Задържа вратата леко открехната и се притисна към нея, когато стъпките се приближиха. След като го подминаха, Макс погледна през рамо към тъмната стая. На мъждивата светлина от малка крушка видя шест легла, подредени в редици. На тях спяха шест души. Един от тях сигурно имаше неспокоен сън, защото внезапно изсумтя, надигна се и се вторачи късогледо в мрака.

— Стив? — извика той тихо.

— Да — бързо отговори Макс. — Заспивай.

Младият мъж се отпусна обратно на леглото и обърна гръб на Макс. Задиша равномерно след секунда.

Хенли не можеше да каже същото за собственото си дишане. Имаше чувството, че сърцето му щеше да изскочи от гръдния кош всеки момент. Изчака още няколко секунди, после се измъкна от спалното помещение.

Обикаля сградата почти час, преди да намери стълбище, което водеше нагоре, потвърждавайки подозренията му, че бе в някаква подземна база. Прецени, че сградата бе поне десет хиляди квадратни метра. Що се отнася до предназначението й, можеше само да гадае.

Той изкачи още два етажа и стигна до поредната врата. Залепи ухо до метала и зачака. Чу някакви звуци, но не можа да ги идентифицира. Открехна вратата леко и надникна през процепа. Видя част от нещо, което приличаше на гараж. Металният покрив се издигаше на около седем метра височина. Рампа водеше към две гаражни врати с промишлени размери. Вградени в скалата до тях имаше врати от закалена стомана, които изглеждаха непревземаеми с нещо по-малко от ядрена бомба. Макс чу звук от радио. Песента му звучеше като побеснели котки, които се биеха в чувал. Приличаше на онези, които слушаше Марк Мърфи.

Не видя никого, затова бързо влезе и се скри под работна маса, отрупана с мърляви инструменти. Тъкмо когато вратата се затвори, той осъзна ужасено, че електронната ключалка се активираше с код, както и с отпечатък от ръка. Нямаше начин да се върне в килията си и се надяваше, че ще успее да се измъкне от други мъчения.

Гаражът бе слабо осветен, но в далечната му част, където двама монтьори се трудеха върху пикап, светеше лампа. Очевидно мъжете подменяха радиатора и заваряваха нещо в предната част на пикапа. Видя синия блясък на ацетиленова горелка и усети миризмата на горещ метал. В гаража бяха паркирани и други коли. Макс видя два големи камиона и няколко джипа като онзи, с който Хуан бе избягал от имението на „Отговорните“ в Гърция.

Хенли знаеше, че времето му изтича. Искаше му се Кабрило да бе с него сега. Хуан притежаваше невероятната способност да изготви и изпълни план и в най-тежките положения. Макс, от друга страна, бе бавен и методичен и атакуваше проблемите с груба сила и решителност.

Скоро Ковач щеше да се върне в килията и Хенли трябваше да избяга колкото се може по-далеч от това място. Придвижвайки се предпазливо, той осъзна, че гаражните врати бяха единственият изход. Сигурен беше, че радиото нямаше да заглуши отварянето им. Но нямаше друг избор. Груба сила, помисли си той.

Гаечният ключ, който грабна, бе дълъг поне четиридесет сантиметра и тежеше пет килограма. Размаха го в ръка и си припомни първото си сбиване. Беше тийнейджър. Откачен наркоман, въоръжен с нож, се опита да обере бензиностанцията на чичо му. Макс изби осем от зъбите на крадеца с гаечен ключ като този, който държеше сега.

Той пристъпи напред внимателно, като се криеше, където можеше. Напредваше бавно, тъй като периферното зрение е пригодено към улавянето на движения. Звуците му бяха заглушени от радиото.

Един от монтьорите бе скрил лицето си зад маска за заваряване, затова Макс се съсредоточи върху втория, висок, слаб мъж на около тридесет години, с гъста брада и мазна коса, вързана на опашка. Той беше наведен над двигателя, заровил ръце в купчини маркучи. Не усети присъствието на Макс зад гърба си. Хенли го халоса с отлично премерен удар.

Монтьорът падна като посечен. Цицината на главата му щеше да мине след няколко седмици.

