Кайл ще се оправи, помисли си той. Беше сигурен, че каквото и да станеше, Хуан отново щеше да спаси сина му. А след фиаското първия път щеше да намери друг психиатър. Председателят никога не допускаше една и съща грешка два пъти, дори да не знаеше каква бе причината за нея първия път. Макс дори вярваше, че приятелят му ще успее да разбере как доктор Дженър ги предаде, макар да знаеше, че Хуан нямаше да отгатне истинската самоличност на Дженър. Той самият едва повярва на ушите си.

Умирам, за да спася детето си, каза си Макс. Най-достойната кауза, за която човек можеше да загине. Надяваше се, че някой ден Кайл ще разбере саможертвата му, и се молеше дъщеря му да прости на брат си смъртта на баща им.

— Болката… може… да… бъде… пренебрегната.

Чувстваше се сякаш изкачва Еверест. Налагаше му се да вдишва дълбоко, за да си поеме достатъчно въздух, но всеки път ребрата го заболяваха зверски, а дробовете му не се напълваха. Ръката му се удари в нещо в тъмнината. Стори му се адски странно. Подобна шахта трябваше да е абсолютно празна, за да даде възможност на турбините да вършат работата си ефикасно. Опипа предмета и се засмя радостно. Беше вторият резервоар, който бе излетял надолу по тръбата. Бързо изключи почти празния резервоар и включи новия. Въздухът пак имаше металически застоял вкус, но въобще не му пукаше.

След петнадесет минути видя пословичната светлина в края на тунела. Тръбата се разширяваше в дифузер, който маскираше горещите газове и ги покриваше от възможно разузнаване с топлинни скенери. Невидимите изтребители използваха подобна технология. Напрежението от горещите газове намаля, когато Макс запълзя в дифузера. Над отвора имаше тънки метални пръчки, монтирани, за да попречат на евентуалните натрапници да влязат в тръбата.

Видя океана на двадесетина метра под себе си. Сигурно имаше отлив, тъй като в противен случай водата щеше да нахлуе в тръбата. Вероятно някъде имаше капак, който затваряха в случай на буря. Не можа да вкара големия шлем през вертикалните пръчки, затова нямаше представа какво има вляво и вдясно от отвора. Налагаше се да разчита само на късмета си.

Завъртя се и удари една от пръчките с резервоара. Легнал на едната си страна, не можеше да се възползва много от ускорението, затова отстъпи назад и опита отново. Изтънена от соления въздух и корозивните газове, едната пръчка се счупи на петия удар. Макс продължи да удря втората, после третата.

Доволен, че най-после имаше достатъчно широко място да се промъкне, той огъна пръчките надолу и надникна навън. Точно под дифузера имаше тясна платформа, а вдясно от него една стълба водеше нагоре. Тъкмо се канеше да погледне наляво, когато го грабнаха за рамената и го измъкнаха от тръбата. Случи се толкова бързо, че той въобще не успя да реагира. Озова се по гръб на кея. Двама охранители стояха над него с автомати в ръце. За разлика от хлапето, което Макс бе зашеметил в помещението с генераторите, тези двамата имаха вид на професионалисти.

— Какво си мислиш, че правиш, приятелче? — попита единият със силен кокни акцент.

Заради шлема и звънтенето в ушите след дългото време, прекарано в тръбата, Макс видя устните му да се движат, но не чу думите. Веднага щом свали шлема си, пазачите сложиха пръсти на спусъците. Единият отстъпи назад, за да защити партньора си, който дръпна каската.

— Кой си ти? — попита той грубо.

— Здравейте, приятели. Аз съм Прашната тръба от компания „Чистене на комини“.

— Това е Макс! — извика Хали, приковал очи в пазачите, които измъкнаха облечена в сребрист костюм фигура от тръбата.

Хуан се завъртя и впери очи в Джордж Адамс.

— Ето ти краен случай. Да вървим!

Гомес включи хеликоптерчето на автопилот и го остави да кръжи над острова и да продължи наблюдението. Щеше да продължи така, докато някой поемеше контрола над него или горивото му се изчерпеше. Пилотът насочи камерата към кея и каза:

— По седлата.

