— Проклетият прах съсипва самолетите — оплака се мъжът. — Ти трябва да си Ерик Стоун. Аз съм Джак Тейгърт.

— За мен е чест да се запознаем, полковник — каза Ерик с възхищение в гласа. — Четох много за вас като малък.

Тейгърт, около шейсетте, с обветрено загоряло лице и ясни сини очи, беше мъжествено красив, напомняше идеалния образ на каубой с решителна брадичка и набола четина. Въпреки жегата носеше бежов панталон, униформена риза и кожено яке. Ръкува се с желязна хватка. Бейзболното му кепе носеше логото на една от ранните мисии на космическата совалка, която бе пилотирал.

— Готов ли си за най-страхотното пътуване в живота си? — попита Тейгърт, като го поведе към офиса в ъгъла на хангара.

Гласът му имаше силен тексаски акцент. Ерик се ухили широко.

— Да, сър, готов съм.

В офиса седяха двама мъже. Ерик позна веднага единия по дебелите бакенбарди. Беше прочутият самолетен дизайнер Рик Бътърфилд. Другият бе висок и елегантен възрастен мъж с гъста бяла коса. Беше облечен в делови костюм с жилетка. Ерик реши, че е в края на седемдесетте години.

— Господин Стоун — каза той, като му протегна ръка, — рядко имам възможност да се запозная с хора от екипа на Хуан.

— Вие сте Лангстън Овърхолт, нали? — попита Ерик благоговейно.

— Да, момчето ми, аз съм. Но никога не сме се запознавали, ясно ли е?

Ерик кимна.

— Въобще не трябваше да идвам тук. Това е частна сделка между Корпорацията и компанията на господин Бътърфилд.

— Сделка, на която нямаше да се съглася, ако не ме беше заплашил, че няма да си получа сертификатите от НАСА и от Федералната авиоадминистрация — обади се Бътърфилд.

Овърхолт се завъртя към него.

— Не беше заплаха, Рик. Просто ти напомних приятелски, че самолетът ти още не е получил необходимите сертификати, а аз бих могъл да ти помогна да избегнеш бюрократичните спънки.

— Надявам се, че не ме мотаеш.

— Фактът, че ти уредих временен сертификат за този полет, е достатъчно доказателство за възможностите ми.

Изражението на Бътърфилд си остана кисело, но изглеждаше все пак малко посмекчено. Той се обърна към Ерик.

— В колко часа трябва да свършим работата?

— С помощта на данните на Североамериканската команда за космическа отбрана изчислих, че трябва да сме на позиция точно в осем и четиринадесет и тридесет и една секунди и шест десети утре сутрин.

— Не мога да гарантирам такава абсолютна точност. Ще имаме нужда от час да се издигнем на нужната височина и от шест минути за горенето.

— Една минута няма да промени нещата — увери го Ерик. — Господин Бътърфилд, искам да разберете сериозността на положението. От нас зависят буквално милиони животи. Знам, че звучи като реплика от скапан шпионски роман, но това е истината. Ако се провалим, милиони хора по света ще умрат в зловеща агония.

Той отвори лаптопа си, за да покаже на авиоинженера някои от снимките, заснети на „Златна зора“. Кадрите говореха сами по себе си и не му се наложи да обяснява. След като ги разгледаха, Ерик каза:

— Сред убитите са тези, които са произвели вируса. Началниците им са избили собствените си хора, за да си осигурят мълчанието им.

Бътърфилд вдигна очи от компютъра. Лицето му беше посивяло.

— Ще участвам, хлапе. Сто процента.

— Благодаря ви, сър.

— Как понасяш въртенето, синко? — попита Тейгърт.

— Нямам проблеми — увери го Ерик. — Докато работех за военните, летях с изтребител.

— Лесно ли драйфаш?

— Не. Точно затова аз съм тук, а не колегата ми. Член съм на американската асоциация на запалянковците на увеселителните влакчета и въртележките. Още от съвсем малък прекарвах ваканциите си по лунапарковете. Никога не ми е ставало лошо.

— Достатъчно добре за мен. Рик?

— Няма да те карам да подписваш купчина застрахователни документи и разни подобни дивотии. Гарантирам за птицата си, стига ти да гарантираш за здравето си.

