— Готово — съгласи се Овърхолт и линията прекъсна.

Хуан се обърна към колегите си.

— Е добре, планирахме нещата достатъчно дълго време. Има ли подробности, които да изясним, преди да приключим?

— Контейнерите на палубата — отвърна Макс. — Да започнем ли да ги демонтираме по мръкване, или да изчакаме да се върнеш от базата и да потеглим на път? И какво да правим с боята и останалите камуфлажни материали?

Купчините контейнери, натрупани по палубата на „Орегон“, бяха маскировка. Можеха да се сгъват и складират в един от трюмовете, променяйки силуета на „Орегон“. Синята боя по корпуса и зелената по надстройката бяха екологичен пигмент, който можеше да се свали с водна струя. Под боята корпусът представляваше смесица от различни цветове, които изглеждаха нанесени от поколения собственици. Всъщност боята беше вещество, поглъщащо радарните сигнали подобно на обвивката на невидимите бойни самолети.

Около ключовите съоръжения на кораба бяха монтирани метални плочи, които променяха формата му. Обтекателят над носа, който му придаваше по-колоритен вид, щеше да бъде свален. Двойните комини щяха да бъдат демонтирани и заменени с огромен овален комин. Той действаше и като защитна броня на радарните куполи, които в момента бяха сгънати в средната част на кораба. За да се промени още по-пълно видът на кораба, баластните цистерни щяха да бъдат потопени и „Орегон“ щеше да изглежда като натоварен със стока.

След четири часа усилен труд на целия екипаж „Норего“ щеше да изчезне безследно, а „Орегон“ щеше да заплава невинно из Персийския залив. Най-ироничното бе, че смятаха да издигнат иранския флаг, тъй като наистина корабът бе регистриран тук.

Хуан се замисли за момент, преди да отговори, като премисляше рисковете.

— Ерик, каква е луната тази вечер?

— Само четвъртинка — отговори навигаторът, който беше и метеоролог. — Синоптичната прогноза предвижда облаци след полунощ.

— Добре, хайде да оставим всичко на мястото му до полунощ — каза Кабрило. — Трябва да се върнем на борда до два сутринта. Подготовката ще започне два часа по-рано, но ако нещо се обърка, можем да върнем всичко обратно достатъчно бързо. Нещо друго?

Останалите кимнаха отрицателно. Чу се шумолене на хартии и всички се надигнаха.

— Ще се срещнем в лунния басейн в единадесет часа, за да направим последна проверка на оборудването. Ще пуснем миниподводниците не по-късно от единадесет и четиридесет и пет. Ако закъснеем, ще си имаме проблеми с прилива — каза Кабрило. — Искам да изясня на всички началници на отдели, особено на ръководителите на бреговите операции — той погледна многозначително към Еди Сенг и Франклин Линкълн, — че не искам никакви пропуски и грешки. Имаме добър план. Ако се придържаме към него, всичко ще мине идеално. Положението в този край на света е достатъчно лошо и без да предизвикаме скандал, ако ни заловят да крадем ракетни торпеда.

Линкълн промърмори добродушно:

— Всички знаете, че се измъкнах от Детройт, за да избягам от тогавашните си другарчета, които крадяха каквото ти падне.

— Аха, измъкна се направо от тигана — ухили се Еди.

— … и право в иранския затвор.

Стажът в ЦРУ бе научил Хуан да спи съвсем по малко за дълги периоди от време, но чак след като основа Корпорацията и купи „Орегон“, той разви способността на моряците да заспива по команда. След заседанието той се върна в каютата си, луксозен апартамент, сякаш взет от тузарска къща в Манхатън, съблече костюма на капитан Естебан и си легна. Мислите за опасността, срещу която екипът му щеше да се изправи на брега, го държаха буден по-малко от минута. Без да има нужда от будилник, той се събуди час преди срещата в лунния басейн. Не беше сънувал нищо.

