По бузата на Зелимир Ковач се стече сълза, но той не направи опит да я избърше. Том Северънс, който познаваше Купър от години и бе чувал речите му хиляди пъти, също бе трогнат.

— Онези двамата — посочи Линда Рос.

Марк Мърфи проследи ръката й и веднага забеляза двойката. Много от пътниците, които слизаха от „Златно небе“, бяха стари или поне на средна възраст, но Линда бе забелязала мъж и жена на около тридесет години. Всеки държеше ръката на малко момиченце, облечено в розова рокля.

— Фасулска работа — промърмори Марк, когато видя как жената подаде корабната си карта на съпруга си, който я прибра в портфейла.

Зад армията слизащи пътници, нетърпеливи да се заемат с обиколката на „Света София“, Синята джамия, Топкапъ и битпазара, „Златно небе“ приличаше страхотно на своя кораб близнак. Марк настръхваше от ужасните спомени всеки път, когато го погледнеше. Не беше обмислил грижливо емоциите си, когато предложи да се включи в мисията и не се радваше на перспективата да се качи на борда.

— Тръгват към автобусите — кимна Линда към младото семейство, насочило се към бордюра, където чакаха двадесет туристически автобуса.

Пътниците показваха картите си, за да се качат в тях.

— Сега ли да го направим, или да ги проследим до града?

— Няма по-добър момент от сегашния. Да действаме.

Изчакаха тримата да минат пред тях, преди да се набутат в тълпата. Движеха се с лекота и подминаха бавните. Целта им бе точно пред тях. Семейството не подозираше, че го следят.

— Побързай! — внезапно извика Линда. — Мисля, че автобусът ни потегля.

Марк се забърза и се блъсна в мъжа, който незабавно провери дали портфейлът му си беше на мястото. Носенето на портфейла в предния джоб и опипването му, когато някой се блъснеше в него, показваше, че мъжът е закален турист. В повечето случаи тази практика щеше да му свърши работа. Но както бяха планирали, когато Линда се бутна леко в него, пътникът се чувстваше в безопасност, тъй като бързащите американци не представляваха заплаха. Той не провери джоба си втори път и не усети малката ръка на Линда, която измъкна портфейла.

Аматьор би се отдалечил от жертвата си веднага след обира, но Линда и Мърфи продължиха да се правят на забързани пътници и тръгнаха към автобусите. Помотаха се до единия от тях, докато младото семейство се качи на друг. Едва тогава се отдръпнаха от тълпата и тръгнаха към мястото, където бяха паркирали взетата под наем кола.

Линда застана до отворената задна врата, за да предпази вътрешността на колата от любопитни погледи. Марк заработи върху ламинираната карта с помощта на специално приготвен комплект, който си беше донесъл от „Орегон“. Свали прозрачната пластмаса със скалпел и изряза снимката. После вкара снимката на Линда и прокара картата през ламинатор. Изглади я и изряза излишната пластмаса.

— Заповядайте, госпожо Сюзън Дъдли — каза той, като подаде на Линда още топлата карта.

— Май знаеш какво правиш — ухили се тя.

— Бях на петнадесет години, когато постъпих в МИТ. Наложи ми се да си направя фалшива лична карта.

Линда долови нещо особено в гласа му.

— Сигурно не е било лесно — каза тя.

Марк вдигна очи към нея.

— Можеш да си представиш, че мястото бе пълно с върховни зубрачи, но аз все пак се откроявах. Дипломатическо куфарче, вратовръзка, пластмасова кутийка с моливи, пълната програма. Училищната администрация увери родителите ми, че имат съветници за напредналите студенти, които да им помагат да се приспособят. Долна лъжа. Озовах се съвсем сам в най-конкурентната среда в света. Положението се влоши, когато навлязох в частния сектор. Затова се присъединих към Хуан и Корпорацията.

— Не за парите, така ли? — подкачи го Линда.

