзнание. Красивата екскурзоводка изпищя и забъбри толкова бързо на италиански, че думите й се сляха в един безкраен звук. Еди подкара рязко автобуса и няколкото пътници, които се бяха надигнали от седалките си, паднаха обратно. Той завъртя волана с една ръка, грабна микрофона с другата и извика:

— Всички горе! Веднага!

Ужасените туристи се втурнаха нагоре по стълбата. Еди прикова очи в огледалото за обратно виждане. Фиатът, който го преследваше, успя да се измъкне от скупчените коли и изрева покрай автобуса. Вътре имаше трима души. Ръцете на пътника отпред бяха отпуснати надолу, но Еди забеляза оръжието в ръцете на онзи отзад.

Мъжът отвори прозореца си, нагласи пушката и обсипа автобуса с куршуми. Стъклата експлодираха, а пълнежът на седалките се разлетя из въздуха като конфети. Еди зави към колата и я отблъсна назад, а туристите крещяха ужасено.

Еди зави рязко, за да избегне задръстването, и автобусът едва не се преобърна. След като минаха покрай Колизеума и се отправиха на североизток, пътят се изчисти и изправи. От двете му страни модерното се сливаше с древното. Фучаха покрай офис сгради, църкви и руини. Фиатът се опита да задмине автобуса, но Еди зави и чу скърцане на метал.

Шофирайки с над осемдесет километра в час, Еди си помисли, че бе повредил фиата повече, отколкото си мислеше, тъй като колата не се опита да го задмине отново. В същия миг чу тракането на автоматична пушка. Въпреки размера на автобуса усети силата на ударите в шасито. Бандитите стреляха по двигателя отзад с надеждата да го повредят и да гръмнат Еди на спокойствие.

Отпред изникна нещо, което приличаше на гигантска сватбена торта. Сградата беше огромна, построена изцяло от мрамор. Еди смътно си припомни, че това бе паметникът на Виктор Емануил II, краля, обединил всички италиански провинции в модерна държава. Помпозната архитектура бе подчертана от страхотния размер на постройката, а в колоните и стъпалата й имаше нещо, което я уподобяваше на великанско чене.

Пътят завиваше наляво, където се издигаше голяма бронзова статуя на Виктор Емануил на кон. Слънцето клонеше на залез, но туристите все още седяха на мраморните стъпала и се наслаждаваха на студените напитки, продавани от улични търговци.