Макс се завъртя. Заварчикът беше доловил движението и тъкмо се изправяше и се канеше да свали маската си, когато Хенли пристъпи напред и завъртя гаечния ключ. Инструментът се удари в пластмасовия щит. Ударът метна мъжа в близката кутия за инструменти. Горелката падна в краката на Макс и синият пламък го накара да отскочи назад.

Трети монтьор, който бе стоял в задната част на пикапа, внезапно се появи отпред, привлечен от суматохата. Вторачи се в припадналия заварчик, после се завъртя към Макс.

Хенли го загледа внимателно. Видя как объркването му се замени с гняв, но преди мъжът да реагира, Макс вдигна горелката и я метна по него. Монтьорът инстинктивно протегна ръце към нея и я хвана.

На три хиляди градуса пламъкът се нуждаеше само от кратък контакт, за да овъгли плътта. Монтьорът хвана горелката, както бе насочена право към гърдите му. В гащеризона му се отвори димяща дупка, а кожата и мускулите изцвъртяха и разкриха ребрата му, които почерняха още преди зловещият шок да го накара да пусне горелката.

Изражението му не се промени в секундите, преди да осъзнае, че сърцето му бе спряло да бие. Той се отпусна бавно на бетонния под. Макс усети, че му се доповръща от миризмата. Не бе искал да убива монтьора, но нямаше избор. Трябваше да спаси сина си, а този човек, за съжаление, стоеше на пътя му.

Един от работниците бе горе-долу с неговите размери, затова той съблече гащеризона му и го нахлузи върху дрехите си. Взе кубинките на третия монтьор, защото останалите бяха безнадеждно малки. Направи го, без да вдига поглед от краката му.

Въоръжен с ножица за метал, пристъпи към двата камиона, отвори капаците им и преряза жиците вътре. Насочи се към моторите и видя машина за кафе на една от работните маси. Грабна пакета със захар и вместо да си губи времето с електрониката на кавазакитата, изсипа захарта в резервоарите им. Моторите нямаше да изминат повече от половин километър, а почистването на резервоарите и цилиндрите им щеше да отнеме часове.

Минута по-късно той яхна единствения изправен мотор и натисна бутона, който отваряше вратата на гаража. Беше нощ. Вятър и дъжд нахлуха през отвора. Макс не можеше и да мечтае за по-добри условия. Нямаше смисъл да затваря вратата. Ковач щеше да види, че е избягал и да разбере как го е направил. Присви очи срещу дъжда и изфуча в тъмнината.

Ковач бе дал точни заповеди на петимата мъже, оставени да наблюдават бившата лаборатория на „Отговорните“ във Филипините. Не трябваше да закачат хора, оглеждащи сградата, освен ако не станеше ясно, че ще проникнат в подземната й част. През седмиците, в които наблюдаваха мястото, само двама филипинци на вехт мотоциклет проявиха интерес към него. Останаха там едва няколко минути, като оглеждаха постройката, за да видят дали можеха да отмъкнат нещо от нея. Когато осъзнаха, че всичко бе взето, се метнаха на мотора и изчезнаха.

Начинът, по който двамата мъже днес се приближиха към сградата, накара пазачите да застанат нащрек, а когато взривът отекна в полето, знаеха, че предпазливостта им е била възнаградена.

Хуан се срина сред разбития от Линк цимент и се приземи солидно на краката си на площадка на стълбище. Нищо не се виждаше в гъстия прах и Кабрило се втурна сляпо надолу по стълбите с надеждата, че Линк не е пътя му. Парче цимент с размера на главата му го удари по рамото и той изгуби равновесие. Търколи се по няколкото последни стъпала и се просна замаян на площадката. Силна ръка сграбчи ризата му и го вкара в малко антре, за да го предпази от лавината падащи камъни.

— Благодаря — каза Хуан, когато Линк му помогна да се изправи.

Лицата и дрехите на двамата мъже бяха посивели от праха. Дървеното скеле, което поддържаше бетонната плоча, се предаде напълно и тонове цимент и разбито дърво паднаха на стълбището и запълниха входа към антрето с боклуци. Тъмнината беше непрогледна.

Линк извади фенерче от раницата си. Лъчът беше ярък, но разкри само облаци прах.

— Напомня ли ти за нещо? — ухили се Линк мрачно.

— Също като в Цюрих, откъдето измъкнахме онзи банкер преди известно време — отговори Хуан и се закашля.