След тези думи и последните матроси изчезнаха през капака на кулата. След секунди баластните резервоари на „Талахаси“ се изпразниха и тя се потопи бързо. Потъна в бездната и остави над себе си лека вълничка, която бързо се успокои сякаш огромната подводница никога не бе съществувала.

— Неприятен начин да си изкарваш прехраната — намръщи се Макс.

Макар да не страдаше от истинска клаустрофобия, той не обичаше тесните затворени пространства.

— Линк е работил на подводница за бързи нападения като тюлен. Твърди, че е по-луксозна от повечето хотели, в които е отсядал.

— Линк е пинтия. Виждал съм къде се настанява — мотели със стаи на час, където чистите чаршафи са нещо непознато.

Когато „Орегон“ се понесе на изток, задуха силен вятър. След няколко минути магнитохидродинамиката щеше да го задвижи толкова бързо, че да стоиш на палубата, бе все едно да се изправиш пред ураган. Моряците си бяха свършили работата и се бяха върнали в торпедното помещение.

— Какво ще кажеш, Макс?

— За кое?

— За изоставения кораб. Да спрем ли да го огледаме набързо, или да бързаме към Карачи?

Макс поведе Кабрило към заслона на стълбата, където можеше да запали лулата си.

— Кайл липсва от онзи ден. Бившата ми съпруга смята, че знае с кого е — група негови приятели, които тя не одобрява. Това ме кара да мисля, че работата не е чак толкова страшна, колкото тя я представя. Ще са ни нужни двадесет и четири часа да стигнем до Ел Ей, след като се доберем до Пакистан. Така че един час отклонение заради призрачния кораб няма да има голямо значение.

— Сигурен ли си? — попита Хуан, като примигна бързо, тъй като гореща пепел от лулата на Хенли опари лицето му.

— Съжалявам — извини се Макс и отдръпна лулата си. — Да. Всичко ще е наред.

— Ерик, чуваш ли ме? — попита Кабрило в радиостанцията.

— Тук съм.

— Нов курс. Закарай ни до онзи кораб колкото се може по-бързо. Намери Гомес и го накарай да приготви хеликоптера.

Джордж Гомес, наричан Адамс, бе красивия като кинозвезда пилот на хеликоптера, получил прякора си след бурна връзка със съпругата на южноамерикански наркобарон, жена, която невероятно приличаше на Каролин Джоунс, актрисата от старите телевизионни серии на „Семейство Адамс“.

— Кажи му, че искам да сме готови за излитане веднага щом стигнем до кораба. Ако се наложи, ти ще управляваш хеликоптера.

Ерик не би могъл да пилотира самолет дори ако животът му зависеше от това, но играеше достатъчно компютърни игри, за да се справи с дистанционното управление на хеликоптера.

— След колко време ще стигнем? — попита Кабрило.

— Малко повече от два часа.

— Ще получиш премия, ако ни закараш точно за два часа.

На звездната светлина параходът изглеждаше като сватбена торта на няколко етажа, които се издигаха в деликатен баланс между форма и функция. На хората в оперативния център на „Орегон“, които разглеждаха образите от камерата на малкия дистанционно управляван самолет, приличаше точно на кораб призрак. Нито един от илюминаторите не беше осветен. Никой не се движеше по палубата. Дори радарът беше неподвижен.

Високи вълни се удряха в дългия бял корпус. Топлинните образи показаха, че двигателят и коминът са студени. Макар околната температура в тази част на Индийския океан да бе почти тридесет градуса, устройствата бяха достатъчно чувствителни, за да доловят телесна температура. Не видяха нищо такова.

— Какво, по дяволите, е станало тук? — попита Линда, като знаеше, че никой не може да й отговори.

— Гомес, огледай палубата — нареди Хуан.

Джордж седеше на работното си място в задната част на оперативния център. Пригладената с брилянтин назад коса проблясваше на светлината от монитора му. Той погали тънкия си мустак и придвижи джойстика напред. Малкото самолетче, оборудвано с мощна камера и предавател, се подчини на командата му и се снижи към пътническия параход, застанал неподвижно във водата на около тридесет мили на изток от бързо напредващия „Орегон“.

