— Разбира се.

— Тогава престани да се тревожиш. В къщата няма нищо, което би могло да ги доведе тук. Могат да надушат нещо на Филипините, но ще обясним, че сме имали там клиника за семейно планиране. Затворили сме я, защото не е привличала никакви посетители. На Филипините има силно католическо влияние, така че няма да прозвучи странно.

— Но помисли в какъв момент ни атакуват. Непосредствено преди пускането на вируса.

— Просто съвпадение.

— Мислех, че не вярваш в съвпадения.

— Не вярвам, но в този случай съм сигурен. ФБР не знае нищо, Том. Повярвай ми.

Изражението на Том Северънс не се промени, затова Купър продължи:

— Слушай сега. Ето как ще постъпим. Ще дадеш изявление за пресата, в което ще настояваш да свалят тези абсурдни обвинения и ще определиш действията на ФБР като нарушение на личните ти и граждански права. Това е неоправдан тормоз и вече се готвиш да заведеш дело срещу Министерството на правосъдието. Знаеш за какво говоря. Хеликоптерът за персонала е още на острова. Аз ще отида в Измир, където ни чака самолетът. Кажи на Хайди да изчезва от Калифорния. Ще се видя с нея и сестра й във Финикс и ще ги доведа тук. Не сме планирали да се нанесем в бункера, докато вирусът не започне да се проявява, но няколко месеца повече няма да ни уморят. А след като всичко приключи, гарантирам ти, че последното нещо, с което правителството ще се занимава, са обвиненията срещу теб.

— А какво ще правим относно пускането на вируса?

— Това е задача, която оставям на теб — отговори Купър, като прекоси стаята и сложи разкривената си длан на рамото на Северънс. — Всичко ще е наред, Том. Твоят Зелимир Ковач ще елиминира човека, убил Зак Реймънд на „Златно небе“, а след няколко часа всичките ни екипи ще заемат позиция, готови да задействат плана. Стигнахме далеч, Том. Това е нашият миг. Не позволявай нещо толкова абсурдно като перченето на ФБР да те тревожи. Ясно ли е? Дори да конфискуват къщата и всичко в нея, движението ни вече ще е постигнало най-великия си успех. Не могат да ни отнемат това и определено не могат да ни спрат.

Северънс погледна тъста си. Понякога му се струваше странно да вижда лицето на човек на средна възраст, а да знае, че говори със старец на осемдесет години. Лайдъл бе за него много повече от тъст. Бе негов учител, наставник и движеща сила на всичките му успехи. Купър се бе оттеглил на върха на кариерата си, за да защити създаденото. Беше се лишил от самоличността си, за да стигнат дотук.

Никога преди не се беше съмнявал в него и макар да го притесняваха черни мисли, реши да се довери на приятелството им повече, отколкото на инстинктите си. Северънс се надигна и потупа нежно ръката на Купър.

— Съжалявам. Поставих страховете си над целта ни. Какво значение има дали ще ме арестуват? Вирусът ще бъде пуснат и ще се разпространи по целия свят. Пренаселването ще приключи и както си казвал безброй пъти, човечеството ще навлезе в нова Златна епоха.

— След време ще гледат на нас като на герои. Ще ни издигнат паметници, задето сме имали смелостта да намерим най-хуманното разрешение на проблемите.

— Чудиш ли се понякога дали няма да ни намразят, че сме лишили толкова много хора от потомство?

