— В статията не пише дали обясняваме как животът ни се влияе от външна намеса и как можем да се борим с нея.

Том поклати глава.

— Фактът, че в успоредна на нашата галактика съществува друга цивилизация, е нещо, с което те още не могат да се справят. Философията си ще разясняваме по-късно. Засега сме доволни, че поне намалихме броя на ражданията.

Режисьорът прие логиката му и махна на двойката с чашата си. После изчезна в тълпата и даде възможност на останалите да поздравят семейство Северънс.

— Той е добър човек — прошепна Хайди на мъжа си.

— Последният му филм докара над двеста милиона, но даренията му през изминалата година спаднаха с пет процента.

— Ще поговоря с Тамара.

Тамара беше новата съпруга трофей на режисьора и едно от протежетата на Хайди.

Том не я чу, а бръкна в джоба на сакото си, за да извади вибриращия мобифон. Отвори го, каза името си и слуша в продължение на минута, без лицето му да промени изражението си.

— Благодаря — каза той и затвори.

Погледна Хайди, чиито блестящи очи и широка усмивка искряха повече от единадесеткаратовия диамант на шията й.

— Беше Ковач — тихо каза Том, за да не го чуе друг. — Товарен кораб тъкмо съобщил, че открил зловеща развалина в Индийския океан.

— О, Господи!

— Била идентифицирана като „Златна зора“. Хайди вдигна ръка към врата си, а лицето й се изчерви.

— Нямало оцелели.

Усмивката й се разшири и тя възкликна доволно:

— Това е чудесно. Просто чудесно.

Том изглеждаше като човек свалил огромно бреме от раменете си.

— Няколко седмици, скъпа, и всичко, за което ние и баща ти работихме, ще се осъществи. Светът ще се роди отново и този път няма да прецакаме работата.

— Да, ще се роди отново с нашия образ — добави тя, като го хвана за ръката.

Въобще не се замисли за нещастните седемстотин осемдесет и трима мъже, жени и деца, които бяха загинали на пътническия кораб. При това много от тях бяха членове на организацията й. Но знаеше, че броят смъртни случаи тепърва щеше да се увеличава.

По-малко от дванадесет часа след като съобщиха за потъването на „Златна зора“, без да признаят нищо за набега си на борда, Кабрило и екипът му още не бяха оформили плана си за действие, но знаеха накъде да се насочат. Твърдо бяха решени да стигнат до дъното на тази загадка.

Корпорацията беше печелившо предприятие, но се ръководеше от моралния импулс на Хуан Кабрило. Не приемаха определени задачи, независимо колко пари им предлагаха. А и се възползваха от възможностите да постъпят правилно, отново независимо от печалбата. Както бе правил и в миналото, когато нямаше шанс да им платят, Хуан предложи на хората от екипажа да напуснат „Орегон“ до приключването на сегашната мисия. Никога не отказваше да рискува живота си за добра кауза, но не настояваше и хората му да постъпват по същия начин. Но, както и предишните пъти, никой от хората му не прие предложението. Биха последвали Кабрило и в ада. А гордостта на Хуан с техническите възможности на „Орегон“ бледнееше в сравнение с чувствата му към екипажа. Може и да бяха наемници, но в същото време бяха най-прекрасните хора, с които някога бе работил. Да, всички бяха натрупали огромни състояния през изминалите години, но истината бе, че рискуваха живота си по същите причини както когато бяха работили за правителството. Правеха го, защото светът ставаше все по-опасен с всеки изминал ден. И ако никой друг не искаше да се заеме с оправянето му, те бяха насреща.

Корабът се носеше на север през Бал ел мандеб или Портата на сълзите, която разделяше Йемен от Джибути. Намираха се в Червено море и Кабрило вече бе потърсил връзките си в морска служба „Атлас“, египетската компания, която контролираше Суецкия канал, за да се увери, че „Орегон“ ще бъде част от конвоя на следващата сутрин.

Щяха да са им нужни единадесет часа да изминат стоте мили от Суец до Порт Саид, но крайното им местоназначение бе само на един ден път.

Поради многобройните кораби, влизащи и излизащи от Суецкия канал, маршрутите в Червено море бяха доста претоварени. За да не предизвикват подозренията на минаващите кораби, Хуан сложи пост на мостика, макар че „Орегон“ бе управляван от оперативния център под палубата.

