Тя погледна Хуан в очите и добави многозначително:

— Някой го е създал в лаборатория и го е пуснал на този кораб.

Кабрило се разкъсваше от съжаление към злощастните мъже и жени на борда на „Златна зора“ и дива ярост към онези, които бяха извършили убийството. Гневът повиши гласа му.

— Намери всичко нужно, за да ги заковем, Хъкс.

— Да, сър.

Тонът му почти я накара да изкозирува, макар подобни жестове да бяха нечувани за екипажа на „Орегон“.

Хуан се завъртя на пети и излезе през вратата, която водеше към вътрешността на кораба. Коридорът, слава богу, бе празен, както и каютите, в които надникна. Съдейки по роклята на младата жена на мостика и дрехите на останалите пътници, които видяха от въздуха, той предположи, че се е вихрил бурен купон и повечето каюти са били празни. Приключи обиколката на офицерските помещения и отвори друга врата, която водеше към хотелската част на парахода. Макар и не така луксозна като модерните пътнически параходи, „Златна зора“ си имаше своя дял от излъскан месинг и пухкави мокети в розово и зелено. Хуан чу само звука на дишането си, когато стигна до балкона, който гледаше над атриума четири етажа надолу към мраморния под. Без светлини фоайето приличаше на мрачна пещера. Лъчът от фенера проблесна за миг върху витрините на бутиците долу и му се стори, че е доловил движение.

Усети как нервите му се опъват и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Навсякъде из атриума бяха проснати мъртъвци. Някои задръстваха стълбищата, сякаш бяха седнали да чакат зловещата прегръдка на смъртта, докато други просто бяха паднали там, където бяха стояли. Хуан видя шестчленния оркестър. Петима от издокараните в смокинги музиканти бяха паднали над инструментите си, а един се бе опитал да се измъкне. Беше направил по-малко от десетина крачки, преди да се предаде.

Мъртвите можеха да разкажат стотици истории. Мъж и жена бяха умрели прегърнати. Една келнерка бе намерила време да остави таблата с питиета на масичка до бара, преди да умре. Група млади жени бяха достатъчно близо една до друга, за да му покажат, че са се снимали, макар от фотографа да нямаше следи, а само скъпият му фотоапарат лежеше на парчета на пода. Хуан не можеше да надникне в стъкления асансьор, който свързваше палубите, тъй като прозорците му бяха опръскани с кръв.

Той продължи напред. Специалният костюм и въздухът от кислородната бутилка можеха да го предпазят от околната среда, но нищо не можеше да го предпази от ужасите. Никога не беше виждал масово убийство в такъв мащаб и знаеше, че щеше да се разтрепери неконтролируемо, ако едната му ръка не стискаше пистолета, а другата — фенера.

— Как се справяте, хора? — попита той повече за да чуе човешки глас, отколкото доклад за положението.

— С Еди сме на път към корабната болница — отговори Джулия.

Връзката беше затруднена от стоманената конструкция на парахода.

— Аз потеглям към инженерните помещения. Ако не ме чуете до половин час, изпрати Еди да ме търси.

— Ясно.

— Мърф?

— Електричеството е слабо и компютърът е по-бавен от първата ми машина преди години — отговори Марк. — Ще ми отнеме известно време да изтегля онова, от което се нуждаем.

— Добре, продължавай. „Орегон“, чувате ли ме?

— Да — отговори глас.

Статичните шумове го затрудниха да познае гласа, но Кабрило предположи, че принадлежи на Макс Хенли. Никога не беше мислил да замени радиостанциите, получени от производителя, с по-съвременни. Това бе рядък за него пропуск, за който сега си плащаше.

— Нещо по уредите?

— Съвсем сами сме, Хуан.

— Ако нещо се покаже, веднага ме уведомете.

— Разбрано.

Вратата пред Хуан бе заключена с електронна ключалка и имаше табелка „Само за екипажа“. Със спирането на тока ключалката автоматично се бе отворила, така че той бутна вратата и тръгна надолу по коридора. За разлика от помещенията за пътниците, украсени с дървена ламперия и елегантни лампиони, този коридор бе боядисан в бяло. Подът бе застлан с линолеум, а на тавана бяха окачени груби флуоресцентни лампи. Хуан подмина малките офиси на стюардите и домакините, както и голямата трапезария за екипажа. Тук имаше още шест трупа, проснати на пода или върху масите. Също като при останалите Кабрило забеляза, че бяха изкашляли огромни количества кръв. Агонията им е била ужасна, помисли си той.

