Макс упорито се мъчеше да измисли начин да се измъкне от подземната крепост. Имаше само едно разрешение на въпроса. Късно през нощта бе открил трима пазачи на стълбището, което водеше към гаража, и знаеше, че няма начин да ги излъже. Ковач бе превърнал лицето му в размазана пихтия и пазачите щяха да се изпълнят с подозрения в мига, когато го видеха. Нямаше как да излезе през предната врата, така че трябваше да използва задната.

Той напусна скривалището си в гардероба на луксозния апартамент и се отправи към помещението с генераторите. Внимаваше да крие лицето си от хората, с които се разминаваше по коридорите. Зави зад ъгъла към стаята с турбините, осигуряващи електричеството на бункера. Веднага забеляза, че Ковач бе оставил охрана и там. Пазачът, хлапе на около двайсет в синя униформа в полицейски стил и палка в колана, се вторачи в Макс.

— Как си? — попита Макс весело, когато се приближи на около три метра от него. — Да, знам, че лицето ми прилича на хамбургер. Банда фанатични противници на абортите ме нападна оня ден на митинг в Сиатъл. Тъкмо пристигам. Страхотно местенце, а?

— Това район с ограничен достъп. Можеш да останеш само ако имаш значка.

Хлапето удебели гласа си, за да си придаде авторитет, но не изглеждаше особено разтревожено.

— Така ли? Досега получих само тези — отвърна Макс, като извади последните си две шишета вода от джобовете на гащеризона. — Заповядай.

Той метна бутилка на пазача, който я хвана несръчно и го изгледа мрачно. Макс се ухили тъпо и свали капачката от собствената си бутилка. Вдигна я нагоре в тост. Доброто възпитание и жаждата надделяха над дресировката и младежът отвърна на жеста. Вдигна шишето към устните си и наклони глава назад, за да отпие. Макс се хвърли към него като олимпийски спринтьор и заби пръстите на дясната си ръка в меката основа на гърлото.

Младежът изхърка и притисна ръце към гръкляна си, ококорил очи. Макс го халоса с юмрук по брадичката и той се срина в краката му. Наведе се да провери дишането му. През наранения ларинкс влизаше достатъчно въздух. Щеше да шепне дрезгаво до края на живота си, но щеше да оживее.

— На твое място бих си поискал обратно парите от школата за охранители — каза Макс, като отвори вратата на стаята с генераторите.

Помещението беше безлюдно. Работеше само един от реактивните двигатели. Макс натъпка младия пазач под едно метално бюро и закопча китките му към крака на бюрото с пластмасови белезници. Нямаше нужда да се притеснява от виковете му.

Вече бе обмислил идеята да повреди двигателите и да лиши „Отговорните“ от възможността да изпратят сигнала, но знаеше, че ще е само загуба на време. Беше убеден, че разполагаха с напълно заредени батерии в друга част на крепостта, така че все пак щяха да успеят да изпратят сигнала. Ако намереше батериите и ги обезвредеше, щеше да постигне само кратка отсрочка, докато оправят повредата. Щеше да спечели часове или дни, но да издаде присъствието си. Причината да не го открият в бункера бе, че го смятаха за мъртъв или бродещ навън. Но веднага щом узнаеха, че в бункера има саботьор, охранителите щяха да претърсят всеки сантиметър и да го намерят. Можеше само да си представя каква мъчителна смърт щеше да му измисли Ковач.

Беше сигурен, че Кабрило е получил съобщението. Вярваше, че вече е изготвил план за унищожаването на предавателя, преди Северънс да изпрати сигнала. Затова се отказа от идеята си за саботаж и се съсредоточи върху плана си за бягство.

Четирите двигателя бяха подредени в редица. Масивни тръби от единия край ги захранваха с въздух и също толкова големи тръби за изгорелите газове излизаха от другия. Точно преди тръбите да излязат от стаята през далечната стена, четирите се събираха накуп в колектор, така че навън водеше само една. Топлообменникът бе разположен до мястото, където тръбите се събираха, за да се охлаждат газовете, напускащи помещението. Въздушният смукател работеше на същия принцип. Единична тръба влизаше в електростанцията и се разклоняваше в отделни турбини. Макс би предпочел този изход, но камерите бяха три метра над земята и недостъпни без стълба.

