— Как се вписва „Златна зора“ в схемата?

— След като са усъвършенствали заразяването на кораб с хора, трябвало да изпробват доколко смъртоносна е отровата.

— Върху собствените си хора? — извика Хуан шокирано.

— Може да са били дори хората, които са създали вируса. Защо да рискуват някой от тях да си промени мнението?

— Мили боже! Защо?

Парченцата от мозайката стояха пред него, но просто не знаеше как да ги сглоби. Какво можеха да спечелят „Отговорните“ от избиването на хората по туристическите параходи? Не се сещаше за логичен отговор. Разбираше защо определени терористически организации биха подскочили при подобен шанс и смяташе, че някоя от тях е платила за разработката на тази система, но „Отговорните“ бяха бъкани с мангизи от холивудските си дарители.

Проповядваха контрол на раждаемостта. Дали вярваха, че убиването на петнадесет-двадесет хиляди пенсионери, които харчеха наследствата на децата си по карибските острови, щеше да промени броя на населението в света? Ако бяха толкова откачени, сигурно щяха да се заловят и за нещо по-голямо. Мозайката бе вбесяващо близо пред очите му, но знаеше, че не е пълна.

— Пропускаме нещо.

Моторницата намали на влизане в пристанището и се отправи към кея на елегантен ресторант. Келнер миеше с маркуч дървения кей в очакване на тълпата за закуска.

— Какво пропускаме? — попита Еди. — Тези откачалници планират да заразяват хората по туристическите кораби с отрова, която е сто процента смъртоносна.

— Не е сто процента. Ако са я пуснали на „Златна зора“, и Джани трябваше да умре.

— Тя е дишала кислород от апарат — напомни му Ерик.

— Макар да е имала тръбички в носа, все пак е вдишвала и въздух от вентилационната система на кораба.

— Това е без значение, ако вирусът не се пренася по въздуха. Може да е бил във водата или храната. Може Джани да не е пила и яла нищо.

— Хайде, Ерик, помисли малко. Трябвало е да ударят всички по едно и също време. В противен случай някой е можел да повика помощ. Не можеш да контролираш кога някой ще изпие глътка вода или ще хапне нещо. А това унищожава идеята ти за хранително отравяне.

Стоун го погледна тъжно.

— Съжалявам. Прав си. Прекалено много „Ред бул“ и недостатъчно сън.

— Ами ако атаката на „Златна зора“ е била отклонение, а не част от плана им?

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто разсъждавам. Още преди два месеца са постигнали почти сто процента зараза на онзи кораб.

— „Съдба“.

— Точно така. „Съдба“. Не са имали причина да нападат друг кораб. Знаели са, че системата им работи.

— Значи хората на „Златна зора“ са били унищожени, за да си осигурят мълчанието им?

Хуан се надигна, когато Донатела приключи със завързването на въжетата към кея.

— Не знам — повтори той. — Слушай, самолетът ни чака, за да ни отведе в Манила. Ще се обадя на Лангстън и ще му предам информацията. Ако не иска да се втурне след Северънс, може поне да предупреди параходните линии.

Овърхолт щеше да предаде информацията на нужните хора, но Кабрило се съмняваше, че щяха да се заемат сериозно с въпроса. В годините след единадесети септември вечно се получаваха неопределени заплахи и също както в случая с момчето, викало „Вълк!“, повечето бяха пренебрегвани.

— Донатела?

— Да, капитане?

— Би ли върнала младия ми приятел до кораба? Впиши курса в сметката, която отворих при шефа ти.

— Разбира се, господине. За мен ще е удоволствие.

— За него също, сигурен съм — усмихна се Хуан и се обърна към Ерик. — Продължавай да търсиш и ми се обади, ако откриеш нещо ново.

— Разбрано, шефе.

Линк и Кабрило изскочиха от моторницата на кея и грабнаха саковете си.

— Какво ти даде момичето? — попита Хуан.

Линк извади визитна картичка от джоба на коженото си яке.

— Какво? Това ли? — небрежно попита той. — Номерата на домашния й телефон и мобифона.

— С всичко, което става, можеш да мислиш за секс?

— Председателю, научих, че в живота става дума за размножаване и еволюция.