— Не искам да се хваля, но когато постъпих в Корпорацията, заплатата ми намаля драстично. Но си заслужаваше. Всички вие се отнасяте с мен като с равен. Когато проектирах оръжейни системи, вечно се тормозех от присъствието на разни мъжествени генерали, които гледаха на нас като на насекоми или нещо залепнало на подметките им. Разбира се, харесваха играчките, които им давахме, но ни мразеха, защото бяхме способни да свършим работата. Все едно че отново бях в гимназията. Военните се държаха като спортистите в училище, а ние останалите се мотаехме наоколо с надеждата да ни забележат. Жалка работа. А на „Орегон“ не стават такива неща. Всички сме от един отбор. Ти, Линк и Хуан не ни карате с Ерик да се чувстваме като аутсайдери, макар понякога да прекаляваме с дивотиите си. За първи път в живота си не ми се налага да търся празна маса, когато вляза в трапезарията.

Марк замълча, сякаш бе притеснен, че е надрънкал прекалено много, после се ухили на Линда и добави:

— Надявам се, че няма да ме накараш да си платя за терапията.

— Довечера можеш да ме черпиш едно питие на борда.

Той я погледна стреснато, после се усмихна многозначително.

— Няма да напуснем „Златно небе“, докато не открием нещо, нали?

Тя притисна ръка към гърдите си в престорен жест.

— Да не ме обвиняваш, че се каня да пренебрегна директната заповед на Еди?

— Аха.

— Изненадан ли си?

— Не.

— Все още ли си готов да участваш?

— Подготвям втората карта, нали така?

— Добро момче.

Марк вкара двете карти в електронното устройство, закачено към лаптопа му, и кодира отново магнитните ленти. Десет минути по-късно двамата с Линда стояха до мостика на „Златно небе“. Близо до тях мотокар товареше палети на кораба, а над него летяха и кряскаха бели чайки.

— Всичко наред ли е, господин Дъдли? — попита помощник-домакинът, застанал до мостика, когато му обясниха, че искат да се върнат в каютата си.

— Да, просто коляното ми — отговори Марк. — Ударих го зле, докато играех футбол в колежа, и сега ме наболява от време на време.

— Както знаете, на борда имаме лекар, който може да се погрижи за вас — увери го той, после прокара картите през електронното устройство. — Хм, това е странно.

— Проблем ли има?

— Не. Всъщност, да. Когато прокарах картите ви през устройството, компютърът ми сдаде багажа.

Електронните карти активираха компютърен файл със снимката на собственика им, както и информация за престоя му на кораба. Марк бе изработил картите така, че нищо да не се покаже на екрана. Домакинът или трябваше да се довери, че двамата пред него бяха тези, за които се представяха, или да ги забави, докато някой поправеше компютъра. Но тъй като обслужването на клиентите бе най-важното нещо в бизнеса, надали щеше да създаде неудобства на пътниците заради дребна повреда.

Домакинът прокара собствената си карта през скенера и когато снимката му се появи на екрана, върна картите на Мърфи.

— Картите ви вече не работят. Когато се върнете в каютата си, звъннете в офиса и ще ви издадат нови.

— Ще го направим. Благодаря.

Макс пъхна картите в джоба си, хвана Линда подръка и двамата се изкачиха по стълбите, като той куцаше съвестно.

— Футбол в колежа, а? — попита тя ухилено, когато вече никой не можеше да ги чуе.

Той се потупа по не особено стегнатото шкембе.

— Е, поизоставил съм се малко.

Влязоха в атриума на основното ниво. Таванът се издигаше четири етажа над тях и бе украсен с купол от рисувано стъкло. Чифт стъклени асансьори водеха към горните нива. Всяка палуба бе оградена с парапет от обезопасено стъкло, стегнато в блестящи месингови релси. Срещу асансьорите се виждаше стена от розов мрамор, по която течеше вода и се събираше в красив фонтан. От мястото им се виждаха табелите на малки луксозни бутици на горния етаж и неонова стрелка, която сочеше към казиното. Корабът оставяше впечатление за разкош, но и доста кич.

Бяха обсъдили плана си още на „Орегон“ и бяха проучили разположението на кораба, така че сега нямаше нужда дори да говорят. Линда подаде на Марк купчина дрехи, които извади от голямата си чанта. След секунди излязоха облечени в гащеризони с логото на параходната компания, извезано със златни конци. Линда беше свалила грима си, а Марк бе прибрал рошавата си грива в бейзболно кепе. Униформите щяха да им дадат възможност да се движат из целия кораб.