— Добре, можете да ни отворите — нареди Линда. Светлините в лунния басейн бяха намалени, за да не се виждат под водата, и вратите на кила се отвориха бавно. Включиха механизма за спускане на подводницата, която се разтърси и пое надолу. Топлата вода на залива скоро обля илюминаторите. Механиците свалиха скобите и „Номад“ бе освободен.

Линда активира баластните помпи и започна бавно да вкарва вода в резервоарите. Изведе внимателно подводницата изпод дъното на „Орегон“. Макар да го беше правила безброй пъти, движенията й бяха прецизни и грижливи. Наблюдаваше уреда за измерване на дълбочината и лазерния търсач, монтиран на върха на подводницата, за да се увери, че са се отдръпнали от кила.

— „Номад“ е свободен — съобщи тя, когато се смъкнаха на седем метра под корпуса на кораба.

— Затваряме вратите. „Орегон“ ви пожелава успех.

Линда слезе още петнадесет метра надолу, докато дъното на морето доближи на около метър под тях, и се насочи към военноморската база в Бандар абас. Поддържаше ниска скорост, така че звукът на пропелерите да не привлече вниманието на някой внимателен оператор на сонар в района, макар че благодарение на голямото движение в пролива беше много трудно да различиш тихата подводница от общия шум.

Рискуваха да ги видят, защото водата беше плитка, и Линда бе принудена да изгаси външните лампи. Трябваше да разчита на СОСО — Система за откриване на светлина и обсег, която използваше серия отразени лазери, за да разчита терена пред подводницата. Линда щеше да ги отведе до базата, следвайки триизмерния компютърен образ на това, което ги заобикаляше. СОСО можеше да открие и съвсем малки предмети с размера на консерва.

— Говори пилотът — извика тя през рамо. — Ще пътуваме на височина от минус петнадесет метра и скорост три възела. Ще пристигнем на местоназначението след приблизително шестдесет и две минути. По време на пътуването можете да използвате само проверена от нас електроника.

— Ало, пилота, фъстъците ми са гранясали — извика Линк.

— Да. А пък аз искам възглавница и одеало — добави Еди.

Макс се присъедини към тях.

— Докато обслужваш останалите, донеси ми един двоен скоч.

Ако човек се вслушаше в бъбренето им през следващия половин час, никога нямаше да заподозре, че се готвеха да проникнат в най-строго охраняваната военноморска база в Иран. Не че не бяха наясно с рисковете. Просто бяха достатъчно добри професионалисти, за да се изнервят от опасностите.

Но всичко това приключи след тридесет минути. Екипът започна да нахлузва водолазната екипировка, като всеки проверяваше внимателно оборудването на останалите. След като се облякоха, Хуан и Линк се смъкнаха в камерата с размер на телефонна будка. На тавана на клаустрофобично тясното помещение имаше капак, който се отваряше от пилотската кабина или от вътрешността на камерата, но само когато напрежението от двете страни на бронирата врата бе уравновесено. За да спести време, Хуан натисна бутоните, които позволяваха на морската вода бавно да напълни камерата. Водата беше топла като кръв. Хуан оправи гънките на костюма си, за да не се повреди от водата. И двамата мъже размърдаха челюсти, за да облекчат напрежението в тъпанчетата.

Когато водата им стигна до шия, Кабрило отново натисна бутона. Нямаше нужда да слагат водолазните шлемове до последната секунда.

— Как се справяте там отзад? — гласът на Линда звучеше слабо и отдалечено в шлема.

— Защо винаги ме заклещват в това миниатюрно място с най-едрия тип от екипа? — театрално изплака Хуан.

— Защото шкембето на Макс е прекалено голямо, за да се побере в камерата заедно с Линк, а Еди би бил размазан като хлебарка — отвърна Рос.

— Хей, човече, бъди благодарен, че не си поемам дъх — пошегува се Линк с плътния си баритон.

— Председателю, СОСО видя вратите на укритието за подводници. На около петдесет метра сме.

— Добре, Линда. Остави ни на дъното вдясно от входа на дока.

— Разбрано.

След секунда „Номад“ потръпна леко, когато Линда го настани на пясъчното морско дъно.

— Намалявам мощността на цялото второстепенно оборудване. Кажете, когато сте готови.

