Ерик не можеше да повярва, че е събрал достатъчно смелост да говори така откровено с ветерана от ЦРУ.

Лангстън се засмя.

— Разбирам защо ви е наел Хуан. Смелост и мозък. Кажете му, че вече съм задвижил лостовете, които могат да ни помогнат да хванем Северънс, след като унищожите предавателя.

Спряха до вратата на хангара, защото силният вятър щеше да им попречи да довършат разговора.

— Не ме уведомиха кой измисли откачената идея да използваме реликвата от Студената война, зарязана в космоса.

— Аз — отговори Ерик. — Знаех, че Хуан ще отхвърли първото ми предложение да ви убеди да ни снабдите с ядрено оръжие.

Овърхолт пребледня.

— Правилно сте преценили.

— Трябваше да измисля алтернатива и когато Иван Кериков спомена „Юмрука на Сталин“, направих някои проучвания и всичко си дойде на мястото.

— Знаете, че човекът, който повреди сателита, беше Кабрило, нали?

— Да, спомена нещо.

— Доколкото го познавам, надали ви е разказал цялата история. Хуан прекара седем месеца зад Желязната завеса като Юрий Марков, техник в Байконур. Напрежението да живееш под прикритие толкова дълго време и под зорките очи на руската държавна сигурност сигурно е било пълен кошмар. Стандартна практика е служителите ни да посещават психиатър след тежки мисии. Хуан се видя със своя за съвсем кратко време. Прегледах бележките на лекаря. Резюмето му беше само един ред: „Това е най-хладнокръвният тип, когото някога съм виждал.“ По-верни думи за Хуан не могат да се кажат.

— Само от любопитство — каза Ерик. — Какво стана с истинския Марков? Хуан трябваше ли да го…

— Да го убие? Господи, не. Марков работеше за нас. Той ни разказа първи за проекта с „Юмрука на Сталин“. Последното, което чух за него, бе, че работи за космическия отдел на „Боинг“. Но знам следното: ако му бе наредено да убие Марков, Хуан нямаше да се поколебае. За човек като него целта оправдава средствата. Знам, че в днешния „политически коректен“ свят това вбесява много хора, но същите тези хора се радват на свободата, която бойци като Хуан им осигуряват. И не тяхната съвест понася бремето, а тази на Кабрило. Те просто се наслаждават на фалшиво чувство за морално превъзходство, без да разбират истинската цена на нещата. Хвърлете любител на животните в клетка на бесен енот и той ще го убие. Ще се почувства зле, дори виновен, но смятате ли, че въобще ще се замисли какво ще кажат другарите му? Не и за секунда, защото или убиваш, или биваш убит. Страхувам се, че нашият свят вече е стигнал дотам, но хората са прекалено стреснати от идеята, за да я приемат.

— За съжаление колебанието дали я приемат или не работи за противниковите сили — каза Ерик.

Овърхолт му протегна ръка.

— Точно това затруднява работата ни. Аз водех битки, в които всичко беше в черно и бяло. Сега обаче ни убеждават, че има и сиво. Позволи ми да ти кажа нещо, синко. Сивото не съществува, каквото и да ти говорят.

Възрастният мъж пусна ръката на Ерик и добави:

— За мен бе удоволствие да се запознаем, господин Стоун. Пожелавам ви късмет утре.

„Орегон“ се носеше бързо по сините води на Средиземно море. Избягваха корабните маршрути, доколкото можеха, за да използват магнитохидродинамичните двигатели, без да привличат внимание с невероятната скорост, която развиваха. Намалиха само веднъж, на минаване през пролива Месина, който разделя Италия от Сицилия. За щастие природата бе в настроение да им съдейства. Морето бе тихо, нямаше никакъв вятър, така че профучаха спокойно през Йонийско море и навлязоха в Егейско.

Хуан прекарваше цялото си време в оперативния център с вечната чаша кафе. В горния ъгъл на главния монитор дигиталният часовник отмерваше безмилостно времето. След малко повече от осемнадесет часа остров Еос щеше да бъде заличен от лицето на планетата. И Макс Хенли щеше да си отиде заедно с него, ако Хуан не измислеше нещо скоро.