В момента Хуан стоеше на мостика и наглеждаше подготовката за минаването през канала на следващата сутрин. В небето над Африка бушуваха пясъчни бури. Слънцето залязваше през оцветените в охра облаци, които хвърляха призрачни сенки по мостика. Температурата си оставаше почти тридесет градуса и надали щеше да намалее, когато слънцето най-после се спуснеше зад хоризонта.

— Каква гледка — отбеляза доктор Хъксли, когато излезе от тайната врата в задната част на пилотската кабина.

Докато оглеждаше бушуващата буря, слънцето оцвети лицето й в бронзово червено. Меката светлина й помогна да скрие невероятното си изтощение.

— Как е пациентката ни? — попита Кабрило, като разтвори огромна карта на очуканата маса.

— Ще се оправи напълно — отговори Джулия. — Ако е все така добре до утре сутрин, ще я извадя от изолационното. А ти как си?

— При мен нямаше нищо, което да не може да бъде излекувано с горещ душ и малко почивка — отговори Хуан, като закачи картата с нарочно леко счупени скоби, за да придадат на „Орегон“ колкото се може по-мизерен вид.

Когато ставаше дума за камуфлажа на кораба, никоя подробност не бе прекалено незначителна за критичния поглед на Кабрило.

— Научи ли нещо ново за преживяването й? — попита той.

— В момента Линда изготвя доклад за всичко, което знаем. Не само от моите бележки, но и от онова, което Марк и Ерик успяха да сглобят. Преди малко ми каза, че ще е готова след около половин час.

Хуан погледна разсеяно часовника си.

— Не очаквах нищо определено през следващите няколко часа.

— Мърф и Стоун са по-мотивирани от обикновено.

— Чакай да отгатна. Искат да впечатлят госпожица Дал с детективските си умения?

Джулия кимна.

— Вече започнах да ги наричам „Момчетата Хардли6“.

Хуан разбра шегата и се ухили.

— Да, има логика.

— Реших, че ще ти хареса — усмихна се Джулия.

Древният интерком, монтиран на преградата, изхърка като папагал, болен от астма.

— Шефе, готова съм.

Хуан натисна бутона с опакото на ръката си.

— Давай, Линда.

— В залата за съвещания съм. Ерик и Мърф вече са тук. Чакаме теб, Макс и Джулия.

— Хъкс е при мен — отвърна Кабрило. — Последния път, когато видях Макс, стоеше в каютата си и се караше с бившата си жена.

— Ще изпратя Ерик да го доведе.

— Ще дойдем след минута — каза Хуан и се обърна към Джулия. — Тръгвай. Идвам след секунда.

Тя пъхна малките си ръце в джоба на престилката и влезе в асансьора, който щеше да я отведе в оперативния център и оттам в залата за съвещания.

Кабрило застана в края на мостика и вятърът надипли тънката му памучна риза. Когато си пое дълбоко дъх, усети вкуса на далечната пустиня в задната част на гърлото си. Макар морето да го привличаше още от дете, пустинята също го вълнуваше силно. Също като океана тя бе едновременно негостоприемна и равнодушна, а от незапомнени времена хората изследваха и двете места в търсене на печалба.

Ако беше роден в друго време и място, вероятно щеше да води кервани от камили из Сахара или през Руб ал Хали в Саудитска Арабия. Чувстваше се неудържимо привлечен от загадката, която се криеше отвъд следващата вълна или дюна.

Още не знаеше накъде ще ги отведе проучването на гибелта на „Златна зора“, но убийството на стотици хора бе злодеяние, което не можеше да остане ненаказано. Екипажът му се бе трудил усърдно да събере всички възможни данни и след няколко минути щяха да изготвят плана. След като очертаеха стратегията си, щяха да я изпълнят с войнишка прецизност. В това ги биваше най-много. Застанал до парапета и положил ръка на нагорещеното желязо, Хуан си позволи няколко секунди невъздържани емоции. По време на събранието щеше да се възползва продуктивно от чувствата си, но сега остави гнева и яростта срещу безсмислената смърт да бушуват из душата му.