— Къде ще се срещнем, ако се наложи да се разделим? — попита Линда, когато тръгнаха напред.

— Масата за зарове?

— Не се прави на тарикат.

— В библиотеката.

— В библиотеката — повтори тя. — Добре, хайде да вървим да се правим на Нанси Дрю14.

— На момчетата Харди15.

— Аз отговарям за мисията, така че аз решавам. Ти ще си помощникът ми, Джордж Фейн.

За изненада на Линда Марк попита:

— Защо не Нед Никърсън?

Това беше името на гаджето на Нанси Дрю.

— Не и в най-дивите ти мечти. Някой ден ще трябва да си поговорим за пубертетските ти четива.

Най-лесният начин да излязат от пътническите помещения бе през кухнята, затова се качиха по близките стълби и намериха главната трапезария. Достатъчно голяма да побере триста души, залата бе почти празна. Само чистачите почистваха мокета с прахосмукачки.

Влязоха в кухнята, където един от готвачите вдигна глава, но не каза нищо. Линда отмести очи настрани. За разлика от трапезарията, кухнята бе пълна с готвачи, които приготвяха огромни количества храна. От врящите казани се издигаше ароматна пара.

В задната част на кухнята имаше врата, която водеше към ярко осветен коридор. Намериха стълбище и се спуснаха надолу, подминавайки група келнерки, отправили се нагоре да поемат смяната си. Срещнаха още няколко души, но никой не им обърна внимание. Като корабни работници практически бяха невидими. Марк забеляза сгъваема стълба, облегната на стената, и я грабна, за да допълни маскировката им.

„Златно небе“ бе привързан за дока, а повечето пътници бяха на брега, затова корабът работеше на минимална мощност и инженерните помещения бяха пусти. Линда и Марк прекараха следващите няколко часа в пълзене във всички тръби, канали и климатици и търсене на нещо необичайно. За разлика от работата на Хуан на обречения кораб близнак, те претърсваха бавно и методично, но крайният резултат бе същият.

— Кръгла нула — каза Марк, раздразнен на себе си, задето не бе успял да открие нищо. — Нищичко. Към вентилационните тръби или водопровода не е закачена една проклета бурма.

— Да, а това са най-добрите пътища да разпространиш вируса — съгласи се Линда, като избърса машинното масло от ръцете си. — Какво друго ни остава?

— Освен да обиколим наоколо и да напръскаме всяка повърхност на кораба с пулверизатора, не мога да се сетя за нищо. След като ние с теб разполагахме с толкова много време тук долу, сигурно и с „Отговорните“ е било така.

Той посочи тавана, където бяха окачени огромни тръби.

— За два часа бих могъл да разглобя част от тръбата и да наглася системата си вътре.

Линда поклати глава.

— Рискът да те заловят е прекалено голям. Трябва да е нещо много по-просто и бързо.

— Знам, знам — кимна Марк, като потърка слепоочията си. — Спомням си как на „Златна зора“ Хуан каза, че иска да погледна главните смукатели на климатичната система. Може би трябва да проверим това.

— Къде би трябвало да се намират?

— Най-вероятно в предната част на комина.

— Доста изложено на погледи.

— Можем да почакаме до довечера.

— Добре, хайде да се върнем в пътническите помещения и да се преоблечем.

Излязоха от лабиринта на машинното и най-после стигнаха до коридор, пълен с хора. Служители в различни униформи се подготвяха за връщането на пътниците, а инженерите се отправяха към машинното, за да подготвят кораба да напусне Истанбул.

Случаен поглед през врата близо до пералнята накара Линда да се закове на място. Тридесетгодишен мъж с униформа като нейната стоеше точно пред вратата. Вниманието й бе привлечено не от мъжа или небрежната му стойка, а от начина, по който отмести очи от нея. Беше същият поглед, който тя бе хвърлила на първия готвач в кухнята. Погледът на човек, който се намира на място, където не би трябвало да бъде. Той се завъртя леко встрани, но после надникна през рамо. Веднага щом забеляза, че Линда го оглежда, побягна в другата посока.

— Хей! — извика Линда. — Спри!

Втурна се след него и Марк я последва.

— Не — рязко го възпря тя. — Провери дали тук долу има още от тях.

