— Какво мислиш за комитета по посрещането?

— Чувствам се като идиот, задето си мислех, че ще е толкова лесно.

— Амин, братко.

Линк насочи лъча към запушената врата. Някои от циментовите блокове сигурно тежаха по половин тон или повече.

— Ще са ни нужни няколко часа, за да изкопаем проход.

— Веднага щом отворим и малка дупка, ще ни застрелят — отвърна Хуан, като пъхна пистолета в колана на панталона си. — Имат повече муниции от нас, а вероятно са и доста повече на брой. Не ми се иска да попаднем в засада.

— Да ги изчакаме да си тръгнат?

— Няма да стане. Имаме няколко протеинови закуски и манерка с вода. А те могат да висят тук безкрайно.

Хуан затърси сателитния си телефон.

— Тогава да извикаме на помощ кавалерията. Еди може да изпрати отряд тук за по-малко от четиридесет и осем часа.

— Нямам сигнал — каза Кабрило и изключи телефона, за да запази батерията.

— Добре, отхвърли всичките ми предложения. Каква идея имаш?

Хуан взе фенера от ръката му и го насочи към ниския тунел, прокопан в земята преди десетилетия.

— Да видим накъде води.

— Какво ще стане, ако дойдат след нас?

— Да се надяваме, че ще можем да им устроим засада.

— Защо тогава не ги изчакаме тук?

— Ако аз ръководех екипа им, щях да метна няколко гранати тук, преди да изпратя хората си. Ще ни направят на кайма, без да изстрелят и един куршум. Ако се измъкнем от гранатите, в тунела пък ще сме прекалено изложени на огън. Трябва да намерим по-добра защитна позиция. Хубавото е, че ако си направят труда да се втурнат след нас, това означава, че от проклетото място има и друг изход.

Линк обмисли възможностите им и с широк размах на ръката си посочи, че трябва да тръгнат в подземния тунел. Едната стена на тунела беше от дълга каменна плоча, а другата носеше следи от работа с инструменти. Двамата мъже можеха да вървят един до друг, а таванът бе висок поне три метра.

— Това е естествена пукнатина, която японците са разширили по време на окупацията — отбеляза Кабрило, докато оглеждаше камъка.

— Най-вероятно се е получила при земетресение — добави Линк. — Построили са фабриката там, където дупката е стигнала до повърхността.

Хуан посочи тъмните петна по каменния под. Очевидно бяха останали от големи количества кръв.

— Разстрел — каза той.

— И жертвата не е била само една.

Кабрило отмести лъча от противната гледка. Устата му беше свита в тънка мрачна линия.

Температурата спадна, а влажността се увеличи, когато слязоха по-дълбоко в земята. Хуан потръпна, но не толкова от спадналата температура, колкото от мисълта за ужасите, които бяха ставали тук. Тунелът не беше прав. Приличаше на тирбушон и завиваше под ъгъл надолу. След двадесет и пет минути и, повече от три километра подът на пещерата се изравни и откриха първата стая. Входът беше отчасти блокиран от свлачище, а таванът на тунела представляваше напукана каменна мрежа, готова да се срине всеки момент. Стаята беше кръгла с висок пет метра таван. В нея нямаше нищо освен болтове по стените, на които навремето са били окачени жици за електричеството.

— Администрацията? — зачуди се Линк.

— Има логика. Това помещение е най-близо до повърхността.

Видяха още две малки странични пещери. После откриха четвъртата, в която японците бяха оставили различни неща. В помещението имаше дузина железни легла, хванати с болтове за пода, и няколко метални шкафа до едната стена. Хуан отвори чекмеджетата, а Линк огледа леглата.

— Човек би си помислил, че не биха си правили труда да осигуряват легла на затворниците си — каза той.

— В чекмеджетата няма нищо — вдигна очи към него Хуан. — Имали са нужда от леглата, тъй като е трябвало да завържат за тях жертвите си. Някой ги е инжектирал с тиф, холера или им е пускал отровен газ.

Франклин дръпна ръце от металното легло, сякаш го бе опарило.

