Следващата врата вече бе само на половин метър от палубата. Хуан се плъзна по корем. Шлемът му се удари в долната част на вратата. Загърчи се под нея, като се мъчеше да мине, без да повреди костюма. Усети тежестта на спускащата се врата и промуши гърдите и горната част на краката си отдолу. Опита се да се завърти встрани от нея, но тя неумолимо продължи спускането си. Кракът му се заклещи между вратата и прага. Вратата тежеше поне един тон, така че изкуственият крак на Кабрило забави спускането й само със секунда, но му осигури достатъчно време да изтегли здравия. Смазаният крайник остана под вратата и позволи на водата да нахлуе в главното машинно. Освен това задържа Хуан затиснат, тъй като, както и да се мъчеше, не можеше да се освободи от протезата. Хванат бе в капан в машинното на обречен кораб и независимо как настройваше радиостанцията, не чуваше нищо освен статичен шум.

И без да чуе ужасения вик на Хали, Макс Хенли разбра, че серия от експлозии бе разтърсила „Златна зора“. Видя на монитора облачетата от бяла вода, които изригнаха около кораба. Изглеждаше сякаш параходът бе ударен от няколко торпеда, но той знаеше, че това е невъзможно. Радарът бе чист, а сонарът би предупредил за изстрелване.

Когато димът се проясни, Ерик увеличи образа на един от повредените райони. Дупката беше достатъчно голяма, за да мине през нея човек, и морската вода нахлуваше с кошмарна бързина. С четири еднакви дупки на ватерлинията параходът бързо се наводняваше, а нямаше ток за помпите. Ерик прецени, че „Златна зора“ ще потъне след по-малко от час.

Макс се завъртя към пилота.

— Джордж, мятай се на птицата. Току-що на „Златна зора“ избухнаха няколко взрива. Хората ни имат сериозен проблем.

— Разбрано — веднага отговори Джордж. — Искаш ли да се приземя на палубата?

— Не. Доближи и чакай допълнителни заповеди — отвърна Макс и смени канала. — „Орегон“ към Кабрило. Чуваш ли ме, Хуан?

Статичен шум се понесе из оперативния център. Хали затърси сигнала на председателя, но не можа да намери нищо.

— Джулия, там ли си? Еди?

— Тук съм — внезапно избумтя глас от радиото.

Принадлежеше на Марк Мърфи, който все още беше в кабината на щурвала и можеше да използва радиостанцията си. — Какво стана? Звучеше като взривове.

— Точно така — потвърди Макс. — Някой се опитва да потопи кораба и определено ще успее.

— Едва започнах да изтеглям данните.

— Събирай си багажа, синко. Гомес е на път към вас. Изчезвайте колкото се може по-скоро.

— Ами Джулия и останалите? — попита Мърф.

— Имаш ли връзка с тях?

— Не. Хуан изчезна от обсег преди двадесет минути, когато слезе долу в машинното.

Хенли потисна ругатнята си. Машинното бе възможно най-лошото място, където човек можеше да попадне при тези обстоятелства.

— А Ерик и Хъкс?

— Изчезнаха няколко минути по-късно. Ще ти кажа нещо, Макс. Веднага щом се върнем, трябва да поръчаме нови радиостанции.

— Ще се тревожим за това, когато му дойде времето — отвърна Макс, макар да мислеше абсолютно същото.

Той разгледа образа на екрана и установи, че „Златна зора“ потъва бързо. Най-долните илюминатори бяха на по-малко от половин метър от водата, а корабът се бе наклонил леко надясно. Ако изпратеше Мърфи да търси другите, бе напълно възможно и той да попадне в капан. Засега „Златна зора“ потъваше равномерно, но всеки момент можеше да се наклони и преобърне. Нямаше друг избор освен да се надява, че останалите ще успеят да се измъкнат.

— Марк — извика той, — качвай се на хеликоптера веднага щом можеш. Ще останете над кораба, за да приберете всички, които стигнат до горната палуба.

— Разбрано, но това не ми харесва.

— И на мен, синко, и на мен.

След като прецени набързо разположението на помещенията в кораба, Еди Сенг поведе Джулия към малката болница, която се намираше на ниво „ДД“ под главната палуба. С негова помощ лекарката събра проби от кръвта и тъканите на жертвите, които откриха по пътя си.

