Върна се на повърхността и стисна плика. Започна да си поема дълбоко въздух. Изпълваше дробовете си докрай, за да изхвърли колкото се може повече въглероден двуокис от тялото си. Когато започваше да се замайва, изскачаше от водата, за да си поеме още по-дълбоко дъх, после се гмурваше обратно. Последва лъча надолу и влезе в тунела. Броеше секундите наум, докато плуваше. Стигна до минута и забеляза, че слънчевата светлина определено бе по-ярка. Продължи напред. След минута и тридесет секунди насочи лъча към тавана. Три метра по-напред в камъните имаше празно пространство, дълбоко само около тридесет сантиметра и широко метър и петдесет.

В плика имаше достатъчно въздух, за да се задържи до тавана. Хуан зарови в него за детонатора и го активира. Завъртя се и заплува назад, като поддържаше същата равномерна скорост, с която бе навлязъл в тунела. Беше под водата в продължение на три минути, когато стигна до входа на тунела и се отправи към повърхността. Изскочи като делфин, като издиша въздуха от дробовете си шумно.

— Добре ли си? — извика Линк.

— Може да се наложи да откажа пурите, но съм добре.

— Идвам.

Хуан чу как приятелят му се гмурна. След миг беше до него, преметнал кубинките им през рамо и вързал дрехите им около кръста си.

— Опаковах мобифона ти с презервативи — каза Линк. — В джоба на панталона ти е.

— Благодаря. Съвсем забравих за него.

— Затова ще ми увеличиш заплатата, когато се върнем на борда на „Орегон“ — ухили се Линк, после заговори сериозно. — В случай че смахнатият ти опит не свърши работа и не се получи кислороден джоб, продължаваме ли напред?

Разстоянието беше прекалено голямо дори за най-добрите плувци. Хуан знаеше, че с отговора си произнасяше смъртната им присъда.

— Това е планът.

Детонаторът беше прекалено отдалечен и малък, за да усетят взрива във водата, затова Хуан изчака десет минути преди да попита Линк дали е готов.

Гмурнаха се заедно в тунела. По някаква необяснима причина той изглеждаше заплашителен. Хуан си помисли, че приличаше на гигантска уста, която искаше да го погълне. Лъчът отслабваше бързо, затова загаси фенера. След минута и половина го светна отново и започна да търси кислородния джоб. Таванът на тунела беше от гладки камъни. Дъното на мехура трябваше да проблясва в сребристо, но лъчът не разкри друго освен черни камъни. Хуан затърси по-бавно. Отпусна си една секунда, за да реши дали да забързат напред в отчаян, но безнадежден спринт към изхода, или да продължат да търсят мехура. Завъртя лъча наоколо и осъзна, че се бяха отклонили вдясно. Сви наляво, последван от Линк, но не видя мехура.

Чувството за провал го вбеси. Кислородният му генератор не бе проработил и двамата с Линк щяха да умрат. Той заплува бързо към далечния изход, когато усети ръката на Линк на крака си. Гигантът му сочеше вляво. Хуан насочи лъча натам и видя блясъка на мехура. Заплуваха към него и издишаха малко от въздуха си, за да не си ударят главите, когато изскочат на повърхността.

На никого не му пукаше, че кислородът бе още топъл от химическата реакция и имаше противна миризма. Хуан беше страшно доволен от себе си и се хилеше като идиот.

— Чудесна работа, председателю.

Имаше достатъчно кислород само за три минути почивка. Те напълниха дробовете си жадно, преди да потеглят за последната отсечка.

— Последният на изхода черпи бира, когато се приберем — каза Хуан, после си пое дъх и се гмурна в тунела.

След секунда усети Линк зад себе си. Плуваха около минута, но изходът не се приближаваше. Макар и отливът да работеше в тяхна полза, напредъкът им бе прекалено бавен. На двадесетгодишна възраст Хуан можеше да остане под вода почти четири минути, но вече не бе толкова млад, а и животът му през последните години не бе минал леко. Три минути и петнадесет секунди беше най-доброто, на което можеше да се надява. А знаеше, че едрото тяло на Линк изгаря кислорода още по-бързо.