Екипажът наблюдаваше внимателно как самолетчето се спусна над парахода и насочи камерата си към палубата. В продължение на няколко секунди никой не проговори. Всички се опитваха да осмислят видяното. Накрая Кабрило наруши тишината, като натисна бутона на радиостанцията си и каза:

— Лекарят да се яви в оперативния център. Хъкс, имаме нужда от теб, веднага!

— Наистина ли е това, което си мисля? — прошепна Ерик Стоун задавено.

— Да, момче — отговори Макс, също така приглушено. — Палубата е покрита с мъртъвци.

На палубата на парахода се виждаха поне сто трупа. Дрехите им се ветрееха зловещо. Адамс увеличи образа от камерата, която показа плувния басейн на парахода. Изглежда, всички се бяха проснали около водата посред някакъв купон. Всичко бе затрупано от счупени чинии и чаши. Гомес настрои фокуса и видяха млада жена във вечерна рокля, която лежеше в локва от собствената си кръв. Положението бе същото и с останалите трупове.

— Някой забеляза ли името на парахода? — попита Марк Мърфи.

— „Златна зора“ — отговори Хуан.

Всички идеи за спасяване на парахода и прибиране на премията излетяха от ума му. Марк се съсредоточи върху компютъра си, издирвайки всички възможни данни за „Златна зора“. Останалите седяха втренчени в зловещата гледка.

Джулия Хъксли се втурна в оперативния център, облечена в долнище на пижама и огромна тениска. Краката й бяха боси, а косата — рошава. Носеше медицинската си чанта.

— Какъв е спешният случай? — задъхано попита тя.

Никой не й отговори и тя погледна към екрана, приковал вниманието им. Дори за опитен лекар касапницата на палубата на пътническия параход бе ужасяваща. Джулия пребледня, после поклати глава и се стегна. Приближи до монитора и разгледа внимателно картината. Слабата светлина и движението на камерата затрудняваха различаването на подробностите.

— Не прилича на травма — каза тя. — Според мен са били покосени от някакъв бързодействащ хеморагичен вирус.

— Естествен? — попита Макс.

— Нищо в природата не действа с такава бързина.

— Не са имали време дори да изпратят сигнал за помощ — отбеляза Хуан.

Джулия се завъртя към него.

— Трябва да отида да взема проби. В клиниката има екипировка за биологична атака и можем да монтираме апаратура за обеззаразяване на палубата.

— Забрави — отвърна Хуан. — По никакъв начин няма да ти позволя да докараш някакъв вирус.

Джулия се накани да спори, но Кабрило не бе приключил.

— Ще направим обеззаразяването на надуваем „Зодиак“, а после ще го потопим. Ерик, поеми дистанционното от Гомес. Джордж, отивай в хангара и приготви хеликоптера. Марк, иди събуди Еди. Вземете пистолети от оръжейната и ни чакайте в хангара. Джулия, имаш ли нужда от помощ?

— Ще взема един от санитарите да ми помага.

— Добре. Донесете няколко резервни костюма за биологична защита, в случай че има оцелели — разпореди Кабрило и скочи на крака. — Искам да съм във въздуха след двадесет минути.

„Орегон“ стигна до поразената „Златна зора“ минута преди крайния срок на Хуан. Поради ограничените товарни възможности на хеликоптера бяха нужни два полета, за да се пренесат всички заедно с оборудването. Ерик определи, че най-доброто за кацане място е на върха на мостика. Това бе най-обширната площадка на парахода, свободна от трупове. Макар че хеликоптерът нямаше да кацне директно на „Златна зора“, Джордж Адамс също бе издокаран в оранжев костюм за биоопасност, а двама от хората на Джулия приготвяха на палубата маркуч и резервоар със силен концентрат от белина, за да дезинфекцират хеликоптера, преди да се приземи обратно.

Хуан не искаше да поема никакви рискове. Членовете на екипажа, които щяха да теглят „Зодиак“ с бойния катер, щяха да минат през същата дезинфекция. Какъвто и вирус да бе покосил пътниците и екипажа на „Златна зора“, знаеха, че си имат работа с международен тероризъм и масово убийство. Кабрило се тревожеше не само за вируса, но вече мислеше за хората, отговорни за разпространението му.