— Щом е достатъчно добро за Хуан, значи е достатъчно добро и за мен — промърмори той, като си припомни бягството на Кабрило от „Златна зора“.

Намери инструменти и наушници на работната маса в задната част на стаята и отвори вратата към основното помещение на електростанцията. С покрити уши зверският вой на двигателя бе поносим. Преди да се захване за работа, се разрови из червения шкаф и намери каквото му трябваше, за да осъществи бягството си.

На всяка от четирите тръби за изгорели газове имаше капак. Макс започна да сваля десетсантиметровите болтове, като внимаваше някой да не се търколи на пода. Беше разглобил първия си двигател на десетгодишна възраст и винаги бе имал подход към машините. Работеше бързо и делово. Остави един болт на мястото му, но го разхлаби, за да може да отвърти капака от дупката. Макар двигателят да не работеше в момента, от парите, които се издигаха от тръбата, очите му се просълзиха.

От чекмеджето в контролната стая бе взел няколко къси болта. Бяха прекалено малки за дупките, но щяха да издържат небрежна инспекция. Когато включеха турбината, напрежението щеше да ги изстреля като куршуми, но това не бе проблем на Макс.

Той върна инструментите на мястото им и погледна припадналия пазач, за да се увери, че е жив.

Червеният шкаф бе натъпкан с пожарникарско оборудване — брадви, топлинни детектори и най-важното — резервоари за въздух и маски. Ако в електростанцията избухнеше пожар, пламъците щяха да бъдат подхранвани от керосина, затова в шкафа имаше и два сребристи металически костюма с качулки, които предпазваха от кошмарната жега.

Макс беше забелязал всичко това по време на първото си посещение в електростанцията и то му помогна да изготви плана си. Отряза качулката на единия костюм и го нахлузи, после облече и втория, така че всичко освен главата му бе изолирано двойно. Ботушите едва му станаха. Отнесе два резервоара за въздух до отворения капак. Движенията му бяха сковани като на робот от стар научно-фантастичен филм. Резервоарите имаха бронирани маркучи, които се включваха директно в костюма през клапан. Би предпочел да носи повече въздух, но не бе сигурен дали с пребитото си тяло би могъл да влачи допълнителната тежест.

Макс напъха резервоарите в тръбата и се изкатери след тях. Легна по гръб и затвори капака. Нахлузи качулката на горния костюм, отвори резервоара и си пое дъх. Въздухът имаше застоял металически вкус. Нямаше представа колко време трябваше да пълзи до повърхността, нито какво щеше да намери горе, но нямаше друг избор освен да потегли.

Бутайки резервоарите пред себе си, той изпълзя няколко сантиметра. В тръбата цареше абсолютна тъмнина, а грохотът на работещата турбина отекваше в главата му. Болката в гърдите бе поносима. Знаеше, че това няма да продължи дълго и скоро щеше да изпадне в агония. Но болката разсейваше от лоши мисли. Поне така му бе казал Линк, като му разказваше за обучението си като тюлен. Това е начинът, по който тялото ти казва да спреш да правиш нещо. Но не трябва непременно да го послушаш. Болката може да бъде пренебрегната.

Той стигна до колектора, където се събираха четирите тръби. Въпреки предпазните костюми усети жегата сякаш стоеше пред отворена врата на пещ. А след като влезеше в главната тръба, положението щеше да се влоши.

Мощта на изгорелите газове бе като ураган. Без костюмите и резервоарите за въздух Макс щеше да се опече и в същото време отрови от въглеродния двуокис. От всяка пора на тялото му се стичаше пот. Струваше му се, че някой допира нажежен ръжен в краката му.

Главната тръба беше с диаметър два метра и се издигаше под лек ъгъл. Макс нагласи ремъците на резервоара върху рамената си, но в същия миг кракът, с който бе затиснал втория, се плъзна. Струята горещи газове изстреля резервоара надолу в тръбата. Макс го чу как се удряше в стените.