Морис остави сребърния сервиз и се намръщи недоволно, оглеждайки бюрото. В уютна ниша в каютата на председателя имаше идеална маса за хранене. Свали капаците от подносите и стаята се изпълни с аромат на омлет, херинга и силно кафе. Стюардът знаеше, че Кабрило слага малко сметана в първото си кафе за деня, затова бе приготвил сребърната каничка още преди Хуан да се настани на стола.

— Е, какви са последните новини за интернет свалката на господин Стоун с красавицата от Бразилия? — попита Хуан, като лапна огромна хапка от омлета.

Морис беше прочут като най-големия клюкар на борда, а безбройните виртуални романи на Ерик Стоун бяха любимата му тема.

— Господин Стоун започва да подозира, че той и въпросната дама може би имат повече общи интереси, отколкото смяташе в началото — конспираторски прошепна Морис.

Хуан отваряше старинния сейф зад бюрото си.

— Имам предвид пола, капитане. Ерик мисли, че дамата може всъщност да е мъж. Господин Мърфи ми показа снимките, които тя/той му изпратила, и според него са обработени с „Фотошоп“, за да се скрият някои анатомични подробности.

Кабрило се засмя.

— Горкият Ерик. Не може да извади късмет дори в интернет.

Той отключи тежката врата, на която бяха гравирани името и логото на отдавна несъществуваща железопътна компания. Почти всички по-малки оръжия на борда на „Орегон“ бяха съхранявани в оръжейната до звукоизолираното стрелбище, но Хуан предпочиташе да държи личния си арсенал в кабинета. В добавка към картечниците, пушките и пистолетите той пазеше в сейфа и валута от различни страни, сто хиляди долара в златни монети, изсечени в четири национални монетни двора, и няколко малки торбички с необработени диаманти. Четиридесеткаратов диамант лежеше встрани от останалите. Беше получен като подарък от новоизбрания президент на Зимбабве като благодарност за усилията на Корпорацията да го освободи от политическия затвор.

— Доктор Хъксли потвърди подозренията на господин Мърфи, като изследва лицевите пропорции на „дамата“ и ги сравни с нормите за мъже и жени — продължи Морис.

Кабрило провери полуавтоматичния пистолет, единственото оръжие, което щеше да вземе със себе си. За разлика от останалите хора от екипа, той нямаше да тръгне въоръжен до зъби. Допи кафето си и хапна още малко омлет. Усети прилив на адреналин във вените си. Стомахът му се сви леко и той реши да се откаже от херингите.

— И какво ще прави Ерик? — попита на ставане от масата.

— Очевидно ще отложи пътуването си до Рио, докато успее да разбере точно как стоят нещата. Господин Мърфи смята, че би трябвало да наеме частен детектив.

Кабрило изсумтя презрително.

— Според мен трябва да забрави за интернета и да се запознава с жени по нормалния начин. Лице в лице в бар след няколко питиета.

— Точно така! Човек не може да пренебрегне светските възможности на няколко коктейла — кимна Морис, като разтреби бюрото на Кабрило и вдигна подноса, сложил чиста ленена салфетка на ръката си. — Ще те видя, когато се върнете.

Това бе обичайното пожелание за късмет на стюарда.

— Не и ако аз те видя първи — отвърна Хуан съгласно установения между тях жаргон.

Излязоха заедно от каютата. Морис зави надясно, за да се върне в кухнята, а Хуан — наляво. Взе асансьора и слезе три палуби по-надолу. Вратите се отвориха към огромно помещение, осветено с прожектори, където миришеше на море. Висок кран държеше по-голямата от двете подводници, които „Орегон“ носеше, двадесет и два метрова, „Номад“ 1000. Миниподводницата можеше да превозва шест души, включително пилот и помощник-пилот. До трите предни илюминатора бяха скупчени армирани лампи от ксенон и контролен лост с хватка, която можеше да разкъса стомана. „Номад“ беше създаден за триста метра дълбочина, почти десет пъти по-голяма от тази на малката му сестричка „Дискъвъри“ 1000, която висеше над него и бе оборудвана с камера за гмуркане, така че водолазите да могат да излязат от нея, когато е потопена.