Влезе в банята, седна на махагонов стол, за да свали изкуствения си крак, и влезе под душа. Благодарение на изобилното електричество бойлерът на „Орегон“ осигуряваше горещ душ за секунди. Кабрило застана под почти врялата вода, наведе глава и остави силната струя да бие по тялото му. Беше насъбрал безброй белези през годините и ясно си спомняше при какви обстоятелства бе получил всеки от тях. Най-рядко се сещаше за загубения крак.

За повечето хора такова събитие би било повратен момент в живота. Така беше и за Хуан през дългите месеци на рехабилитация. Но след това почти никога не се замисляше по въпроса. Тренира тялото си да приеме протезата, а мозъка си — да я игнорира. Още в началото на физиотерапията каза на доктор Хъксли: „Може да съм осакатен, но няма да си позволя да се превърна в инвалид.“

Протезата, която беше носил през деня, бе конструирана като човешки крайник, покрита с тънка гума в телесен цвят, отговарящ на цвета на кожата му. Имаше дори пръсти с нокти и косъмчета като тези на левия му крак. След като се избърса и най-после обръсна наболата четина, той влезе във вградения гардероб и извади съвсем различен крайник.

На „Орегон“ имаше отдел, наречен „Вълшебният магазин“, управляван от холивудски майстор по специалните ефекти на име Кевин Никсън. Точно Никсън, в пълна тайна, бе създал онова, което Хуан наричаше „бойния ми крак“. За разлика от естествено изглеждащите протези, този приличаше на реквизит на някоя от сериите на „Терминатор“. Изработен от титан и въглеродни нишки, бойният крак версия 3.0 бе буквално цял арсенал. Пистолет „Кел-Тек“ бе прикрепен в прасеца заедно с идеално балансиран нож. Протезата бе снабдена и с телена гарота, 50-калибров пистолет само с един куршум, който се изстрелваше от петата, и малки отделения за различна допълнителна екипировка.

Докато нагласяше съоръжението и го закрепваше с чифт подсилени ремъци, Хуан се подготви психически за мисията. Бе създал Корпорацията по две причини. Едната, разбира се, бе да спечели пари. От тази гледна точка се бе справил по-добре, отколкото и в най-лудите си мечти. Всеки член на екипажа можеше да се пенсионира и да живее охолно от изкараното през годините. Самият Кабрило би могъл да си купи малък карибски остров, ако пожелаеше. Но втората причина да създаде своя собствена армия го поддържаше активен дълго след като обикновен човек би се оттеглил. Нуждата от група като тяхната бе толкова голяма, че съвестта не му позволяваше да спре.

Само през последната година той и екипът му бяха разбили пиратска група, която нападаше кораби с китайски имигранти, а после използваше нещастните хорица като роби в отдалечена златна мина. След това бяха осуетили опита на един екотерорист да атакува Съединените щати с биологично оръжие.

В мига, когато приключеха дадена задача, две нови, също така важни, предизвикваха уникалните възможности на Корпорацията. Злото се ширеше по земното кълбо, а властите не можеха да спрат разпространението му. Макар да работеха под ръководството на моралните принципи на Кабрило, хората от Корпорацията не бяха възпирани от политици, които се тревожеха повече за изборите отколкото за конкретните мерки за решаване на проблемите.

Докато Хуан се обличаше, главният стюард почука на вратата и влезе тихо.

— Закуска, капитане — каза Морис с тъжния си британски акцент.

Морис беше ветеран от кралската военноморска флота, достигнал до пенсионна възраст. Тънък като клечка, с гъста снежнобяла коса, той вървеше със стегната походка, идеално изправен и оставаше невъзмутим при всякакви обстоятелства. Макар самият Кабрило да си падаше малко суетен, нищо не можеше да се сравни с тъмните костюми и белите колосани ризи, които Морис носеше независимо от времето. През годините, прекарани на кораба, никой не го бе виждал да се поти или трепери.

— Остави я на бюрото — извика Хуан, излизайки от спалнята.

Стаята, която му служеше за кабинет, беше облицована с красива ламперия. Таванът беше от махагон, както и шкафовете с витринки, побрали някои от интересните предмети, които Хуан бе събрал през годините. На едната стена висеше великолепна картина, изобразяваща „Орегон“, устремен напред в бурно море, осветявано от светкавици.