— Справяш се учудващо добре за немедицинско лице — каза Хъкс, докато работеше по първата жертва.

— Виждал съм в Китай в какво състояние са затворниците след разпитите — отвърна Еди с равен глас. — Оттогава почти нищо не ме притеснява.

Джулия знаеше за мисиите под прикритие, които Еди бе изпълнявал от името на ЦРУ в Китай, и не се съмняваше, че бе преживял невероятни ужаси.

Както бе подозирала, безброй трупове водеха надолу по коридора към клиниката — мъже и жени, които едва бяха имали време да се насочат към мястото, където смятаха, че някой ще им помогне. Тя пак взе проби, като си мислеше, че нещо в тяхната психика им бе дало няколко минути живот повече отколкото на останалите поразени от вируса. Това можеше да е важна следа при изследването на заразата, тъй като Джулия не се надяваше да намери оцелели.

Болничната врата беше отворена. Тя пристъпи над издокаран в смокинг мъж, който лежеше на прага, и влезе в преддверие без прозорци. Лъчът от фенера освети две бюра и няколко шкафа. По стените имаше туристически плакати, надпис, напомнящ на всички, че миенето на ръцете е важна стъпка в предпазването от зарази на кораба, и плакет, който удостоверяваше, че доктор Пасман е завършил медицина в университета в Лийдс.

Джулия насочи лъча към съседния кабинет за прегледи и видя, че е празен. Врата в далечния край на кабинета водеше към помещенията за пациенти, малки кабинки, преградени със завеси. Всяка от тях съдържаше легло и нощно шкафче. На пода имаше още две жертви, млада жена в тясна черна рокля и мъж на средна възраст, облечен в халат. И те, като останалите, бяха потънали в собствената си кръв.

— Мислиш ли, че това е лекарят? — попита Еди.

— Да, така предполагам. Вероятно е бил покосен от вируса в каютата си и се е втурнал насам колкото се може по-бързо.

— Не достатъчно бързо.

— За този вирус никой не е достатъчно бърз — отвърна Джулия и наклони глава. — Чуваш ли това?

— В този костюм не чувам нищо освен собственото си дишане.

— Звучи като помпа или нещо подобно. Джулия отдръпна завесата около едно от леглата.

Одеялото и чаршафите бяха чисти и пригладени.

Пристъпи към следващото. На пода до леглото имаше кислороден апарат, задвижван от батерии, за хора с дихателни проблеми. Прозрачните пластмасови тръбички изчезваха под завивките. Джулия насочи лъча към леглото, където лежеше някой, придърпал одеалата над главата си.

Тя се втурна напред.

— Открих жив!

Хъксли дръпна одеялата. Млада жена спеше дълбоко. Тръбичките влизаха право в ноздрите й. Тъмната й коса бе разпръсната по възглавницата и обрамчваше лице с бледи деликатни черти. Беше много слаба, с дълги ръце и нежни рамене. Джулия видя очертанията на ключицата й под тениската. Макар да спеше, личеше, че е преживяла нещо тежко. Очите й се отвориха леко и тя изпищя, когато видя двете фигури над леглото й.

— Всичко е наред — успокои я Джулия. — Лекарка съм. Тук сме, за да те спасим.

Приглушеният й глас не успокои жената. Сините й очи се ококориха ужасено и тя се отдръпна към таблата на леглото, придърпвайки завивките над себе си.

— Казвам се Джулия, а това е Еди. Ще те изкараме оттук. Как се казваш?

— Кои… кои сте вие? — заекна младата жена.

— Аз съм лекарка от друг кораб. Знаеш ли какво е станало?

— Снощи имаше купон.

Жената не каза друго, очевидно бе в шок. Джулия се обърна към Сенг.

— Извади още един биологичен костюм. Не можем да я откачим от кислородния апарат, докато не го облече.

— Защо? — попита Еди, като разкъса найлоновата опаковка на резервния костюм.

— Питам се защо само тя е оцеляла. Вирусът сигурно се пренася по въздуха. Тя не е дишала околния въздух, а кислорода от болничната система и когато заразата е избухнала, е използвала този апарат.

Джулия погледна момичето и прецени, че е на около двадесет години. Вероятно бе на пътешествие със семейството си или член на екипажа.