Екипажът вече бе свалил решетката под подводницата. Разкриваше се огромна пещера, която отиваше чак до кила на „Орегон“. Външните врати все още бяха затворени, но помпите вече пълнеха отвърстието с размерите на плувен басейн в подготовка на спускането.

Линк, Еди и Макс нахлузваха мокри черни неопрени над банските си. Водолазната екипировка бе натоварена в подводницата. Линда Рос стоеше със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваше развеселено Макс. Хенли бе служил във Виетнам като капитан на военен катер, но вече не се радваше на зашеметяващата фигура, която имаше навремето. Не му беше лесно да изпъне неопрена над шкембенцето си. Обикновено не придружаваше екипа на екскурзиите до брега, но беше най-добрият морски инженер в Корпорацията и всички бяха съгласни, че експертното му мнение щеше да им бъде полезно.

— Хайде, старче — ухили се Хуан, като потупа шкембето на Макс. — Доколкото си спомням, преди няколко години нямаше подобни проблеми.

— Не е от годините — изстена Макс, — а от сладкишите.

Кабрило седна на пейката и, за разлика от останалите, навлече сух неопрен върху дрехите си.

— Линда, провери ли всичко преди потегляне?

— Готови сме.

— А спусковата шейна?

— Готова е — отговори Макс вместо Линда.

Той се гордееше с шейната която сам бе проектирал и лично бе надзиравал изработването й в работилницата на „Орегон“.

Хуан взе комплекта слушалки от дежурния инженер и звънна в оперативния център.

— Хали, как изглежда положението навън?

— Радарът регистрира обичайния брой танкери, влизащи и излизащи от залива. Товарен кораб за контейнери пусна котва в пристанището на Бандар абас преди около два часа, както и няколко арабски лодки и корабчета.

— Нищо от военната база?

— Кротуват си. Сканирах всички честоти. Не се случва абсолютно нищо с изключение на обикновеното бъбрене между кораби в морето.

— Надявам се, че усъвършенстваш езиковите си способности.

Това беше стара шега между двамата. Хали Касим беше син на ливанци, но не можеше да каже и дума на арабски, един от четирите езика, които Кабрило говореше идеално.

— Съжалявам, шефе, оставям компютъра да върши тази работа вместо мен.

— Ерик, Мърф, готови ли сте, момчета?

Когато Кабрило изпращаше екип на брега, нямаше по-добри офицери от Стоун и Мърфи, на които да остави поддръжката на навигационните и оръжейните системи на кораба.

— Да, сър — отговориха двамата едновременно, после Мърфи добави. — Ние сме заредени, стегнати и готови за поебване.

Хуан изстена. Новото хоби на Мърфи беше мръснишката поезия и въпреки горещите уверения на екипажа, че не го бива в това той се смяташе за майстор в уличния жанр.

— Бъдете готови за проверка на комуникациите, след като се настаним в „Номад“ — нареди им Кабрило.

— Разбрано — отговори Хали.

Линк и Еди взеха водонепропускливите сакове с оръжията и оборудването и се качиха в миниподводницата. Макс и Кабрило ги последваха. Хуан потупа суеверно дебелия стоманен корпус и се пъхна вътре. Пътуването до брега щеше да отнеме един час, затова се настаниха по протежение на страните на подводницата, вместо да се тъпчат във водолазната камера, предназначена само за двама души. И четиримата щяха да навлекат екипировката си по време на пътуването.

Линда Рос мина покрай Хуан и Макс и се настани на пилотското място, нисък стол, заобиколен от контролно табло и компютърни монитори, които хвърляха призрачна зелена светлина върху лицето й.

— Чувате ли ме, „Орегон“? — попита тя, след като сложи слушалките си.

— Идеално.

Комуникационната им система използваше 132-битово кодиране и сменяше честотите на всяка десета част от секундата, така че шансът за улавяне и дешифриране бе кръгла нула.

Мъжете в задната част на подводницата също провериха съоръженията си за връзка. Водолазните шлемове, които щяха да сложат, имаха вградени ултразвукови приемопредавателни устройства, осигуряващи лесна връзка между тях, „Номад“ и „Орегон“.