— Да бе! Някой отвлича член от семейството ти. За мен това е все едно да отвлекат някой от моите родители. В подобен случай бих очаквал помощта ти, така че не искай друго от мен.

Хенсли замълча за момент, после каза:

— Благодаря, Хуан.

— Няма за какво — небрежно каза Кабрило и се върна на мястото си. — Линда, чуваш ли нещо?

— Не, но имаме още двадесет минути.

— Добре. Макс, готово ли е всичко по твоята част?

— Торпедото е във вагонетка на палубата, а техникът стои до спускателната шейна.

— Хали, нещо на радара или комуникационните канали?

— Не, сър. В момента се намираме в най-умрялото място, което човек може да намери в Индийския океан. Не съм виждал или чувал друг кораб от около осем часа.

Срещата трябваше да се състои далеч от обичайните корабни маршрути, за да избегнат товарните кораби и танкери, и на място, където няма много морски животни, които биха привлекли рибарите. Часът на срещата съвпадаше с пролука в сателитното покритие, в случай че някой решеше да погледне към океана.

Минаха петнадесет минути, преди Линда да извика:

— Контакт. Машинни звуци точно под нас, на около сто и петдесет метра към дъното. Изпразват баластните резервоари.

Тя изчисти шума, уловен от пасивния сонар през компютъра, и го сравни със звука от касета, която Овърхолт им бе връчил.

— Потвърдено. Това е подводницата „Талахаси“, която се отправя към повърхността.

— Много добре — кимна Хуан. — Кормчия, внимавай в картинката. Ако повредиш подводницата, ще се наложи да я плащаш.

Минаха още няколко минути, преди подводницата да се измъкне бавно и тихо от бездната. Беше толкова тиха, че никой на разстояние повече от една-две мили не можеше да я чуе. Ерик Стоун наблюдаваше данните от сонара и позиционните координати на „Орегон“, за да се увери, че подводницата няма да се удари в долната част на корпуса му. Екипажът на „Талахаси“ носеше отговорността да задържи стабилна позиция по отношение на кораба. Корекциите трябваше да дойдат от страна на Ерик.

— Петдесет метра — съобщи Линда. — Издигането се забавя. Изравняване при тридесет.

— Стоят на около шестдесет метра от дясната греда — каза Ерик.

— Господин Стоун, плъзни ни малко, за да й дадем възможност да се издигне до петнадесет метра.

Ерик активира хидравличните устройства на носа и кърмата, за да помести единадесет хиляди тонния кораб странично във водата. Нагласи го точно на целта и включи динамичните позициониращи системи, така че компютърът да ги задържи стабилни.

— Отново се издига. Три метра в минута.

— Много добре. Линда, поеми контрола.

— Поемам.

Хуан стана и отиде до асансьора в задната част на оперативния център. Макс се присъедини към него след секунда. Качиха се на мостика на „Орегон“. Капакът на пода се отвори и усетиха знойния нощен въздух.

Паянтовият мостик бе абсолютно тъмен, но двамата мъже познаваха кораба толкова добре, че нямаха нужда от светлина, за да стигнат до стълбите, водещи към основната палуба. Звездите блестяха особено ярко, защото луната още не се бе издигнала.

Мастилената вода забълбука, когато подводницата се приближи до повърхността. Първа се показа кулата й, после и тялото. Изравни се с тях толкова бавно, че не предизвика никакви вълни. В пълната тишина изглеждаше заплашително като морско чудовище, което си почива на повърхността.

Хуан вдигна радиостанцията.

— Господин Стоун, вкарай малко баласт и ни смъкни с около пет метра. Искам палубите ни да са по-добре изравнени.

Ерик се подчини и след миг помпите заработиха и потопиха „Орегон“ по-дълбоко във водата.

— Палубен екипаж, смъкнете предпазителите отстрани.

Нареждането на Хуан бе изпълнено с трескави действия. Хората му спуснаха дебелите гумени предпазители точно над ватерлинията. За разлика от старите гуми от камиони, които бяха използвали в пристанището за маскировка, това бяха модерни възглавници и можеха да понесат огромно напрежение.