— Компанията ни прави медицински прегледи на всеки шест месеца. Не страдам от нищо, което да не може да бъде коригирано с чифт очила.

— Чудесно. Чака ни доста подготвителна работа до утре сутрин — каза Бътърфилд и погледна часовника си. — Екипът ми ще е тук след около двадесет минути. Ще имам нужда от теб и оборудването ти, за да изчислим теглото и баланса. После смятам, че трябва да останеш в самолета си, докато стане време за полета. Пилотите ти могат да отседнат в хотела в града. Един от моите хора ще ги закара.

— Звучи добре. А, господин Бътърфилд, имам една молба.

— Давай.

— Искам да видя самолета.

Бътърфилд кимна и излезе от офиса. Ерик, Тейгърт и Овърхолт го последваха. До покрития с брезент самолет висеше дистанционно. Той натисна бутона и една макара започна да навива брезента към тавана. Боядисан в снежнобяло с малки сини звездички, самолетът-майка на име „Кенгу“ приличаше на всички други по света. Имаше крила като прочутия „Корсар“ от Втората световна война, но започваха високо на корпуса и се спускаха под ъгъл надолу, така че шасито стоеше на високи колесници. Над пилотската кабина се намираха два реактивни двигателя, а други два — под крилата.

Но това, което прикова вниманието на Стоун, бе монтирано под големия самолет. „Ру“ представляваше ракетен самолет с единично плоско крило, способен да вдигне над три хиляди километра в час. Не беше първият частно построен самолет, но вече държеше рекорда за височина — почти сто и двадесет километра над земята. „Кенгу“ го издигаше на десет хиляди и двеста километра, после двата самолета се разделяха. Ракетният двигател се включваше и „Ру“ излиташе към небето в балистична парабола. После можеше да се върне на самолета-майка, за да бъде зареден с гориво.

Плановете на Бътърфилд и инвеститорите му бяха да се възползват от търсачите на силни усещания, които искаха да изпитат безтегловността в космоса. Ерик Стоун щеше да стане първият им клиент, макар целта му да не беше адреналинът. Идеята му бе в апогея на полета да попадне в обсега на повредената антена на руското оръжие. Използвайки кодовете, които Хуан бе взел от Кериков, Ерик щеше да позиционира „Юмрука на Сталин“ така, че сателитът да насочи една от ракетите към остров Еос. Кинетичната енергия на половинтонния волфрамов прът, уцелил която и да е част от острова, щеше да унищожи предавателя на ИНЧ.

— Грозничък е, а? — гордо попита Бътърфилд, като погали нежно корпуса.

— Какво е усещането, когато летиш с него? — попита Ерик.

— Нямам представа — отговори инженерът, като се потупа по гърдите. — Имам слабо сърце и не мога да летя.

Тейгърт отговори вместо него:

— Синко, това ще те накара да забравиш за въртележките и влакчетата.

Овърхолт се прокашля.

— Господа, не е разумно да съм тук, когато пристигнат хората на Бътърфилд, затова ще се сбогувам с вас.

Той се ръкува любезно с всички, после се обърна към Ерик.

— Господин Стоун, бихте ли ме изпратили до самолета ми?

— Разбира се, сър.

— Когато се срещнете с председателя, бих искал да му предадете, че съм говорил с приятелите от Националната агенция по безопасността. Те също са уловили предаванията по ИНЧ, едно от вашия господин Хенли, доколкото разбрах, и друго — малко по-рано. Самият факт, че някой е построил подобен предавател, причини доста вълнения, както можете да предположите. Съчетано с това, което вие и хората ви открихте, макар да не разполагате с доказателства засега…

Ерик отвори уста, за да възрази, но не успя да изрече и дума.

— Знам, че не следвате правилата на Министерството на правосъдието, но има определени закони, които трябва да се спазят, ако искаме да осъдим Северънс и групата му. Помогнах ви да осъществите малкото си приключение утре, така че очевидно приемам нещата сериозно, но ако искаме да докажем, че „Отговорните“ са виновни за тези чудовищни престъпления, имам нужда от факти, а не от догадки. Разбирате ли?

— Да, сър. Стига вие да разбирате, че ако не се задействаме, милиони хора ще бъдат заразени, преди да откриете достатъчно доказателства за пред съда.