Кабрило чу звука от отваряне и затваряне на чекмеджета, докато Мартел търсеше нещо, после изпращя само статичен шум. Мартел беше включил електронно устройство за смущения, за да обезсили подслушвателите, които можеше да са оставени в кабинета му.

Хали спря записа.

— Мога да продължа обработката, но не мисля, че ще постигна повече.

— Каквото и да откриеш, ще си струва труда — отвърна Кабрило и разтърка изморените си очи.

— Трябва да поспиш малко — посъветва го Хали.

— Накара ли някой да провери този Зелимир Ковач?

— Потърсих в „Гугъл“, но там няма нищо. Когато Ерик се върне на дежурство, ще се опита да открие нещо за него.

— Къде е Ерик сега?

— Ухажва пациентката в клиниката. Носи й закуска и се възползва от факта, че Марк спи в каютата си.

Хуан беше забравил за Джанике Дал. Знаеше, че момичето няма семейство, но у дома сигурно имаше хора, които мислеха, че е загинала на „Златна зора“. За съжаление щеше да им се наложи да страдат още известно време. Кабрило не беше сигурен защо искаше да отложи съобщението за спасяването й, но шестото му чувство, което му бе служило отлично през годините, го караше да пази тайната. Хората, отговорни за нападението над пътническия кораб, вярваха, че са успели да убият всички. Имаше си предимство да знаеш нещо, което те не знаеха. А засега Джани бе в безопасност на борда на „Орегон“. Хуан се извърна настрани.

— Кормчия, в колко ще пристигнем в Ираклион?

— Около пет следобед.

Пътуваха към столицата на Крит, където Чък Гъндерсън ги чакаше в самолета, за да отведе Макс, Еди и Кайл в Рим. Дотогава Хуан имаше време да премисли дали да задържи младата жена на борда. Той отиде до работното си място и написа нареждане до Кевин Никсън във „Вълшебния магазин“ да приготви паспорт, просто за всеки случай. Освен това си напомни да се консултира с Джулия, преди да вземе окончателното си решение. Докато Джани бе на кораба, Джулия можеше да открие какво бе помогнало на младата жена да оцелее, ако Марк и Еди грешаха относно хранителното отравяне.

След десет минути Кабрило спеше толкова дълбоко, че за първи път от дълго време не скърцаше със зъби.

Зелимир Ковач обичаше да убива. Откри това, когато в родната му Югославия избухна гражданска война и той бе мобилизиран в армията. Преди да стане войник, Зелимир бе строителен работник и аматьор боксьор тежка категория. Но в армията намери истинското си призвание. В продължение на пет прекрасни години той и поделението му, хора със същите идеи, вилняха из страната и убиваха хървати, босненци и косовари.

През 1999 година, когато НАТО се намеси, Ковач, който бе роден с друго име, чу слухове за процесите срещу отговорните за престъпления срещу човечеството. Беше сигурен, че властите ще започнат да го издирват, затова избяга първо в България, а оттам — в Гърция.

Висок малко над два метра, с фигура на борец, той бързо си намери мястото в подземния свят в Атина. Коварството и жестокостта му бързо го издигнаха в света на организираната престъпност. Циментира репутацията си, като изби цяла банда албански търговци на дрога, които се опитваха да превземат търговията с хероин.

През първите години в Атина Ковач започна да чете книги на английски, за да научи езика. Самата литература беше без значение за него. Четеше биографии на хора, чиито имена никога не бе чувал, истории за места, които не го интересуваха, романи, чиито сюжети не го вълнуваха. Единственото важно бе, че книгите са на английски.

Веднъж в една антикварна книжарница се натъкна на овехтяла книга. Заглавието го заинтригува: „Размножаваме се до смърт“ от доктор Лайдъл Купър. Зелимир си помисли, че е нещо за секса, и я купи.

Между кориците се криеше рационалното обяснение на всичко, в което вярваше след войната. В света имаше прекалено много хора и ако не се направеше нещо по въпроса, планетата бе обречена. Разбира се, доктор Купър не споменаваше етнически групи, но Ковач изчете трактата от собствената си расистка перспектива и бе убеден, че Купър имаше предвид нисшите раси като онези, които Зелимир бе избивал дълго време.

