— Дори да не ви бяха чули как се хвалите на Ковач на остров Еос, мисля, че накрая щях да се усетя. Вие бяхте единственият, който можеше да ни предаде в Рим. Смятахме, че „Отговорните“ са имплантирали чип в Кайл, но вече знаем истината. Той нямаше представа къде го водят и не е имал начин да предупреди Ковач.

След като истината излезе наяве, Купър седна по-изправено.

— Точно така — нагло потвърди той. — Аз се обадих и извиках Ковач в Рим, а после му съобщих хотела и номера на стаята. Вие ли стоите зад катастрофата на Еос?

Непознатият кимна.

— Да. Освен това открихме вируса на „Златно небе“ и още четиридесет и девет пътнически парахода. Контейнерите, които иззехме от пералните, се намират в специална лаборатория в Мериланд.

— Не разбирате ли, че светът е обречен? Можех да спася цялото човечество.

Мъжът се засмя.

— Знаете ли колко откачени са твърдели същото през последните сто-двеста години? Храната ни трябваше да свърши през осемдесетте години, а петролът — през деветдесетте. Населението трябваше да достигне десет милиарда до 2000 година. И всяко от тези пророчества се оказа грешно. По дяволите, някои хора дори искали да затворят американската служба за патенти през 1900 година, защото всичко, което можело да бъде изобретено, вече било изобретено. Ще споделя с вас една малка тайна: бъдещето е непредвидимо.

— Грешите. Знам какво предстои. Всеки с малко мозък в главата си може да го види. След петдесет години цивилизацията ще бъде пометена от гигантска вълна от насилие, когато държавите осъзнаят, че не могат да издържат народите си. Ще настъпи хаос в библейски мащаб.

— Странно е, че споменавате това — каза мъжът, като извади пистолет иззад гърба си. — Винаги съм одобрявал библейското правосъдие. Око за око и т.н.

— Не можеш да ме убиеш. Арестувай ме. Съди ме.

— И да ти предоставя сцена, откъдето да рецитираш смахнатите си идеи? Не мисля така.

— Моля те!

Оръжието изгърмя. Купър протегна ръка да докосне врата си, където усети, че нещо стърчи от тялото му, но болната му ръка не можа да го достигне.

Кабрило изчака няколко секунди приспивателното да се разлее по вените. Когато очите на възрастния мъж се затвориха и той се отпусна, Хуан вдигна радиостанцията си. След по-малко от минута голяма линейка паркира пред къщата, изскочиха двама санитари и извадиха носилка.

— Някакви проблеми? — попита Еди, като вкара носилката в кабинета с помощта на Франклин Линкълн.

— Не. Но след като си побъбрих с него, имам чувството, че се нуждая от душ. Виждал съм какви ли не откачалници, но този ги бие всичките.

Линк внимателно повдигна Купър от канапето и го положи на носилката. Веднага щом Кабрило намери паспорта му и еднопосочния билет до Рио де Жанейро, изскочиха от къщата. Една съседка бе изляза от дома си, за да провери какво става.

— Получи инфаркт — уведоми я Хуан, като задържа вратата на линейката отворена, за да помогне на колегите си да вкарат вътре носилката.

След четиридесет и пет минути линейката пристигна на летището, а десет часа по-късно самолетът на Корпорацията се приземи на „Гардермоен“ в Осло, Норвегия.

В чакалнята се видяха за малко с Джанике Дал, която бе позволила на Ерик Стоун да я изпрати до вкъщи. Тя предложи да го разведе из Осло, но той отказа, защото трябваше да се върне на кораба. Хуан го дръпна настрани и му обясни, че истинската цел на момичето не е да му показва забележителностите. Ерик тъпо попита какво тогава иска Джани. Председателят му обясни и това. Зачервен от срам и луд ентусиазъм, Ерик незабавно прие поканата.

Качиха се на друг самолет до Тромсо в далечния север, а после на хеликоптер, за да стигнат до целта си. Купър бе упоен през цялото време и наблюдаван зорко от Джулия Хъксли.

Ледникът искреше под яркото слънце на летния следобед. В долината температурата бе около тринадесет градуса, но на леда бе малко над нулата.

