— Край на предаването — каза той в устройството, като внимаваше да скрие акцента си.

После смачка бръмбарчето с дебелите си пръсти и погледна Мартел.

— Сега вече можеш да говориш.

— Това ли беше единственото?

Ковач не си направи труда да отговори на тъпия въпрос.

— Ще трябва да проверя всички места, където са влизали — отговори той.

Работата щеше да е отегчителна, но се налагаше да я свърши.

— Накарай пазачите да ми направят скица докъде са проникнали.

— Разбира се. Но мога да те уверя, че са влизали само в кабинета ми и общежитието.

Главата на Ковач запулсира от върховната тъпота на Мартел и той едва сдържа нервите си. Когато заговори, английският му имаше силен акцент, но звучеше ясно.

— Проникнали са през оградата и са прекосили имението, за да стигнат дотук. Може да са поставили подслушватели по пътеките, храстите, дърветата и дори на върха на оградата.

— О, не знаех това.

Ковач го изгледа презрително, сякаш искаше да му каже: „Да, прав си. Не знаеш.“

— В компютъра ти имаше ли нещо, което се отнася до предстоящата мисия?

— Не. Разбира се, че не. Всичко е в сейфа ми. Това е първото, което проверих, след като говорих с Том.

— Дай ми материала — заповяда му Ковач.

Мартел се зачуди дали да не откаже и да се обади на Северънс, но знаеше, че Том се доверява на сърбина за всичко, свързано с охраната, и протестите му щяха да останат безплодни. А и колкото по-малко общо имаше с плана, толкова по-добре. Всъщност май беше време да изчезва оттук. Проникването в лагера може би беше знак, който му подсказваше да си събира багажа. Беше откраднал почти милион долара от бюджета на имението. Нямаше да му стигнат да живее охолно до края на живота си, но щяха да са достатъчни, докато намери нещо друго.

Мартел се надигна от бюрото си и тръгна към приемната част на кабинета си. Ковач не му помогна да отмести мебелите от ориенталския килим, нито да отвори скритата под него вратичка, която водеше към вградения в пода сейф.

— Масите и столовете бяха по местата си, когато влязох тук, затова знам, че нищо не е било размествано — обясни Мартел. — Виж, восъчният печат над ключалката е непокътнат.

Ковач не си направи труда да му обяснява, че професионален екип, като онзи, проникнал в имението, знаеше как да върне мебелите на точните им места, а макар восъчният печат да бе добра идея, можеше да бъде подменен, ако бяха имали достатъчно време. Но той не се притесняваше, че сейфът е бил целта им. Беше прегледал документацията на Кайл Хенли в архива и предположи, че семейството на младия калифорниец бе наело екип за спасяване на заложници да върне сина им. Несъмнено щяха да наемат и психиатър. Най-вероятно Адам Дженър. Мисълта за Дженър накара Ковач да стисне юмруци.

— Ето — каза Мартел и извади метална кутия от сейфа. На капака й имаше електронно табло. Директорът натрака числата и се ухили на Ковач.

— Според паметта на устройството не е била отваряна от четири дни. Тогава получих последните сведения от Том.

Всяко второ хлапе можеше да програмира отново таблото, но Ковач отново се въздържа.

— Отвори — нареди той.

Мартел набра кода. Кутията изпищя и капакът се повдигна леко. Вътре имаше дебела кафява папка. Ковач протегна ръка и изчака Гил да му подаде папката. Прегледа страниците набързо. Списъци с имена, кораби, пристанища, графици, както и кратки биографии на членовете на екипажа. Напълно непонятна за страничен човек. Споменаваха се дати в недалечно бъдеще.

— Заключи сейфа — заповяда сърбинът разсеяно, докато преглеждаше папката.

Мартел се подчини. Върна кутията на мястото й и затвори вратичката в пода.

— Ще поставя восъчния печат по-късно — каза той. Ковач се вторачи мрачно в него.

— Добре, ще го направя сега — кимна Мартел с престорена небрежност.

Държеше восъка в бюрото си, а печатът бе от пръстена на университет, който не бе завършил. След няколко минути килимът бе застлан отново, а канапето, креслата и масичката за кафе се върнаха на място.