Част от палубата на „Талахаси“ се издигна нагоре, осветена от червени бойни лампи. Това беше товарният порт за двадесет и четирите торпеда, които носеше подводницата. За тази мисия бяха взели по-малко, за да направят място за иранското ракетно торпедо, което чакаше на палубата на „Орегон“. Компютърната информация, която бяха копирали от иранците, бе сложена в непромокаеми кутии, прикрепени към торпедото.

Кабрило натисна бутоните на радиостанцията.

— Добре, кормчия, бутни леко. Двадесет и пет процента мощност.

— Двадесет и пет, разбрано.

„Орегон“ се придвижи към чакащата подводница бавно, за да не разлюлее „Талахаси“. Няколко офицери ги наблюдаваха от кулата с бинокли за нощно виждане.

— Забави, господин Стоун — нареди Хуан, като прецени разстоянието и скоростта с опитно око. — Много добре. Сега десет процента на обратната страна.

Ерик закова кораба на три метра от подводницата.

— Задръж така, моля те — каза Хуан по обезопасения канал.

— Чудесно управление — избумтя глас от кулата на „Талахаси“.

— Благодаря — извика Хуан. — Готови ли сте да получите пакета?

— Уведомиха ме, че става дума за два пакета — отвърна капитанът на подводницата.

— Лека промяна в плановете в резултат на сблъсък в Оманския залив тази сутрин.

— Свърши ли работа?

— Ако щете вярвайте, идеална.

— Много добре. Готови сме. Сателитната пролука ще се затвори след четири минути и четиридесет секунди.

Кабрило се обърна към техника до спускателната шейна. Макар кранът да изглеждаше готов да рухне всеки момент, можеше с лекота да вдигне седемдесет тона. Вагонетката с торпедото се издигна от палубата. Наоколо стояха моряци с насочващи въжета, с които трябваше да попречат на торпедото да се завърти, когато го вдигнеха от вагонетката. Оръжието се понесе към подводницата, където го очакваха.

Един от моряците ръководеше преместването с жестове, като вдигаше пръст нагоре, за да отпуснат още кабел. Торпедото се озова точно в ръцете на екипажа. Откачиха го от кабелите и го прибраха в подводницата. Главният матрос завъртя ръка над главата си, за да покаже, че можеха да си вземат крана. В мига, когато торпедото изчезна в корпуса, огромната врата започна да се затваря.

— Приберете вагонетката — нареди Хуан, после се обърна към Стоун. — Да се отдалечим. Двадесет процента мощност. Освободи баласта. Приготви кораба за бързо пътуване и ни насочи по най-добрия маршрут към Карачи.

— Мислех, че отиваме в Монако — обади се Марк Мърфи.

По гласа му си личеше, че очаква с нетърпение да прекара няколко седмици в лукс на Ривиерата. Морис бе споменал на Хуан, че Мърф дори си е поръчал смокинг за прочутото казино на Монако.

— Не се тревожи — увери го Хуан. — Отивате. Ние с Макс имаме други планове.

Гласът на Хали Касим ги прекъсна.

— Радарен контакт. Току-що се появи на около сто мили, насочен на изток.

— Дръж го под око и ме информирай редовно — отвърна Хуан, като сложи ръце около устата си и се провикна към капитана на „Талахаси“. — Видяхме нещо на радара. На изток от нас. Доста далеч е, но няма да е зле да изпълните факирския си номер и да изчезнете.

— Разбрано. Благодаря — отвърна капитанът и махна с ръка. — Видяхме го на идване. Според данните от пасивния сонар може би е съд, зарязан в морето. Не уловихме нищо от сензорите, нито радио, нито радар. Дори няма автоматичен сигнал за помощ. Нямаше как да разследваме, но вие можете да го направите. Ако корабът е изоставен, ще получите сериозна премия за прибирането му.

— Можем и да опитаме — ухили се Хуан заинтригуван.

Мина му през ума да остави няколко души, които да откарат изоставения кораб до Карачи, а „Орегон“ да си продължи пътя.

— Имате ли представа колко е голям?

— По звука при удар на вълните в корпуса преценихме, че е около сто и петдесет метра, горе-долу с вашите размери.

— Благодаря, капитане. Вероятно ще проверим как стоят нещата.

— Късмет, „Орегон“ — пожела капитанът.