— Размножаване и еволюция, а? — поклати глава Хуан. — Не си по-добър от Мърфи и Стоун.

— Разликата е там, че аз си уреждам срещи, а те двамата само си фантазират за това.

Макс Хенли се събуди в агония. Остра болка пронизваше бедрото и главата му. Първият му инстинкт бе да разтрие слепоочията си и да разбере защо кракът му пулсира, но дори в полусъзнание знаеше, че трябва да остане неподвижен, докато възприятията му се нормализират. Не беше сигурен защо, но знаеше, че ще е по-добре. Мина известно време, пет или десет минути, нямаше начин да прецени.

Когато се разбуди още малко, осъзна, че лежи в легло. Нямаше чаршафи и възглавници, матракът бе груб. Преструвайки се на заспал, той се размърда леко. Поне му бяха оставили боксерките. Усети студена стомана около глезените и китките си.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Зелимир Ковач. Бягството на Еди. Отвратителната сладникава миризма на парцала, притиснат към носа и устата му. Главоболието бе в резултат на опиата. После си припомни и останалите ужаси и ахна неволно.

Лежеше в задната част на ван и се отдалечаваше от хотела. Ковач му бе инжектирал наркотик, за да му придаде вид на пиян, който трябва да бъде отведен от купон. Макс видя неясни фигури. Кайл? Адам Дженър? Не беше сигурен.

Ковач бе прокарал металотърсач по тялото му и когато той изпищя над крака на Хенли, сърбинът разпра панталона му с нож. Откри белега след секунда и безцеремонно заби ножа в плътта на Макс. Въпреки опиянението болката бе кошмарна. Макс изпищя и се опита да се бори, но някой притисна рамената му към пода на вана.

Ковач завъртя ножа, разшири дупката и пъхна пръсти вътре. От раната бликна кръв. Макс се загърчи диво, сякаш имаше шанс да се освободи. Сърбинът продължи да рови из дупката, без да му пука, че не носеше ръкавици, а кръвта се бе пропила в ръкава му.

— Аха — каза той най-после и измъкна пръсти.

Предавателят беше с размера на дигитален часовник. Ковач го вдигна и го показа на ококорения Макс. После го пусна на пода и го размаза с пистолета си. Останаха само парченца пластмаса и съсипана електроника.

Ковач заби инжекция в ръката на Макс и прошепна:

— Можех да почакам наркотикът да се задейства, но нямаше да е забавно.

Това бе последното, което Макс си спомняше.

Нямаше представа къде се намира сега, нито от колко време бе пленник. Искаше да се размърда, да разтърка слепоочията си и да провери крака си, но бе сигурен, че го наблюдаваха. Освен това се съмняваше, че оковите щяха да му позволят да се движи. В стаята нямаше никого. Бе буден от достатъчно дълго време, за да чуе или усети враговете макар и със затворени очи. Но това не означаваше, че на стените няма монтирани камери и микрофони. Искаше да изчака колкото се може по-дълго, преди похитителите му да разберат, че е в съзнание. Щеше да използва времето, за да даде възможност на организма си да се изчисти от опиатите. Ако искаше да понесе онова, което предстоеше, трябваше да е в най-добрата си форма.

Мина около час. Или пък десет минути. Макс не беше сигурен. Беше загубил представа за времето. Знаеше, че лишаването от способността да определиш времето бе основно оръжие на разпитващите, затова се насили да не мисли по въпроса. Затворник можеше да бъде докаран до ръба в опитите си да разбере дали е ден или нощ, а чрез отблъсването на тази естествена нужда Макс лишаваше мъчителите си от възможността да го тормозят.

Това никога не бе проблем във Виетнам. Клетките, в които държаха него и другарите му, бяха достатъчно разнебитени, за да позволят проникването поне на лъч светлина. Но благодарение на работата си Макс бе наясно с техниките за разпит и знаеше, че „лишаването от време“ върши работа само донякъде. Що се отнасяше до останалото, което възнамеряваха да му причинят, просто трябваше да чака и да види.

Наблизо се отвори тежка ключалка. Макс не беше чул никой да се приближава, затова разбра, че вратата е много дебела. Следователно помещението бе проектирано като затворническа килия, а не бе временен подслон. Фактът, че „Отговорните“ имаха подобно помещение, не говореше добре.