Гил се отпусна тежко на стола си. Устните му се раздвижиха, но не излязоха думи. Последните три минути му дойдоха прекалено много. „Златна зора“. Познаваше около сто-двеста души от пасажерите. А сега подобна новина. Проклетото чудовище му съобщава, че от две години се работи върху план за стерилизирането на три милиарда души.

Мартел нямаше да се притесни от стерилизирането на няколко хиляди богати пътници. Да, щяха да се отчаят, но животът щеше да си продължи. А положителното бе, че доста приюти за сираци щяха да се обезлюдят.

Трябваше отдавна да разбере, че има нещо много по-сериозно. Какво точно беше написал доктор Купър в „Размножаваме се до смърт“?

— Вслушахме се в думите на доктор Купър и ги превърнахме в действия — каза Ковач и вледени ужаса в празната бездна, която доскоро бе душата на Мартел.

Гил си помисли, че в момента е в безопасност зад бюрото си, но бе забравил за силата на огромния сърбин. За него бюрото не бе нищо повече от картонена кутия, Ковач го избута към Мартел и го прикова към задната стена. Гил отвори уста да извика секретарката си на помощ. Зелимир не беше много бърз и директорът успя да изкрещи задавено, преди гигантът да го халоса в адамовата ябълка. Очите на Мартел се ококориха и той се помъчи да си поеме дъх.

Ковач огледа кабинета. Нямаше нищо, което да му помогне да представи случая като самоубийство. Внезапно видя окачените по стените снимки. Огледа бързо лицата и разбра кои може да използва. Остави Мартел да се гърчи за въздух и се приближи до снимката на Дона Скай.

Актрисата беше прекалено кльощава за вкуса му, но не бе трудно да повярваш, че Мартел би се влюбил в нея. Сърбинът откачи снимката от стената и внимателно я извади от рамката. После разби стъклото в ръба на бюрото. Притисна Гил с едната си масивна ръка, а с другата взе най-голямото парче стъкло, кинжал, дълъг поне тринадесет сантиметра. Пусна главата на Мартел и сграбчи едната му ръка, като внимаваше да не остави синини по загорялата кожа. Стъклото преряза плътта му с лекота и по бюрото се разля локва кръв, която закапа по пода. Гил Мартел се бореше енергично, но не беше равностоен противник на сърбина. Успя само да изкрещи задавено, но никой извън кабинета не би го чул. Движенията му се забавиха и накрая се отпусна.

Ковач плъзна бюрото на мястото му, като се оглеждаше предпазливо да не остави кървави следи. Вдигна Мартел от стола и го завъртя. Разположи главата му така, че синината на гърлото му да съвпадне с дървената облегалка на стола. Съдебният лекар щеше да отдаде синината на отмятането на главата назад, след като бе припаднал от загуба на кръв. Последната подробност бе да сложи снимката на Дона Скай пред него. Изглеждаше сякаш Гил Мартел бе вперил поглед в нея преди смъртта си.

Ковач затвори вратата на кабинета зад себе си. В същия миг секретарката на Мартел влезе в сградата през предната врата. Носеше керамична чаша кафе и голяма чанта. Беше в края на петдесетте, с ужасно боядисана коса и около двайсет излишни килограма.

— Здравейте, господин Ковач — поздрави го тя приветливо.

Той не можа да се сети за името, затова каза:

— Господин Мартел е в кабинета си. Както можете да предположите, ужасно е разстроен заради случилото се снощи.

— Да, ужасно нещо.

— Така е — съгласи се сърбинът, като кимна мрачно и усети вибрирането на мобифона в джоба си. — Той помоли да не бъде безпокоен по никаква причина днес.

— Ще разберете ли кой ни нападна и ще върнете ли бедното момче обратно в лоното на вярата ни?

— Точно затова господин Северънс ме изпрати тук. Патриша, помисли си той. Името й беше Патриша Огденбург. Погледна екранчето на мобифона си. Обаждаше се Том Северънс и настояваше за обезопасен разговор. Като се има предвид, че бяха говорили рано сутринта, сигурно бе станало нещо изключително важно. Ковач прибра телефона си.