Мина покрай една от блестящите корабни кухни, която сега приличаше на кланица. После видя перално помещение с двадесет гигантски перални, огромни като бетонобъркачки. Знаеше, че определени етнически групи доминираха в обслужващия сектор на туристическата индустрия, и не се изненада, когато видя, че перачите бяха китайци.

Той продължи напред и най-после видя тежка врата с надпис „Машинно/Достъп само за упълномощени“. Зад вратата имаше малък вестибюл и втори шумоизолиран капак. Хуан се пъхна под него и заслиза по стъпалата. Излезе в помощна стая до главното инженерно помещение. Лъчът му разкри чифт генератори и компютърни контролни табла. Два гигантски двигателя, всеки с размерите на тир, изпълваха пространството. Хуан докосна единия. Беше студен. Токът бе спрял поне преди дванадесет часа. Над главата му, ауспусите на двигателите се издигаха към комин, свързан с главния.

За разлика от стотиците машинни помещения, в които Хуан бе влизал, тук не усети могъщата сила и издръжливост на двигателите. Всъщност не усети нищо освен студ като в гробница. Знаеше, че ако Макс беше с него, за честта на занаята щеше да го накара да запали двигателите, за да им вдъхне нов живот.

Той изпробва радиостанцията си. Обади се на Хъкс, после на Марк и накрая на „Орегон“, но не чу друго освен статичен шум. Забърза се и насочи лъча на фенера към оборудването, търсейки нещо необичайно. Мина през поредната водоустойчива врата и се озова в канализационната система на парахода. Продължи напред. Видя нов чифт бездейни генератори и обезсолителите на „Златна зора“. Използвайки технология, наречена „обратна осмоза“, системата вкарваше морска вода, извличаше почти сто процента от солта й и я правеше годна за пиене. Машината осигуряваше вода за кухните, пералното и баните. От двете възможности да се пусне смъртоносен вирус, който да засегне всички на борда, тази бе номер едно. Щеше да потърси втората — климатиците на парахода — по-късно.

Кабрило прекара десет минути в инспекция на обезсолителя. Не видя следи от бърникане, нито скорошна поправка. Болтовете бяха здраво стегнати, а машинното масло — втвърдено. Нищо не показваше вероятност външен предмет да е вкарван в системата.

Експлозията гръмна без предупреждение някъде пред инженерното и отекна из парахода. Още преди звукът да заглъхне, втори взрив разтърси „Златна зора“. Кабрило скочи и незабавно се опита да се свърже с екипа си по радиостанцията. В същия миг избухна трети взрив.

В един момент Хуан стоеше пред обезсолителя, а в следващия бе отхвърлен в другия край на стаята, където удари гърба си в преградната стена. Падна на палубата, когато нов взрив разлюля кораба. Беше някъде далеч напред, но напрежението го притисна към пода. Надигна се на крака, за да вземе фенера, който бе изхвърчал на три метра. Веднага щом го грабна, някакво шесто чувство го накара да се завърти, доловил движение зад себе си. Дори без електричество водоустойчивите врати функционираха идеално. Дебелите метални плочи започнаха да се спускат от тавана, за да покрият отворените капаци. Нов звук стресна Хуан и той се обърна навреме да види как изпод палубата през решетките, които осигуряваха достъп към трюмните помещения под инженерното, изригна стена от вода. Пореден взрив разтърси „Златна зора“.

Докато тичаше към спускащите си врати, Хуан осъзна, че онзи, който бе отровил пътниците и екипажа, бе заредил експлозиви из целия кораб, за да прикрие уликите. Това беше от особена важност в целия случай, но сега не можеше да се съсредоточи върху въпроса.

Водата, идваща отдолу, вече бе стигнала до глезените му, когато се пъхна под първата врата. Затруднен от предпазния костюм, той се затича колкото се можеше по-бързо. Профуча през следващото помещение, без да погледне канализационната система. Краката му пляскаха енергично в надигащата се вода.