Марк се завъртя и се затича назад. Линда продължи преследването сама. Мъжът имаше десетина метра преднина и двадесет сантиметра по-дълги крака. Но предимствата не му свършиха работа, тъй като Линда бе твърдо решена да го хване. Бързо стопи разстоянието, тичайки леко като газела, но със свирепостта на гонещия я леопард.

Мъжът спечели малко време, когато се заизкачваха по стълбището, защото успяваше да вземе по три стъпала наведнъж, а Линда — само по две. Профучаха покрай неколцина стреснати работници. Линда изпитваше силно желание да извика за помощ, но това щеше да я принуди да обяснява незаконното си присъствие на кораба.

Мъжът влетя в една стая. Линда стигна до нея след миг и въобще не видя юмрука му. Той я халоса здраво в брадичката. Ударът отметна главата й назад и я отпрати в стената. Побойникът остана над нея около секунда, после побягна отново. Линда скочи енергично на крака и се втурна замаяна след него.

— Ще удряш момичета, а? — мрачно изсумтя тя.

Изскочиха на „Бродуей“, дългия централен коридор, който вървеше по дължината на кораба. Членовете на екипажа го използваха да стигнат от каютите си до пътническите помещения. Някой артистичен веселяк дори бе изрисувал навеси като над театрите на прочутата нюйоркска улица, откъдето коридорът бе взел името си.

— Направете път. Спешен случай.

Линда чу виковете на мъжа, когато се втурнаха през тълпата служители. Движеше се сред тях като змия и напредваше бързо, докато тя чувстваше, че главата й ще експлодира от силната болка.

Мъжът влетя в друг коридор и се закатери по ново стълбище. Линда отвори вратата пет секунди след него. Хвана се за парапета и запрескача стъпалата. Знаеше, че наближават пътническите помещения. Ако типът имаше акъл в главата и познаваше кораба, щяха да излязат някъде близо до каютата му. А ако Линда не видеше номера й, никога нямаше да успее да го намери.

Той изскочи през вратата горе, събаряйки възрастна жена и съпруга й, който бе в инвалидна количка. Изгуби няколко ценни секунди, за да се откачи от двойката старци. Линда влетя през вратата, преди автоматът да я затвори, и му се ухили свирепо. Бяха излезли на най-горното ниво, близо до атриума.

Мъжът видя, че Линда е само на няколко крачки от него. Забърза се и се втурна към елегантните стълби, които се виеха около двата стъклени асансьора. Наоколо нямаше много пътници. Бутиците бяха един етаж по-долу. На по-ниските нива със сигурност имаше повече хора. Линда бе видяла пазачи пред прочутия бижутерски магазин по-рано и знаеше, че не може да рискува да бъде спряна от охраната.

Стигнаха почти до стълбите, когато тя скочи с протегна ръка. Пръстите й хванаха маншетите на гащеризона на беглеца и той се спъна. Ускорението го отпрати с главата напред в стъкления парапет. Панелите бяха проектирани за подобен удар, но една от скобите се счупи и цялото стъкло се измъкна от мястото си. Падна четири етажа надолу и се разби на безброй парченца. Уплашени викове изпълниха атриума.

Линда изпусна крачола на мъжа и се плъзна по гърди след него. Той успя да се хване за месинговия прът и се претърколи през балкона. Вдигна очи към Линда, която се опитваше да го хване за ръката. Погледът му й напомни на самоубийците камикадзе в мига преди взрива — примирение, страх, гордост и най-вече — дива ярост.

Мъжът се пусна, преди тя да успее да хване китката му, и не отмести очи от нея, докато летеше в бездната. Падна петнадесет метра по-надолу и се удари в мраморния под, като завъртя глава в последната секунда. Чу се зловещ трясък и счупените кости пробиха дрехите му на няколко места. Дори от тази височина Линда видя, че черепът му бе размазан.

Тя пренебрегна ужаса си и скочи на крака. Възрастната дама все още се мъчеше да върне стареца в инвалидната количка и двамата не бяха видели нищо. Линда се скри зад огромна палма в саксия, съблече гащеризона и го пъхна в чантата си. Не можеше да направи нищо относно мокрите петна под мишниците си.