Продължиха напред, като пореха кристалната вода енергично. На две минути и тридесет секунди входът на пещерата най-после заблестя по-ярко, но все още бе прекалено далеч. Хуан усети първото гъделичкане в гърлото си, което му подсказваше, че трябва да си поеме въздух. Петнадесет секунди по-късно дробовете му се свиха конвулсивно и малко въздух изскочи от устата му. Оставаха им двадесет метра. Той се насили и продължи напред.

Мислите му започнаха да се замъгляват, когато мозъкът му изгори и остатъка от кислорода. Отчайваше се и движенията му вече не бяха добре координирани. Стори му се, че бе забравил как да плува и контролира крайниците си. И преди бе стигал близо до давенето и познаваше симптомите. Но не можеше да направи нищо по въпроса. Широкият океан го подканяше, но просто не можеше да стигне до него.

Той спря да плува и усети как морската вода започна да пълни дробовете му.

В същия миг се понесе напред. Линк бе забелязал проблема и бе сграбчил гърба на тениската му. Бившият тюлен сигурно изпитваше не по-малка нужда от въздух, но краката му работеха като бутала, а всеки размах на дясната му ръка ги приближаваше все повече до целта. Хуан никога не бе виждал по-решителни действия. Линк просто не обръщаше внимание на факта, че се дави, и продължаваше напред.

Внезапно водата изсветля и изскочиха от пещерата. С последни сили Линк ги издигна на повърхността. Хуан изстена и се закашля. Хванаха се за камъните като жертви на корабокрушение. Морето нежно се плискаше около тях. Никой от двамата не можа да проговори в продължение на няколко минути.

Щяха да са им нужни час здраво катерене и още два и половина часа да заобиколят японската инсталация, за да стигнат до скрития джип. Кабрило забрави за мъчителното им бягство още когато стигнаха до върха на скалата. Мислите му бяха съсредоточени върху снимките, които бе направил с мобифона си. Не знаеше как и защо, но бе сигурен, че това беше доказателството, от което се нуждаеше, за да разреши случая.

Хали Касим намери Еди Сенг във фитнеса на „Орегон“. Еди носеше торбестия панталон от униформата за бойното изкуство Ги, но без горнище. Пот струеше по стегнатото му тяло, докато изпълняваше серия каратистки движения. Еди забеляза погледа на Хали и приключи упражнението си с ритник, който би откъснал главата на играч от НБА. Грабна бяла хавлия от коша и избърса врата и торса си.

— Прецаках нещата — каза Хали без предисловия. — След като Кевин говори с Дона Скай, се върнах на записа и програмирах нови параметри в компютъра. Гил Мартел не казва „Дона Скай“. Казва „Dawn12“ и „Sky13“. Проверих. „Златна зора“ има кораб близнак на име „Златно небе“.

Ерик и Мърфи се поровиха малко и откриха нещо. В момента „Отговорните“ провеждат една от морските си почивки на борда на „Златно небе“.

— Къде се намират сега? — попита Еди.

— В източната част на Средиземно море. Трябва да пуснат котва в Истанбул днес следобед, а после потеглят към Крит — отговори Хали, после бързо добави, за да изпревари въпроса на Еди. — Вече се опитах да се обадя на Хуан. Не отговаря.

Тъй като нямаха връзка с Хуан, а Макс все още бе в ръцете на Зелимир Ковач, сега Еди командваше кораба и решенията зависеха от него.

— Има ли някакви съобщения за заболявания на кораба?

— Нищо в новините и вътрешния дневник за комуникации на параходната линия — отвърна Хали и забеляза колебанието в тъмните очи на Еди. — Ако това ще ти помогне с нещо, Линда, Ерик и Марк си предложиха услугите и вече си събират багажа.

— Ако корабът бъде поразен от химическо или биологическо оръжие, те се излагат на риск не по-малко от всеки друг — отбеляза Еди.

— Това е прекалено добра възможност, за да я пропуснем. Ако успеем да се доберем до някои от хората им, информацията ще е безценна.

Балансирането между риск и победа бе най-трудното от всички военни решения, защото доста животи бяха заложени на карта.