— Кайл Хенли знаеше ли нещо за това? — попита Ковач, като вдигна папката с жеста на фанатик, показващ светата книга.

— Не. Обясних вече на Том. Хенли бе тук съвсем отскоро. Видя машините, но не знаеше нищо за плана.

Небрежният отговор на Мартел предизвика подозренията на сърбина. Стаята сякаш изстина с няколко градуса. Гил взе решение. Веднага щом Ковач си тръгне, ще се прибере у дома да си събере багажа и да се метне на следващия самолет за Цюрих, където беше банковата му сметка.

— Възможно е да е чул слухове — добави той.

— Какви слухове, Мартел?

Гил не хареса начина, по който Зелимир произнесе името му.

— А, няколко от хлапетата говореха за почивка по море като онази на „Златна зора“. Звучеше като страхотен купон.

За първи път солидната фасада на Ковач се пропука.

— Имаш ли представа какво е станало на кораба?

— Не. Не позволявам на никой тук да гледа новини или да използва интернет. Аз също не го правя. Защо? Да не би нещо да се е объркало на кораба?

Ковач си припомни думите на Томас Северънс, когато му се бе обадил от Калифорния сутринта: „Направи онова, което считаш за необходимо.“ Сега разбра какво бе имал предвид лидерът на „Отговорните“.

— Господин Северънс ти няма доверие — каза той.

— Как смееш? Той ме избра да ръководя този лагер и обучението на хората ти — възмути се Мартел. — Доверява ми се не по-малко отколкото на теб.

— Не, господин Мартел. Не е така. Нали разбираш, преди два дни бях на „Златна зора“, където участвах в експеримент. Беше великолепно. Всички на кораба загинаха по начини, които не съм си представял дори в най-ужасните си кошмари.

— Какво? — извика Мартел, шокиран от новината и благоговейния тон, с който Ковач му я съобщи, сякаш говореше за любимото си произведение на изкуството или за красотата на спящо дете.

— Мъртви са. Всички. А корабът потъна. Трябваше да обезопася мостика, преди да пусна вируса, за да попреча на някой да докладва какво става. Вирусът мина по кораба като стихиен пожар. Надали отне повече от час. Млади и стари, без значение. Никой не може да се бори с това.

Гил Мартел се отдръпна зад бюрото си като че то бе бариера пред ужасите, които чуваше. Протегна се към телефона.

— Трябва да се обадя на Том. Това не може да е вярно.

— Добре, обади му се.

Мартел се поколеба. Знаеше, че ако се обадеше, Том щеше да потвърди казаното от сръбския бандит. В мозъка му пробляснаха две мисли. Първата бе, че цялата тази история е прекалено много за него. А втората, че Ковач нямаше да му позволи да напусне кабинета жив.

— Какво точно ти разказа господин Северънс за операцията ни? — попита Ковач.

Задръж го на разговор, трескаво си помисли Мартел. Под бюрото му имаше копче, което призоваваше секретарката му. Ковач със сигурност нямаше да направи нещо в присъствието на свидетел.

— Той… ъъъ… той ми каза, че нашият изследователски екип на Филипините е създал вирус, който предизвиква силно възпаление на женските и мъжките репродуктивни органи. Всеки трима от десет души изложени на заразата, щели да останат стерилни и никога нямало да могат да помогнат за увеличаване на световното население дори ако опитат с инвитро. Планът бе да пуснат вируса на няколко кораба, където хората нямат начин за бягство, така че всички да се заразят.

— Това е само част от историята — каза Ковач.

— Е, каква е истината?

Къде е проклетата жена, ядосано си помисли Мартел.

— Всичко, което каза за ефекта на вируса, е вярно. Но има нещо, което не знаеш — триумфално се ухили сърбинът. — Нали разбираш, вирусът е силно заразен за около четири месеца след като засегне приемника, макар той да няма симптоми. От корабите той ще се разпростре по целия свят. И накрая всички мъже, жени и деца на планетата ще бъдат засегнати. Броят на стерилните всъщност ще е пет от всеки десет. Тук не става дума да се попречи на няколко хиляди души — пътници и екипаж — да имат деца. Говорим за половината свят.