Баренцово море

северно от Норвегия

29 април 1943 г.

Бледа пълна луна висеше на хоризонта. Светлината й блестеше на повърхността на Ледовития океан. Зимата още не бе отстъпила на пролетта. Слънцето още не се беше показвало тази година. Оставаше си скрито зад извивката на земята, бледо обещание, което едва се появяваше зад линията, където небето се срещаше с морето. Щеше да измине още месец, преди напълно да се покаже, а през есента щеше да изчезне отново. Такъв беше странният цикъл на деня и нощта на арктическия кръг.

Поради местоположението си далеч на север Баренцово море би трябвало да е замръзнало и недостъпно през по-голямата част от годината. Но то беше благословено с топли води, носени от Гълфстрийм. Точно това мощно течение правеше Шотландия и северните части на Норвегия обитаеми, прочистваше Баренцово море от леда и го поддържаше проходимо дори в най-страховитите зими. Поради тази причина оттук минаваше основният маршрут на товарите военно оборудване, пренасяно от неуморно работещите заводи на Америка към воюващия Съветски съюз. И също като много други подобни морски пътища — като Английския канал и Гибралтарския пролив например, се бе превърнал в нещо като задръстена магистрала и ловна територия за вълчите глутници на Kriegsmarine1 и бреговите Schnellboots — бързите кораби за торпедни нападения.

Неслучайно разполагането на немските подводници бе планирано с предвидливостта на подреждащ фигурите си гросмайстор. Събирана бе и най-незначителната информация за силата, бързината и местоназначението на корабите, плаващи в северните части на Атлантическия океан, за да се подготвят подводниците за нападение.

Излитащи от бази в Норвегия и Дания патрулни самолети оглеждаха моретата, търсеха търговски конвои, съобщаваха по радиото позициите им в управлението на флотата и подводниците залягаха да чакат плячката си. През първите години на войната подводниците се радваха на почти пълно господство в моретата и тонове пратки бяха потопени безмилостно. Дори със солиден ескорт от бойни кораби съюзниците можеха само да се надяват, че на всеки сто кораба няма да потъне повече от един. В този отчаян хазарт хората от търговската флота понасяха толкова жертви, колкото войските на предните линии на фронта.

Но това щеше да се промени тази вечер.

Кондорът с четири двигателя беше масивен самолет — дълъг двадесет и пет метра, с размах на крилете близо тридесет и пет метра. Проектиран преди войната за „Луфтханза“ като пътнически самолет, той бързо бе превърнат във военен и служеше едновременно за транспорт и разузнаване. Запасът от гориво му стигаше за четири хиляди километра и му позволяваше да остане във въздуха часове в преследване на съюзническите кораби в открито море.

Използван във въздушни нападения — натоварен с четири двестакилограмови бомби, — през 1941 година кондорът бе понесъл тежки поражения и сега извършваше само разузнавателни полети, като оставаше високо над съюзническия противосамолетен обстрел.

Пилотът на самолета, Франц Лихтерман, се отегчаваше през монотонните часове, прекарани в претърсване на морето. Копнееше да постъпи в бойна ескадрила, да участва в истинската война, а не да се мотае на хиляди метри над леденото нищо с надеждата да открие съюзнически кораб, който ще бъде потопен от някой друг. В базата Лихтерман имаше стриктно войнишко поведение и очакваше същото от хората си. Но когато патрулираха и минутите се влачеха бавно, позволяваше на петчленния екипаж известна фамилиарност.

— Това би трябвало да помогне — отбеляза той по интеркома, като кимна към ослепителната луна.

— Или отблясъците ще скрият конвоя — отвърна с типичния си песимизъм помощникът му Макс Ебелхард.

— В това спокойно море ще ги открием дори ако спрат да питат за пътя.

— Знаем ли дали изобщо има някой долу?

Въпросът бе зададен от най-младия член на екипажа, Ернст Кеслер. Той беше задният стрелец на кондора и седеше свит в кърмовата част на вентралната гондола, която минаваше почти по цялото протежение на корпуса на самолета. Иззад плексигласовия щит и над дулото на картечницата той не виждаше нищо друго освен това, над което кондорът вече бе прелетял.

— Командирът ме увери, че преди два дни подводница, която се връщала от патрул, забелязала поне стотина кораба около островите Фейро — съобщи Лихтерман на екипажа. — Пътували на север, така че трябва да са някъде тук.

— По-вероятно е командирът на подводницата да е искал да докладва все пак нещо, след като е пропуснал целта и е изхабил всичките си торпеда — изсумтя Ебелхард и изкриви лице, като отпи от изстиналото кафе.

— Бих предпочел да ги разгледам, вместо да ги потопя — обади се Ернст Кеслер.

Това кротко момче беше едва на осемнадесет години и преди да го мобилизират, имаше амбициите да стане лекар. Произхождаше от бедно селско семейство в Бавария и нямаше шансове за висше образование, но това не му пречеше да прекарва свободните си часове, заровил нос в медицински списания и учебници.

— Това не е правилното отношение на немски войник — внимателно го сгълча Лихтерман.

Самият той изпитваше благодарност, задето никога не бяха ставали обект на вражеско нападение. Съмняваше се, че Кеслер би имал куража да открие огън с картечницата, но пък това бе единственият член на екипажа, който можеше да седи с часове, вторачен в морето, без да му се доповръща.

Лихтерман се замисли мрачно за всички войници, които умираха на Източния фронт, и за това как изпращаните на руснаците танкове и самолети забавяха неизбежното падане на Москва. Той с радост би потопил няколко от корабите с такива доставки.

Мина още един отегчителен час, през който мъжете надничаха навън с надеждата да забележат вражески конвой. Ебелхард потупа Лихтерман по рамото и му посочи дневника си. Макар официалният навигатор да бе предният стрелец, коленичил пред вентралната гондола, Ебелхард винаги изчисляваше времето на полета и посоката. Сега показваше, че е настъпил моментът да се обърнат и да претърсят друга част от морето. Лихтерман зави елегантно, без да отделя поглед от хоризонта.

Ернст Кеслер се гордееше, че има най-доброто зрение от всички на борда на самолета. В детството си правеше дисекция на умрелите животни в семейната ферма, за да изучи анатомията им, като сравняваше видяното с учебниците. Знаеше, че с острото си зрение и уверените си ръце би могъл да стане отличен лекар. Сега обаче тези сетива му служеха за откриването на вражески конвои. Поради положението си в задната част той имаше най-малък шанс да забележи нещо, но все пак го видя. Когато самолетът се наклони настрани, необичаен блясък привлече вниманието му, нещо бяло, съвсем различно от отражението на луната.

— Капитане! — извика Кеслер по интеркома. — Вдясно на борда, към триста.

— Какво видя?

Първобитната тръпка от лова възбуди Лихтерман.

— Не съм сигурен. Нещо проблесна.

Лихтерман и Ебелхард се вторачиха напрегнато в тъмнината, но не видяха нищо.

— Сигурен ли си? — попита пилотът.

— Да — отговори Кеслер с пресилена увереност. — Когато завихме, ъгълът се промени. Убеден съм, че видях нещо.