— Е, какво ще кажеш, великане? — обърна се Кабрило към Линк.

— Да действаме.

Хуан си сложи шлема, като се увери, че екипировката му е в изправност и получава достатъчно въздух от резервоарите. Кабрило изчака Линк да му даде водолазния сигнал за „Всичко е наред“, преди да отвори отново клапана за водата, която бързо нахлу до тавана на камерата. Той намали светлините и натисна друг бутон, за да отвори вратата.

Капакът се вдигна нагоре и освободи малкото количество останал въздух. Мехурчетата изглеждаха сребристобели в мрачината, но благодарение на вълните, които се удряха в пристана, нямаше да бъдат забелязани.

Хуан се измъкна от камерата и спря на горната палуба на подводницата. На угасени светлини водата изглеждаше тъмна като мастило. Кабрило бе израснал в южна Калифорния и обичаше морето, откак се помнеше. Завърши училище за водолази и сърфисти още в тийнейджърските си години. Във водата се чувстваше удобно като тюлен и бе почти толкова добър плувец. Тъмнината само засилваше увереността му, когато се гмуркаше.

Линкълн изскочи от „Номад“ след секунда. Хуан затвори капака и двамата зачакаха Еди и Макс да повторят процедурата. След като всички се измъкнаха от подводницата, Кабрило рискува да светне подводен фенер, засланяйки лъча му с ръка.

Иранското укритие за подводници бе построено чрез изкопаване на двеста метра дълъг и тридесет метра широк окоп от океана на изток към пустинята. Над него бе издигната обвивка от подсилен бетон, дебела почти три метра и способна да издържи на пряко бомбено попадение. Беше построена преди нахлуването на САЩ в съседен Ирак и иранците сигурно бяха наясно, че някоя от противобункерните бомби от американския арсенал можеше да срине цялата постройка за миг. На юг и на север от дока се намираше главният кей на военноморската база, а административните сгради, работилниците и казармите се простираха на три километра навътре в сушата.

Откъм морската страна на укритието имаше две масивни врати, които се отваряха хидравлично навън. Надуваеми мехури запечатваха пролуката между долната част на вратата и бетонната площадка, за да попречат на водата да нахлуе в сградата. Ако не употребяха експлозиви или ацетиленова горелка, вратите бяха недостъпни.

Кабрило се отдалечи от тях и поведе екипа си през тъмното царство. На всеки няколко секунди насочваше лъча на фенера към покритата с водорасли и рачета стена, която предпазваше базата от опустошенията на океана. След петнадесет метра лъчът се спря на онова, което беше търсил. В стената имаше дренажна тръба, широка около метър, тъмна дупка, която захранваше помпите за пресушаване на дока. Внимателно прикрил лъча, Кабрило огледа металната решетка, вградена в бетона с цел да попречи на някого или нещо да се вмъкне нагоре по канала. Стоманата беше леко корозирала, но бетонът бе абсолютно здрав. Беше му нужна цяла минута, за да забележи жиците на върха и шестте метални пръчки.

Единият начин да се попречи на вероятните натрапници бе да се поставят детектори за движение върху решетката, но заради ятата любопитни риби в залива алармата щеше да пищи почти непрестанно. По-лесно бе да се пусне електрически ток по метала и ако връзката се прекъснеше, часовоите щяха да разберат, че някой е свалил част от решетката.

Хуан посочи жиците на Линк, най-добрия специалист на Корпорацията по проникване в тила на противника. С опипване Линкълн нагласи шунтове на три от стоманените пръчки, използвайки алигаторни скоби и жици, за да не спре движението на тока. После извади две туби от водолазната си раница. Отвори едната и намаза краищата на решетката със сиво вещество, което приличаше на пластилин. След това изцеди от втората туба същото количество пластилин върху първия слой.

Инертни поотделно, двете вещества образуваха разяждаща киселина, когато се смесеха. След по-малко от минута металът бе достатъчно увреден и Линк счупи прътовете. Жиците му все още поддържаха движението на ток и алармите мълчаха. Той остави прътовете на пясъка, като внимаваше да не докосва разядените краища, и задържа настрани отпуснатите жици, за да направи път на Макс, Еди и Хуан. После и самият той се пъхна в тръбата.