Намериха още четири подобни стаи, някои — достатъчно големи за четиридесет легла. Откриха и малка, висока до кръста пещера в главния тунел. Хуан пъхна главата и раменете си в нея и видя, че пещерата се спускаше стръмно надолу. В края на лъча от фенера видя пода на пещерата, който бе засипан с всякакви видове боклуци. Сред тях имаше и човешки кости. Скелетите се бяха разпаднали през годините и не можеше да се определи колко точно бяха. Петстотин можеше да е отправна точка.

— Това място е като кланица — каза той, като се измъкна от отвора. — Фабрика за смърт.

— И са го използвали в продължение на осемнадесет месеца.

— Мисля, че горната част е била използвана основно за да поддържат тайните лаборатории тук долу, където са експериментирали гадостите си. Пещерната система им е служела удобно, тъй като са можели да я изолират бързо, ако вирусите са започнели да се разпространяват.

— Безмилостно и ефикасно — отбеляза Линк мрачно. — Нацистите са можели да научат някои неща от японците.

— Сигурен съм, че са научили — кимна Хуан, все още разстроен от видяното. — Поделение 731 е създадено още през 1931 година, две години преди Хитлер да дойде на власт. Точно преди края на войната информацията и технологията започнали да пристигат от Германия. Немците снабдявали японската империя с реактивни двигатели за самолетите камикадзе, както и с ядрени материали. Следващата забележка на Линк замря на устните му.

Заглушена от разстоянието и околните камъни, експлозията не можеше да бъде чута. Но и двамата мъже усетиха силно въздушно напрежение върху телата си. „Отговорните“ бяха взривили купчината боклуци и сега навлизаха в тунела.

— Вероятно познават добре тунелите и ще се появят скоро — мрачно отбеляза Кабрило. — Разполагаме с около половин час, за да намерим изход или място, където можем да се защитим с два пистолета и единадесет куршума.

Следващото медицинско помещение не бе голо като останалите. На леглата имаше тънки матраци, а шкафовете бяха пълни с буркани с химикали. Етикетите бяха на немски. Хуан ги посочи на Линк като доказателство за предишните си думи.

Линк огледа етикетите, после зачете на английски.

— Хлор. Дестилиран спирт. Кислородна вода. Серен двуокис. Хидрохлорна киселина.

Кабрило бе забравил, че Линк знаеше добре немски.

— Имам идея — каза той. — Намери ми малко сода бикарбонат.

— Не мисля, че сега е време да се тревожиш за киселините си — ухили се Линк, като заоглежда бурканите и шишетата.

— Гимназиална химия. Не помня много за безопасните неща, но даскалът ми умираше от кеф да ни показва как да правим химически оръжия.

— Страхотно.

— Беше застаряващо хипи, което вярваше, че трябва да можем да се защитим, когато правителството дойде да конфискува всички частни имоти — обясни Хуан.

Линк го изгледа озадачено и му подаде стъкления буркан.

— Какво да кажа? — сви рамене Хуан. — Израснах в Калифорния.

Кабрило помоли Линк да му намери още един буркан с химикали.

— Какво ще правиш с тия неща? — попита Линк, като му подаде буркан с кехлибарена течност.

— Химическа война.

Определиха място за засадата в едно от по-малките медицински помещения. Линк скупчи няколко одеяла и матраци и им придаде форма на двама мъже, сгушени под най-далечното легло. Хуан изработи бомба, използвайки изолирбанд от раницата на Линк, химикалите и манерката си. На слабата светлина от фенер манекените бяха повече от достатъчни да подмамят „Отговорните“. Той сложи мобифона на Линк между двете неподвижни фигури и го включи на радиостанция.

После двамата влязоха в отсрещната стая и зачакаха.

Ако Хуан страдаше от морални задръжки относно това, което се канеха да извършат, трябваше само да си помисли за жертвите на борда на „Златна зора“, за да затвърди решителността си. Минутите се движеха бавно, но двамата с Линк бяха лежали в безброй засади и останаха напълно неподвижни и с отворени очи, макар да не виждаха нищо в тъмния тунел. Бяха се облегнали на каменната стена, навели глави и наострили уши, за да доловят и най-тихия звук.