Кабрило излетя от стаята и се втурна към стълбите с такава бързина, че дългокракият Адамс едва успяваше да го следва. Устните на Хуан бяха присвити в тънка линия, но тялото му бе спокойно и отпуснато. Носеше черни командоски одежди, а на единия му ръкав бе пришит плосък монитор. На хълбоците му висяха два кобура, на гърба — още два. Тъй като стабилността на хеликоптера бе под въпрос, не възнамеряваше да рискува живота на още някой от екипажа си, затова се въоръжи солидно. В джобовете му бяха прибрани четири пълнителя за автомата „Хеклер и Кох“, който вече го чакаше в машината.

— Чудя се как ли е успял — каза Джордж.

— Непрекъснато ви повтарям, че Макс е хитро копеле — гордо отвърна Хуан и включи радиостанцията си. — Отдел комуникации. Чувате ли ме?

— Тук сме — отговори Хали.

— Чудесно. Оръжейник и кормчия, чувате ли ме? Мъжът и жената, които отговаряха за управлението на кораба и арсенала, отговориха незабавно.

— Оръжейник, искам да поемеш контрол над малкия хеликоптер и да включиш лазерния прицел. Ще използвам камерата на птичето, за да закова пазачите ни. Когато ги осветя, открий огън.

Оръжейната система на „Орегон“ не отстъпваше на компютрите на борда на военен кораб. Малкият лазер на хеликоптерчето осветяваше мишената, компютърът автоматично изчисляваше точните й координати, повдигаше или снижаваше двадесет и един милиметровото оръдие и откриваше огън.

— Трябва да се доближим до острова.

Хуан активира панела на ръкава си. Видя проснатия на кея Макс. Беше въпрос само на няколко минути да го метнат в каросерията на пикапа и да го откарат обратно в бункера.

„Орегон“ пореше вълните с висока скорост. Вятърът на палубата бе като ураган. Кабрило и Джордж се втурнаха към хеликоптера. Механиците държаха вратата на Адамс отворена. Другата бе свалена. Джордж включи двигателя и перката се завъртя. Едва тогава пилотът сложи слушалките си и закопча предпазния колан.

— Кормчия, тук е Гомес. Готови сме да полетим. Намали.

Двигателите на „Орегон“ незабавно затихнаха. Повечето кораби с неговия размер се нуждаеха от километри, за да спрат, но революционната спирачна система на „Орегон“ му осигуряваше гъвкавостта на спортна кола.

Когато електронният ветрометър, монтиран на платформата, показа, че скоростта на вятъра бе спаднала до тридесет километра в час, Джордж вдигна хеликоптера от палубата.

— Във въздуха сме — съобщи той по радиото.

Двигателите отново заръмжаха и „Орегон“ се понесе напред. Маневрата бе изчислена толкова точно, че загубиха по-малко от минута.

— Чудесна работа — похвали го Хуан.

— Твърдят, че практиката води до съвършенство. Разбира се, аз лично винаги съм смятал, че не вреди да си идеален още в самото начало.

Кабрило се ухили.

— Скромност, името ти е Гомес.

— Председателю, говори оръжейник. Според компютъра оръдието ще е в обсег след осем минути.

— Изстреляй няколко залпа напосоки — нареди Хуан. — Искам Макс да знае, че кавалерията пристига. Кога ще сме там? — обърна се той към Джордж.

— Не знам съвсем точно. Може би след пет минути. Хуан беше синхронизирал дигиталния си часовник с брояча за орбиталната балистична ракета. Разполагаше с петдесет и пет минути да спаси Макс и да изведе „Орегон“ от опасната зона.

— Стани — излая англичанинът.

Макс отказа да се подчини и той го срита в хълбока. Хенли вдигна ръце.

— Спокойно, момчета. Пипнахте ме. Няма къде да отида. Оставете ме да сваля резервоара и да съблека костюма.

Макс осъзна, че не трябваше да излиза на повърхността. С костюма и тежестта на резервоара щеше да потъне като камък.

Нещо в морето привлече вниманието му. Той присви очи срещу залязващото слънце и видя малко бяло кълбо. После още едно и още едно. Ако ловец се загуби в гората, международният сигнал е да изстреля три куршума, за да привлече издирващите го. Сигналните ракети сега не идваха от потъващ кораб. Хуан искаше да му каже, че „Орегон“ е тук, за да го спаси. Не бе спрял да се надява, затова не се изненада много, но положи сериозни усилия да скрие доволната си усмивка.