Според Ковач това означаваше, че човечеството се нуждае от хищници, които да убиват слабите, така че само здравите и силните да оцеляват. Идеята на Купър съвсем не беше такава. Той не проповядваше насилие, но това нямаше значение за Ковач. Беше намерил кауза, в която наистина вярваше. Човечеството се нуждаеше от хищници и той искаше да бъде такъв.

Когато откри, че движението на „Отговорните“ е построило имение в околностите на Коринт, той осъзна, че срещата му с книгата на Купър бе знак от бога.

Томас Северънс се намираше в имението в деня, когато Ковач пристигна да предложи услугите си. Двамата мъже говориха с часове. Обсъдиха основните моменти в творбата на доктор Купър и идеологията на организацията, която се бе появила в резултат на нея. Северънс деликатно обясни на Ковач истинската философия на „Отговорните“, но нито веднъж не се опита да изглади грубите краища на сърбина.

— Ние самите не сме жестоки, Зелимир — каза Северънс. — Но има хора, които не ни разбират и не желаят посланието на великия ни основател да се разпространи. Все още никой не се е опитал да ни нападне, имам предвид физически, но знаем, че и този момент ще настъпи, тъй като хората не обичат да им се казва, че са част от проблема. Ще ни натиснат, а ние ще имаме нужда от теб да ни защитиш. Това ще бъде твоята задача.

И така Зелимир Ковач отново стана боец, само че този път пазеше „Отговорните“, а не наркобарони и диктатори.

Гил Мартел изглеждаше излъскан и мазен. Златистата му коса бе пригладена назад, а избелените корони на зъбите му блестяха. Успя да задържи усмивката на лицето си цяла секунда след влизането на Зелимир Ковач.

Запознанството с Томъс Северънс бе изключително изгодно за Гил. То му помогна да изчезне от Ел Ей, преди полицията да го пипне за кражби на коли. Мартел имаше огромна къща с изглед към морето само на няколко километра от имението и достатъчно жени — членки на „Отговорните“, които идваха тук на почивка — в леглото. Дори вярваше, че на планетата има прекалено много хора. Разбира се, не даваше ухо на дрънканиците за извънземни, но беше роден за далавери и можеше да се престори на искрен. Що се отнася до откачения план на Томас и Хайди Северънс, какво му пука за сбирщината богати тузари, които се развяват на пътнически кораб?

Фасадата му се пропукваше само в присъствието на Ковач. Едрият сърбин си беше направо психопат. Гил не знаеше нищо за миналото му, но можеше да предположи, че е участвал в етническото прочистване в Югославия, за което беше чел в края на деветдесетте години. Отвличането на Кайл Хенли бе катастрофа, но Мартел смяташе, че може да се справи с последиците. Нямаше нужда Ковач да му диша във врата и да докладва всяка подробност на Томас и Хайди. Да, наистина трябваше да предположи, че кабинетът му се подслушва, но пък не бе казал нищо важно, преди да включи заглушителя. Просто дребен пропуск, а Том веднага свирна на този зловещ копой.

Ковач вдигна пръст към устните си, преди Мартел да проговори. Приближи се до бюрото му, изключи заглушителя, после извади малък предмет от вътрешния джоб на черното си кожено яке. Провери систематично стаята, като очите му не се отделяха от екранчето. Прокара устройството по рафтовете, мебелите и мокета. Накрая доволен го прибра в джоба си.

— Значи няма никакви…

Мрачният поглед на Ковач накара Мартел да замълчи и да потъне дълбоко в стола си.

Сърбинът обърна настолната лампа и свали миниатюрния подслушвател. Не беше запознат с тази марка, но разбираше, че е модерен и качествен. А тъй като бръмбарчето бе толкова малко, значи някъде на около два-три километра от имението усилвател прехвърляше сигнала на кръжащ отгоре сателит. Търсенето му беше безплодна работа.