Патриша го погледна в очите и наклони леко глава.

— Извинете ме за прямостта, но сигурно знаете, че доста хора тук се страхуват от вас.

Ковач не отговори и тя продължи:

— Мисля, че сте суров, както изглеждате, но освен това сте грижовен и умен човек. Разбирате социалната си отговорност и намирам присъствието ви за успокоително. Навън има прекалено много неграмотни хора, които не разбират, че вършим добро. Радвам се, че сте тук, за да ни защитавате. Бог да ви благослови, Зелимир Ковач — засмя се тя. — Изчервихте се. Май ви засрамих.

— Много сте мила — отговори той, като си представи самотата, която я бе подтикнала към „Отговорните“, също като него впрочем.

— Е, ако комплимент може да ви накара да се изчервите, знам, че съм права.

Напротив, страхотно грешиш, помисли си той, докато излизаше от сградата, без да погледне назад.

Хотелът се намираше в шестетажна сграда с историческа стойност близо до Колизеума. Апартаментът, който бяха наели, бе разположен на последния етаж и имаше балкон от ковано желязо.

Кайл все още бе упоен, когато Макс вкара инвалидната количка в луксозното антре. По неясното мърморене си личеше, че синът му щеше да се събуди най-много след час-два.

— Здрасти — извика някой отвътре.

— Здрасти — отговори Макс. — Доктор Дженър?

— Да, точно така.

Дженър излезе в коридора от дневната, облечен в тъмносив костюм с тънки райета и бял копринен пуловер. Макс забеляза, че носеше и тънки кожени ръкавици, а ръцете му бяха неестествено изкривени.

Макс не можа да определи възрастта на психиатъра. Имаше гъста коса с няколко посивели кичура и загоряло лице, което май бе видяло скалпела на пластичен хирург. Около устата и очите му имаше следи от бръчки, но изглежда бяха изгладени от специалист. Като се имаше предвид какви такси взимаше, можеше да си позволи най-добрите козметични хирурзи в света, но лицето му имаше онзи стреснат израз, типичен за евтините пластични операции.

Тази странност нямаше значение, но Макс все пак се изненада. Той протегна ръка на лекаря.

— Аз съм Макс Хенли.

Дженър вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Ще ми простите, че не се ръкувам с вас. Ръцете ми изгоряха при катастрофа, на млади години.

— Разбира се, няма проблеми. Това е Еди Сенг, от компанията, която спаси сина ми, а това е Кайл.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе — каза Еди. — Съжалявам, че не можехме да ви съобщим адреса, преди да пристигнем в Рим. Държим на безопасността си.

— Разбирам — отговори Дженър и ги поведе към една от трите спални в апартамента.

Настаниха Кайл в огромното легло и спуснаха завесите. Макс прокара ръка по брадичката на сина си. Очите му бяха изпълнени с любов, болка, безнадеждност и самообвинение.

— Ще го върнем обратно — каза Адам Дженър, който несъмнено бе виждал изражението на Макс върху лицата на безброй родители.

Френските прозорци във всекидневната, водещи към балкона, бяха отворени и шумът на прочутия римски трафик нахлуваше в апартамента. Над покрива на кооперацията на отсрещната страна на улицата се виждаха високите стени и арки на най-известната забележителност в града. Със своите петдесет хиляди места Колизеумът бе не по-малък от съвременните стадиони.

— Надявам се, че нещата са минали леко — каза Дженър.

Имаше акцент, който Макс не успя да определи. Звучеше като човек, отгледан от родители, които не говорят английски.

— Всъщност не минаха леко — отговори Макс.

— Наистина ли? Какво стана?

Очите му, помисли си Макс. Имаше нещо в тях. Зад стилните очила на психиатъра кафявите му очи изглеждаха странни. Обикновено Макс можеше да определи характера на хората по очите им, но при Дженър не долови нищо.