„Орегон“ му се струваше тъжен и пуст. Ерик и Марк би трябвало да седят пред компютрите си, да управляват кораба и да подготвят оръжейните системи. Макс трябваше да е в задната част на оперативния център, наведен над мониторите на двигателите. Обикновено мястото на Линда също бе тук, готова да помогне навсякъде, където имаха нужда от нея. Еди и Линк сигурно чувстваха липсата им по същия начин. Рядко прекарваха толкова дълго време в оперативния център, но тъй като приятелите им бяха в опасност, не искаха да излязат оттук дори за кратко.

— Нищо, шефе — обади се Хали.

Линда и Марк пропускаха часовете за връзка вече трети път. Хали се свърза с параходната компания, откъдето го увериха, че на „Златно небе“ няма комуникационни проблеми. Той дори звънна на кораба, представи се за брата на един от пътниците и обясни, че трябва да му съобщи лошата новина за смъртта на родителите му. Услужливата секретарка го увери, че ще предаде съобщението в каюта Б123, номер който Хали бе избрал произволно. Пътникът не отговори на обаждането му, но това не бе категорично доказателство за нищо, тъй като човекът можеше вече да си е сирак и да бе помислил, че някой си прави гадни шеги с него. Хуан се отказа от идеята да опитат същия номер с други пътници, тъй като секретарката щеше да заподозре нещо.

Независимо от богатия оръжеен арсенал на „Орегон“ и съвършената комуникационна система, не можеха да направят друго освен да се отправят към Еос и да се надяват, че ще им се предостави някаква възможност за връзка. Макс бе открил начин да се скрие от врага достатъчно дълго, за да изпрати съобщение. Хитрият дърт тигър сигурно имаше още някой и друг номер в запас. Ето защо Хуан трябваше да е наблизо, за да му помогне.

Положението с Марк и Линда не бе по-розово. Хуан нямаше представа какво точно се случва на борда на „Златно небе“. Възможно е да са ги разкрили и заключили в ареста на кораб, предопределен за унищожение от зловещия вирус на Северънс. Все още не бяха разгадали думите на Макс, който бе споменал, че вирусът не само убива, но причинява и по-лошо, но това нямаше значение. Ако не успееха да блокират предавателя, двама от най-добрите служители на Корпорацията щяха да са сред първите заразени.

Кабрило натрака команда на клавиатурата. Дигиталният часовник изчезна от монитора. Времето се влачеше прекалено бавно и не му се искаше да се взира във всяка секунда.

— Агенти на ФБР са нахлули в имението в Бевърли хилс — извика Том Северънс с разтреперан глас, влизайки в подземния апартамент на Лайдъл Купър.

Купър, който лежеше на канапето, бързо се надигна.

— Какво са направили?

— ФБР е в къщата ми, в щаба ни — повтори Северънс. — От няколко минути. Секретарката успя да ми звънне по сателитния телефон. Имали съдебна заповед за претърсване и конфискация на всичките ни финансови документи, както и на списъците с членовете. Освен това имали заповед да арестуват мен и Сюзън по подозрения в данъчни измами. Слава богу, Сюзън е със сестра си във вилата ни в Биг Беър, но е само въпрос на време да я намерят. Какво ще правим? По петите ни са, Лайдъл. Знаят всичко.

— Успокой се! Не знаят нищо. ФБР използва гестаповска тактика, за да ни сплаши. Ако знаеха за плана, щяха да арестуват всички в Калифорния, да координират действията си с турските власти и да ни нападнат тук.

— Всичко се разпада, усещам го — възрази Северънс, като се отпусна тежко на стола и зарови глава в ръцете си.

— Стегни се. Няма нищо страшно.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна Северънс кисело като раздразнено дете. — Теб не те преследват. Ще изчезнеш в сенките, а аз ще опера пешкира.

— По дяволите, Том, послушай ме. ФБР няма представа какво се опитваме да постигнем. Възможно е да имат подозрения, че планираме нещо, но не знаят какво. Просто опипват почвата, нали така се казва? Използват съдебна заповед за конфискация на документите ни с надеждата да открият нещо уличаващо. Ние с теб знаем, че няма да намерят нищо такова. От самото начало внимавахме документацията ни да е в ред. Организацията ни е непечеливша, затова не плащаме данъци, но редовно попълваме декларации за данъчните. Вие сте плащали личните си данъци, нали?