— Да, някои хора ще ни мразят, но като цяло човечеството ще осъзнае, че тази драстична промяна е необходима. Вече започват да се усещат заради глобалното затопляне. Нещата не могат да продължават както досега. А дали имаме право да извършим всичко това? — попита Купър с блеснали очи. — Да, имаме, защото сме рационални, а не примитивно емоционални. Просто сме прави. Няма алтернатива. Чудя се дали Джонатан Суифт наистина е проявил сарказъм, когато през 1729 година е написал „Скромно предложение“. Видял, че Англия е претъпкана с бездомни гамени, които щели да съсипят страната, и предложил хората да изядат децата и така да решат проблема. Осемдесет години по-късно Томас Малтус публикувал прочутото си есе върху нарастването на населението. Той настоявал за „морални ограничения“, т.е. за доброволно въздържане от секс, за да се намали броят на децата. Разбира се, това никога не би свършило работа. Дори сега, след десетилетия достъпни мерки за предпазване от бременност, човечеството непрестанно нараства. Аз казах, че е нужна промяна, но никой не ме послуша. Затова да вървят по дяволите. След като не могат да овладеят инстинкта си да се размножават, аз ще се поддам на инстинкта си за самозащита и ще спася планетата, като премахна половината от следващото поколение. — Гласът на Купър се извиси развълнувано. — И трябва ли наистина да се тревожим дали огромната маса невежи ни мрази? Ако са толкова тъпи да не могат да разберат, че се самоунищожават, какво значение има за нас мнението им? Ние сме като овчарско куче, насочващо стадото. Мислиш ли, че кучето се притеснява какво мислят за него овцете? Не, Том, то знае как стоят нещата. Ние също.

Стомахът на Ерик Стоун бе прекалено свит от вълнение, за да го остави да се наслади на традиционната космонавтска закуска от пържоли с яйца. Не беше нервен заради предстоящия суборбитален полет. Всъщност очакваше преживяването с нетърпение. Но страхът от провал напрягаше тялото му и пресушаваше устата му. Знаеше, че това е най-важната мисия в кариерата му и независимо какво се случи в бъдеще, нищо нямаше да я засенчи. В момента съдбата на човечеството бе в неговите ръце. И сякаш това не бе достатъчно, не можеше да пропъди мисълта, че Макс Хенли все още е заклещен на остров Еос.

Също като на Марк Мърфи интелектът на Ерик Стоун му бе осигурил ранен успех, без да му остави време да порасне напълно. Марк криеше това, като се правеше на бунтовник, носеше дълга коса, слушаше агресивна музика и се преструваше, че се надсмива над авторитетите. Ерик не приличаше на него. Остана си срамежлив, изпитваше неудобство в обществото, затова винаги бе приемал, че има нужда от ръководство. В гимназията наставникът му беше учителят по физика, в Анаполис — един преподавател по английски. В армията не успя да намери човек, който да го вземе под крилото си, и бе готов да я напусне след задължителните пет години.

Без Ерик да знае, последният му командващ офицер бе потърсил стария си приятел Хенли и му бе обяснил, че Корпорацията би се сдобила с отличен служител в лицето на Стоун. Когато Макс му се обади, Ерик прие почти веднага. Видя в бившия военен същите неща, които бе харесвал у старите си наставници. Макс имаше спокойно, сериозно поведение и безкрайно търпение, знаеше как да подхранва талантите и бавно оформяше у Ерик човека, който самият Ерик винаги бе искал да стане.

Това бе другата причина, поради която младият мъж не можеше да хапне и бе спал само няколко часа предишната нощ. Днешният успех щеше да включи и убийството на Макс, когото бе чувствал повече като истински баща от онзи, който го бе отгледал.

— Добре ли си, синко? — попита Джак Тейгърт, докато обличаха пилотските си костюми в съблекалнята зад кабинета в хангара.

Кабината на космическия самолет беше херметизирана, затова се нуждаеха от специално облекло вместо обикновените смотани зелени гащеризони.

— Изглеждаш ми доста притеснен — добави Тейгърт.

— Мисля за прекалено много неща, полковник — отговори Ерик.

— Е, не искам да се тревожиш за полета — провлече пилотът. — Ще ни откарам дотам и обратно без проблеми.

— Честно казано, последното, за което се притеснявам, е полетът.

Един от механиците надникна в стаята.

— Господа, по-добре ще е да побързате. „Кенгу“ трябва да потегли след двадесет минути.

Тейгърт извади шлема си от шкафчето и отвърна:

— Добре, да действаме.

Зад мястото на пилота в малкия космически самолет „Ру“ имаше две удобни седалки. Ерик бе нагласил компютъра и предавателя си на едната от тях рано сутринта. Сега се настани на втората, а механиците го привързаха с предпазните колани. Над него имаше два прозореца, през които виждаше долната част на самолета-майка. От двете му страни също имаше прозорци. Тейгърт седеше пред него и говореше с Рик Бътърфилд.