Джордж Адамс ги откара дотам с „МД–520“, заменил съсипания „Робинсън“. Новият хеликоптер беше по-голям от стария, което наложи някои модификации в хангара, но бе много по-мощен и бърз. „Орегон“ бе спуснал котва близо до брега и Адамс щеше да ги откара дотам, след като приключеха.

Когато кацнаха, Купър бе дошъл в съзнание, но разбра напълно къде се намира чак след петнадесет минути.

— Къде сме? Какво сте направили?

— Няма как да не познавате мястото, доктор Купър — невинно отговори Хуан. — Но пък може и да не се сещате. Все пак изминали са повече от шестдесет години, откак те били тук за последен път.

Купър се вторачи в него стреснато и Кабрило продължи:

— През цялото време се чудех как вирус, открит от нацистите и предаден на японските им съюзници, се е озовал в ръцете ви. Нямаше досие как е открит, нито как е изпратен във Филипините. Абсолютно нищо не сочеше какво е станало тук. Имаше само едно логично обяснение. Вие сте го намерили. За нацистката окупация на Норвегия има сериозна документация и екипът ми откри нещо доста интересно. Разузнавателен самолет „Кондор“ бил свален точно на този ледник на двадесет и девети април 1943 година. Всички членове на екипажа били убити. Оживял само един младеж на име Ернст Кеслер.

Купър потръпна при споменаването на това име.

— Най-забавното за мен беше, че немското име „Кеслер“ в превод на английски е „Купър“. Иронично, нали? А издателството, което създадохте, за да публикувате книгата си, се нарича „Граблива птица“. Дали е просто съвпадение, че кондорът е граблива птица? Не мисля така.

Кабрило отвори вратата на хеликоптера и избута Купър на леда. До момента Хуан бе запазил лек, почти любезен тон. Но гневът му внезапно избухна и той извика:

— Открихме още, че след самолетната катастрофа Ернст Кеслер постъпил в Гестапо и му осигурили медицинско обучение в едно чудесно място на име Аушвиц. Последното му назначение преди края на войната било в немското посолство в Токио. Предполагам, че това е била легендата ти, когато си започнал работа за поделение 731 във Филипините. Трябвало е да умреш още през онази нощ на 1943 година и да спестиш на света доста страдания, мръсник такъв. Имал съм работа с терористи от Ал Кайда, мъчители в съветските затвори и какви ли не други извратени боклуци, но ти си най-злото човешко същество, което някога съм срещал. Можеше да споделиш със света едно от най-великите открития в историята, но вместо това реши да убиваш. Е, Кеслер, пожъна това, което пося. Довечера, когато си представя как умираш от замръзване, ще се усмихна доволно.

Кабрило затвори вратата на хеликоптера.

— Да вървим.

— Какво ще стане сега? — попита Джулия, когато хеликоптерът се издигна от ледника и потегли към морето.

— Сега Купър ще умре.

— Имах предвид Ноевия ковчег.

— А, това ли. Вече се свързах с Кърт Остин от Националната морска агенция. Каза ми, че ще намерят начин да убедят норвежкото правителство да им разреши да извършат подробно проучване на ледника. Благодарение на медното дъно няма да имат проблеми да намерят древната развалина.

— Чудя се какво ще разкрият.

Хуан я изгледа замечтано.

— Кой знае, може би двойки от всички земни същества.

Макс Хенли седеше на пейка в сянката на обсерватория „Грифит“, която гледаше надолу към Ел Ей. Доловил човешко присъствие, той вдигна глава и видя сина си Кайл. Макс му махна безмълвно да седне до него. Усещаше гнева на момчето, сякаш то излъчваше горещи вълни.

Кайл седеше вторачен в далечината и Макс огледа профила му. Синът му приличаше повече на майка си, но Макс видя и някои от собствените си черти. Докато го наблюдаваше, едра сълза се търколи по бузата на Кайл. След миг младежът заплака горчиво, сякаш душата му се раздираше. Притисна се към баща си и Макс го взе в прегръдките си.

— Ужасно съжалявам, татко — изхлипа Кайл.

— Прощавам ти.

Защото бащите постъпваха точно така.

© 2008 Клайв Къслър